А ко досега малцина са подозирали, че зам.-директорът на Сатиричния театър Николай Младенов е режисьор, тъй като се е занимавал основно с независими проекти в нетрадиционни пространства, то след премиерата на „Стари времена“ от Харолд Пинтър тази вечер за него може би ще се заговори като за едно от възходящите имена в младата режисьорска топлиста.
Ако досега малцина са подозирали, че зам.-директорът на Сатиричния театър Николай Младенов е режисьор, тъй като се е занимавал основно с независими проекти в нетрадиционни пространства, то след премиерата на „Стари времена“ от Харолд Пинтър тази вечер за него може би ще се заговори като за едно от възходящите имена в младата режисьорска топлиста.
Младенов е поставил пиесата на британския нобелист на сцена „Методи Андонов“ в Сатирата като доста зловеща енигма за „шегите“, които си правят с нас паметта и споменът, за деформациите, които времето дълбае върху човешкото съзнание. Че хамелеонствата на времето са ключови за разчитането на този текст се усеща още в първата сцена от спектакъла: Дийли, героят на
Димитър Баненкин многозначително поклаща часовника
който е свалил от китката си, докато заедно със своята съпруга (Албена Павлова) очакват нейната някогашна единствена приятелка (Ана Вълчанова) да дойде на гости. От този привидно незначителен всекидневен казус като змийско кълбо се заплитат типично пинтъровските въпроси – как едно и също събитие в миналото се трансформира в ума и спомените на различни хора; сменят се и се преливат една в друга самоличностите на персонажите; редуват се трудно различими едно от друго минало и настояще, въображаемо и реално случило се... В този едва загатнат любовен триъгълник избуяват завист, съжаление за несбъднатото, бесен реваншизъм, насилие – може би само мислено, а може би и действително извършено... Атмосферата в хола на Дийли и Кейт натежава от многозначителни паузи, недоизказаност, отронени полуистини, които е възможно само наполовина да се дешифрират, затова и всеки зрител навярно ще си има (или пък не) свое тълкуване за тях.
Режисьорът се е доверил на великолепно актьорско трио: Ана Вълчанова – предизвикателна, бъбрива и секси, Баненкин – безапелационен в обезоръжаващата си непринуденост и особено Албена Павлова, чиято героиня уж е вяла, отнесена и податлива на влияния – като бял лист, върху който
другите двама рисуват своите представи за нея
или я моделират като мека глина, докато тя накрая не прояви неподозирана злост и жестокост... В представлението има всичко, което може да се очаква от добра постановка по Пинтър: съспенс, мистерия, усещане за надвиснала заплаха, излъчвана от неподдаващите се на лесна категоризация персонажи. Или както немският критик Георг Хензел казва за автора: „При него човек пребивава в сигурността на несигурното: в най-добрия случай той нищо не разбира и все пак разбира всичко“. И ако това не е типичната епидермална комедия, събуждаща жизнерадостен кикот, каквато някои задължително търсят в репертоара на сатириците, нека не забравяме, че локацията е камерната зала, отредена за експериментални и по-нетрадиционни проекти.
Монитор
