Ахил, Ким, Дейзи .... Не, това не е последната статистика за нетрадиционните имена на новородени у нас, а деца от групата на сина ми в градината.

В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.

Едно пазаруване – за едни ботушки. Пазаруването със сина ми – 3 годишен. Поиска нови ботуши. Не знам дали знаете, но аз не съм от жените, които обичат часове наред да обикалят безцелно магазините. Когато ми трябва нещо - влизам и купувам. Та тръгваме с детето и мъжа ми – той ни вози. Слизаме от колата – вали.

Чухте ли, че ще има продължение на „Госпожа Фазилет и нейните дъщери"? Не, не сте. Няма да има. Будалкам ви. Това е нещо като встъпление, за да ви подготвя, че днес ще си говорим за сериали. Турски и индийски предимно.

„Сори за притеснението, ама заминавам в командировка, а малката в сряда е на два урока – по български и математика и има само 15 минути време да се премести от единия на другия. Можеш ли да я метнеш?“.

Ако си мислите, че съм го казала толкова бързо, колкото го четете, жестоко грешите. Вярно, че майките на кандидат-гимназисти слагаме Наполеон в малкия си джоб и правим не по пет, а по 10 неща едновременно.

Последни дни на откраднатото лято. Стоим с детето в тих чужбински курорт и аз, Лудото ви майче се възхищавам на живота. Слънце грее, птички не пеят, ама ягодовото дайкири вече идва към мен. Виждам го на таблата на симпатичния сервитьор (който както почти целия обслужващ персонал в тази уж далечна дестинация се оказва българин).

„Питието Ви, мадам“, долита до мен нежния баритон на младежа. И тъкмо когато си мисля, че животът верно ме обича, се случва Това.

Или как майчините намерения се разминават с реалностите на детето

Здравейте, хора. Отново съм аз-Лудото Майче. И продължавам да ви разказвам историите си. Истории, в които сигурно много от вас ще се разпознаят. И могат да получат съвет. Нали народът е казал-не питай старило, а патило. Та един важен период за нас е порастването на нашите деца. Спомням си, сякаш беше вчера, изпитанията, през които преминах като майка, докато момиченцето ми растеше.

Часът е осем. Вечерта. Търчиш към къщи, след работа и поредната родителска среща. Главата ти гъмжи и усещаш как паяците плетат мрежа в нея. Чуваш гласове. В съзнанието ти още ехти предупреждението на класната. За пореден път.

Хелоу, хелоу! Това съм аз – Лудото ви майче. Днес съм на гости на двете блондинки Преси и Гери, за да разкажа, че в моя делник на отчаяна съпруга, робинята Изаура и майка Тереза все още има място и за амплоато на парти анимъл. Мацнах малко блондорче тия дни на изтощената косица, сложих си най-хубавата рокля (от преди времената, в които за читава се приема всяка дреха, върху която няма следи от детски пюрета и цветни маркери) и с походка на котка се впуснах в нощния живот на столицата. Резултатът беше неочакван дори и за мен ...

- Изми ли си зъбите? Подреди ли си чантата? Телефонът ти зареден ли е? Да не си забравиш картата! 20 клякания за разгрявка. Облечи се, ти казах! Темпо, темпо, докога ще се бавиш?!