(Урина за дълголетие, крем за хемороиди срещу торбички под очите, отвара за любов с крило от прилеп и други БГ мама щуротии)

Крило от прилеп, люспа от змия, кокоши крак – преди да се усетя, вече бъркам мислено съставките на някаква любовна магия. От алкохола е. Разберете ме правилно – аз съм улегнала жена и по принцип не се наливам като казак по никое време, а вещерският казан напоследък го ползваме да варим ракия на село, но ситуацията е извънредна. Внимание: код "варицела".

Юху, тук ли сте? Ето ме и мен – Лудото майче. Аз съм онази, дето свекървата й снесе като кукувица в гнездото едно трето дете, допълнително. Помните ме, нали? Нахална съм като конска муха, но ще ви досадя пак. Малко ме е грижа, че ме вземате за върла селянка. Знам си гражданските права и стриктно си ги съблюдавам. И ще ме слушате, когато говоря!

Ивайло е вече на почти 4 години. Всеки ден нещата се променят, научава повече неща и е все по-любопитен за света. Зима е и рано се стъмва. Аз приготвям вечеря, а той си бръмчи с количка с хиляди звуци и светлини, която се опитва да не чувам. До тук добре – почти идилия.

“Мамииии!”. Малко са нещата, които могат да ме събудят от раз в 3.48 часа през нощта. Едното беше земетресението в Перник, за което известно време вярвах, че е бомба, взривила се току до блока. Второто – това незабравимо фалцетно изпълнение по телефона. Автор - отрочето. Тук е моментът да уточня, че когато получих обаждането й по месинджъра, кротко си спях енти сън, убедена, че се забавлява някъде из Щатите. До този миг обаче дори и не подозирах какви измерения могат да имат забавленията, когато в тях са намесени 26 тийнейджъри, а игралното им поле е Лас Вегас.

1.       Екскурзия до чужбина. Даже две. Не! Една екскурзия, ама околосветско пътешествие с круизен кораб…

„Значиииии, остави веднага фурната! Питката ще кльопне и ще заприлича на чиния, а не на погача! Ама не ме интересува дали искаш да видиш, гад малка, дали вече се е опекла питката. И не ме интересува дали си гладен. За последните 24 часа изяде толкова храна, колкото един полк не поглъща за месец“, извиквам на един дъх аз, зарязвайки листа с поредното писмо до Дядо Коледа, което се опитвам да напиша тази година.

Детето е болно за пореден път. Всички вируси на вселената и след нея са съсредоточени да ни атакуват. Вече почти вярвам в отвъдното и това, че съм обречена да се чувствам нещо средно между медиценска сестра, лекар, служител, съпруга – истеричка и не на последно място някаква луднала от ежедневието майка.

Здравейте, мили хора! Това съм отново аз-Лудото майче. И сигурно и вие като мен вече сте обзети от предколедна треска. И няма как да не е така, след като чаветата говорят само за джуджета, подаръци, играчки и писма до дядо Коледа.

Ахил, Ким, Дейзи .... Не, това не е последната статистика за нетрадиционните имена на новородени у нас, а деца от групата на сина ми в градината.

В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.

Едно пазаруване – за едни ботушки. Пазаруването със сина ми – 3 годишен. Поиска нови ботуши. Не знам дали знаете, но аз не съм от жените, които обичат часове наред да обикалят безцелно магазините. Когато ми трябва нещо - влизам и купувам. Та тръгваме с детето и мъжа ми – той ни вози. Слизаме от колата – вали.