Е хооо, ето меее - пак Лудото майче, по-лудо от всякога. Ако някога сте изпращали първокласник, ще ме разберете.
Първо, ще ви помоля да споделите на какви хапчета сте, че от около 2 седмици терапията с виното спря да е терапия, макар дозата да е увеличена двойно.
Да ви кажа право, все си мислех, че нищо не може да ме побърка повече от кандидатстването за първи клас с цялата абсурдност на уседналостта, сменените правила в „12 без 5” и всички останали идиотии, съпровождащи приема на отрочето в хубаво училище, ама нейсе (и за побъркването, и за хубавото училище).
Слава Богу успях да съхраня достатъчна частица от разума си, за да не приключа в Курило преди детето изобщо да е чуло първата песен (оказа се, че класическият училищен звънец е отишъл в историята, а вместо него вече „бият” мелодии на популярни песни в началото и в края на часа).
Голямо вълнение беше с кандидатстването,
сещате се - не може мама да даде умника си където и да е. Освен това, в нашия случай, съдбата на хлапето е предопределена още с озоваването на пъпчето му в Кеймбридж. (Как се случи това вижте ТУК).
Та, два месеца трупах и анализирах информацията за предимствата и недостатъците на един куп столични школа. А щом отвориха системата, уверено подредих всички елитни училища плюс две в квартала, за всеки случай. Е, въпреки моята отлична подготовка и масовото стискане на палци от цялата фамилия, приеха детенцето в кварталното училище. След излизането на резултатите си поплаках за неуспеха ни в двете най-желани езикови училища, пийнах винце, пак си поплаках, накрая се посмях истерично и се зарекох никога повече кракът ми да не мине покрай тези две училища, дори да се налага да заобикалям 3 квартала. Не за друго, а защото на познати момиченцето влезе в едното, без изобщо да живеят в района. Таткото дискретно ми разказа, че се е помолил на директорката и по всичко изглежда се е справил добре, иначе как без уседналост се изпреварват близо 700 кандидатчета?!
Понеже мен не ме бива в молбите, нашият 7-годишен гений беше записан в кварталното учебно заведение и след това поражение не ни остана друго, освен трепетно да чакаме родителската среща. Когато я обявиха хукваме с мъжа ми – елегантни, прилежно маскирани, хванати за ръце – ще правим добро впечатление. Слушаме и записваме старателно всяка информация за подвързани тетрадки, междучасия, смарт часовници, сандвичи и часове за водене и вземане на децата. И тук един татко – съвсем неелегантен колкото нас (очевидно му е все едно дали ще направи добро впечатление), се изцепва:
„Ако не си взема детето до 4,30, ше ми го водиш ти!”.
20 глави с 40 ококорени очи се обръщаме да видим от чия уста излиза жестоката заплаха. Всички ние гледаме таткото тъпо, госпожата го гледа още по-тъпо, а той продължава: „Не ме интересуват ваште правила, или го взимам до 4,30 или ми го водиш ти и тва е!”. Господи, къде попаднахме и ние, и детето?!?! – прошепвам на мъжа ми и се изнизвам, стиснала списъка с 1683 помагала, които трябва да набавим в следващите 9 дни. То не са тетрадки, подвързии, гумички, моливи, дъски за пластелин, дъждобран, чисто бели тениски (ама задължително съвсем чисто бели, че току виж някое дете се спъне в часа по физическо, ако види готина апликация върху нечия чужда тениска), тънки четки, дебели четки, плоски четки, бои, чаша за рисуване, покривка за рисуване, блок за рисуване и т.н. Забравих – и сметало, но не какво да е сметало, а обезателно „стабилно, лежащо” – разбирай поне още двайсетачка. Чудя се само къде ли детето ще го крие, понеже като брои на пръсти винаги си прибира ръцете в джобовете, за да не го видим. Със стабилното сметало трудно ще му се получи тайното пресмятане, но в училище е така - всичко лъсва. При някои семейства нещата лъсват още на първата родителска, но за това вече ви разказах.
