Ахил и уроци по китайски в градината от крайния квартал
2

Ахил и уроци по китайски в градината от крайния квартал

Ахил, Ким, Дейзи .... Не, това не е последната статистика за нетрадиционните имена на новородени у нас, а деца от групата на сина ми в градината.

Да ви кажа - детската градина в крайния квартал се оказа едно особено място – уврежда ти мозъка още преди детето ти да е попаднало в нея. От тогава съм Лудото майче – от преди 4 години, когато започна кандидатстването за образцовото детско заведение в квартала. Зор да влезе там синчето, не, защото е толкова образцово, а защото се намира под прозореца ни и има басейн. После се оказа, че това с плуването не било точно плуване, а само потапяне – около 30 деца от две групи имат 30 минути за плацикане в басейнче с малко по-голям размер от аквариум за хелери. Цели две години детето се топи по два пъти седмично срещу 4 кинта, докато осъзнах, че рискът от настиване всъщност многократно надвишава ползата от „изтощителната“ тренировка. Тази есен най-накрая смениха Каката и плуването станало съвсем истинско. Все пак не бих се обзаложила, че това е така, защото информацията е от други луди майчета, а както знаете на луда майка никога не се вярва. Тя има склонност да преекспонира фактите, ако е пропуснала да си изпие хапчетата.

Връщам се в началото на кандидатстването за забавачка и моето попадане в категорията на майчетата, че се отклоних с плуването. Та, приемът в ясла е истинско емоционално изпитание за и без това лабилната все още първескиня, която твърде дълго кърми, готви, пере, пак кърми, прави се на мечка, пак кърми, пак се прави на мечка... С две думи: входът за градина ти опъва нервите толкова силно, че влизането в университет си е направо като скачане на ластик в парка. Първата година не приеха детето, въпреки че уменията ми по пресмятане и прехвърляне на точки по различните критерии ми вдъхнаха достатъчна увереност, че с абсолютна лекота бих могла да се сдобия с тапия за висша математика. Е, втората година, след солидно натрупана практика в пренареждането на първо, второ и трето желание при избора на забавачка, нямаше как да не влезе. Обаче след това три нощи сънувах, че приемат хлапето в Кеймбридж. После, за да е сигурно, че няма да се размине с английското образование, предприехме пътуване до там за хвърляне на пъпчето му. Документирахме го и с фотосесия -на самия пъп и на колежа. Така, в случай, че бъдещият младеж в някакъв момент на тийнейджърско умопомрачение кривне от правия път и зареже учението, винаги мога да извадя албума, да го тресна в масата и с много тих, но категоричен глас да го върна в релсите: Айде, сега, да лягаш над учебниците, щото ние с баща ти напразно път до Англия не сме били! И добре, че беше кандидатстването за градина и съня за Кеймбридж, че знае ли се в каква посока щеше да поеме детето..... Сега се сещам за един колега, истински класик, който на всеки първи учебен ден влиза в офиса и с поглед на човек, направил току-що гениално, но страшно откритие, заявява нерадостно: „Абе, тия първолаците, ако знаят какво нещастие ги чака, изобщо няма да се радват, горкичките!“. Колегата отдавна е известен като непоправим циник, но има мъдри попадения! А иначе - мъчно му е за учениците, ама за майките им не му е жал. Ако го питам как е влязла дъщеря му в първи клас, ще сведе виновно поглед към обувките. Вероятно от мъка за бъдещото й тегло е пропуснал емоциите с кандидатстването.

Пак се отплеснах, но лудите майчета сме така- мислим за всичко едновременно. Мен, например, сега, преди първи клас, повече ме вълнува въпросът как ще избутаме забавачката, че както вече стана дума градината от крайния квартал е особен вид заведение. В нашия случай - интернационално. В групата на сина ми има китайче, индийче, сирийче, кубинце и естествено - циганче. В началото завидях на собствения ни късмет – какво по-хубаво от това предвид времето на глобализацията, гейовете, веганите и даже НЕтатуираните. Детето по естествен път ще стане толерантен човек. А оказа се и по-образован. Веднъж, докато готвех, зад гърба ми произведе звуци, които директно ме изстреляха между сергиите на „Илиянци“. Гледам държи в ръце „Емил от Льонеберя“ и нарежда: цай, син, чуан... -"Чета на китайски, Ким ме научи" – побърза да отговори на неразбиращия ми поглед детето. Последва широка усмивка от моя страна и енергични напътствия как да върне жеста на симпатичното китайче с българския.

Обаче позитивите от международното положение в нашата градина се изчерпаха с езиковите уроци. Малко след тази случка задоволството ми от взаимоотношенията на отрочето с чужденци на неговата възраст и техните луди майчета бе унищожено светкавично, а градинската ни група стана популярна в цялата околия. Всичко започна, когато родителите на кубинчето обвиниха госпожата в дискриминация. Имала неблагоразумието да даде на цветнокожото им момиченце костюм на лястовица за пролетното тържество. Отделно си го прибрали от градина с разкопчан ботуш. Третото провинение на иначе прекрасния педагог от т.нар. стара школа вече не помня, но беше толкова съществено, колкото и това с ботуша. Поне така ми се стори тогава, щото все пак не бива да забравяме,че аргументите на чуждоговорящото семейство бяха препредавани от доста майчета на дечица в групата и истината не е много ясна. В крайна сметка след десетки срещи на останалите родители, подписки в защита на учителката, педагогически съвети и разговори с директора, госпожата си замина. Няма как – градината е образцова! И като се почна една смяна на учителки, та сега сме с №6 и №7, ама да свикват децата във всякакви условия от малки. Добре, че последните две освен свестни, са и корави жени, и удържат фронта вече втора година. А ние едва удържаме положението само на мента, глог и валериан, понеже госпожата много набързо я отпратиха, но циганчето в групата, което раздава шамари на децата през ден – никой не помества. „Напоследък се е поправил, има дни в които е послушен“, опита да успокои родителския ми гняв директорката след като дребният насилник Ахил за пореден път упражнил мускулите си върху синчето ми и този път го повалил на пода. Резултатът, за мое облекчение, беше счупени очила, но здрава глава. „Просто инцидент, знаете ли колко деца със счупени крака имам в практиката си?!“ - още по-глуповато омаловажи изядения от сина ми пердах и една госпожа от съседната група. И двете премълчаха заплахите от майката на Ахил, която може би не е чувала за Кеймбридж, но знаела всичко за ромските организации и институциите, които отчитат дейност със защита на правата на малцинствата и се зарекла да ги потърси една по една.

Междувременно госпожите влачат малкото ромче за ръка всяка вечер, когато довеждат на вратата останалите деца - за всеки случай, да не би в тяхно отсъствие да реши да фрасне някого.

А аз сутрин продължавам да стискам палци, че днес Ахил ще е в периода си на послушание и ще прибера без цицини или синини детето от градината в крайния квартал. Превантивно удрям и по една молитва срещу нова жалба за дискриминация, че ще назначат госпожа №8 и №9.

Ако искате вярвайте на всичко това, понякога и аз забравям хапчетата...

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.