Тъй като мъжът ми няма да се справи с отговорната задача за списъка с ученическите пособия, лично се заемам с изпълнението му и отпрашвам към книжарницата в мола – така де,
като не е в хубаво училище, поне тетрадките ще са от хубавите.
И о, ужас! Книжарницата е под обсада, а перспективата за успешно проникване в нея клони към нулата. Пълно е с безброй истерични майки (с маски и без маски), които трескаво пълнят кошници, раздават лакти или нервно си гризат ноктите, вперили погледи в омачкани списъци. И как иначе, списъкът с пособията за първи клас е толкова изчерпателен, че бие по дължина дори 60-сантиметровата бюлетина от последните парламентарни избори.
Поемам въздух, подбутвам и аз с лакът една нахална госпожа и си проправям път към рафта с тетрадки. А там истински хаос – тесни редове, квадратчета, тънки, дебели, момичешки, момчешки и се почва едно избиране – половин работен ден отиде за 12 тетрадки, при все, че едва се преборих с останалите госпожи. Абе, късметлийки са майките на десетокласниците – един тефтер за всички предмети. Те и раници не купуват. А раницата е по-сложна от избора на тетрадки, за нейната покупка си заминава още ден и половина. Мериш да е по мярка на детето, пък да е лека, пък да е ортопедична и с термо джоб… и хвръкнала още стотарка. Като прибавим кутията за храна, шишето за вода с филтър и всичко останало сумата набъбва до няколко стотака. Без да броим облеклото за първия учебен ден, което за майките на момченца се оказва поредно чудно изпитание. Голяма дискринимация, да знаете! Стелажите за рокли в магазините буквално се огъват под тежестта на купищата волани и дантели, а клетите момчета голи да ги водим - два костюма на кръст в целия мол. Що, бе,
момчетата по-малко първокласници ли са от момичетата?!
За една луда майка обаче неизпълнена мисия няма, така че на сутринта, издокарано като манекен, хлапето прекрачи прага на кварталното училище. Майка му пуска една тежка въздишка на облекчение, неподозирайки, че всъщност истинската мъка започва след тържествената музика и балоните. Не я разбирам тази традиция с честитките за първия учебен ден. Не е празник това, ужасия е, от мен да знаете! Осъзнах го още щом пуснаха децата от класните стаи с всички учебници, чието общо тегло гони цял чувал с картофи. Ужасът продължи с километрична опашка за купони. Как е възможно в ерата на „единия клик“ стотици родители да се бутат на опашки за купони?!. Ето, отиде си още един работен ден. На следващия обаче се оказа, че купуването на купоните не е от изключително значение, защото така или иначе първолаците разполагат с всичко на всичко 20 минути в столовата. Иначе казано: Който успял да изяде супата – успял, който не успял – да се оправя на лавката. Моичкият още в детската градина си оставаше само със супата, понеже когато стигнел до второто останалите деца вече се завивали в леглата за следобедния сън. В класната стая е горе-долу същото - или много приказвал или се пъхал под чина, или пиел вода и така все остава на първата страница от задачите за деня. Останалите се падат на майка му, която очевидно ще повтаря първи клас и вечер вместо блажено да се отпусне на чаша розе, ще брои пилета и патета. Останалото ще го свърши през нощта. Така де, колко му е в 3 посред нощ да подвърже двайсетина тетрадки и учебници, да надпише още толкова етикети, да попълни дузина декларации и да изглади бяла тениска. И всичко за утре. Сещам се за следния виц:
Три часа през нощта е! Кой се обажда?!
- Майката на ваш ученик. Спите ли?!
- Разбира се!
- А ние лепим листа, пробиваме кестени и нижем жълъди за домашно...
- А какво очаква с нетърпение Лудото майче?
- Домашното с жълъдите...
Монитор
