Когато напиша нещо, го оставям дълго време под карантина, казва пред "Монитор" писателката.

- Г-жо Евтимова, най-сърдечно ви поздравявам за успеха. Разказът ви „Кръв от къртица“ бе поместен в американски учебник по литература. Какво означава това признание за вас - творбата ви е редом до автори като Едгар Алан По, Рей Бредбъри, Айзък Азимов?

- Да ви призная, предпочитам да съсредоточа вниманието си върху това, което работя в момента. Признанието е нещо добро за всеки човек, но то не е основното. То е като пътека, която помага да стигнеш до някъде. Но пък, от друга страна, по-хубавото за човека е сам да създава пътеки. Да подкрепи другите хора. Много се радвам на такова признание, но същевременно се опасявам, че оттук насетне то ще ме скове да пиша това, което искам. А аз намирам в писането удоволствие.
- Защо, какво ви притеснява?
- Мисля си, че ще продължавам да пиша каквото ми се иска, но с риск, че добрият образ покрай разказа „Кръв от къртица“ ще бъде накърнен.

- Новината изненада ли ви? Все пак разказът е писан преди години. И се питам същевременно натъжи ли ви, че творбата предизвика внимание едва сега, и то извън пределите на страната?
- Всъщност в САЩ имам толкова издадени книги, колкото и у нас. Но и там са публикувани в малки университетски издателства, което прави читателската аудитория твърде ограничена. Имам удоволствието да познавам Елизабет Франк, която е голяма приятелка на България. Тя преподава в колежа „Бард“ в щата Ню Йорк, който е изключително престижен. Преди време ми каза, че иска да включи някой разказ в цикъла лекции „Балкански гласове“. Попита ме кой ще предложа, а аз не знаех какво да й отговоря. Все едно да ме питат кое дете обичам повече. Затова поисках тя сама да избере. Казвам всичко това, за да подчертая, че наистина признанието е нещо прекрасно, пожелавам го на всеки да го изживее. Но аз съм по-скоро човек на тишината и това наистина ме уплаши. Затова се надявам сега отново да потъна в тази приятелска топлина, на която винаги съм се радвала.

- „Защо кръв от къртица“ и имаше ли конкретен повод за разказа, когато го писахте преди години?
- Не, нямаше конкретен повод. Просто се случи така, че баба ми Лазарина, която много обичах, веднъж се разболя. Синът ми също се беше разболял тежко, но слава Богу оздравя.

- Но това не беше повод за разказа?
- Не, но явно затова се е получил такъв тъжен разказ. В САЩ той беше публикуван с още един, на който обърнаха внимание във BBC.

- С какво смятате, че привлякохте вниманието им обаче?
- Не мога да си обясня. Когато напиша нещо, го оставям дълго време под карантина. Много е лесно да го забравя, защото съм доста ангажирана. Не си позволявам да го прочета след месец-два, а чак след 5-6. И ако тогава ми настръхне косата, си казвам, че си струва. Затова, когато усетя, че написаното не е лошо, започвам да го превеждам на английски. Но това е бавен процес, преводът е едно голямо предизвикателство. Защото писането носи щастие, но преводът носи преодоляването на пропуски. Кара те да търсиш пътеки през граматическите явления, за да се запази съдържанието. Целта е да се запази това, което българският език ни дава като красота, той е един от най-благодатните за пишещия човек.
- Приемате ли самия разказ като послание на доброто, на надеждата? Поне аз така го възприех.
- Честно казано, не знам как да го възприема, надявам се просто хората да намират сила в него, да откриват надежда. Честно казано, го бях позабравила и сега, като го чета отново, малко ме плаши.
- Защо, кое ви плаши толкова?
- Спомням си времето, когато го писах, и много детайли. Много думи, които бяха стряскащи за мен. Писах го с надеждата нещата да се „разтикат“ за добро, както се казва. Спомням си, че тогава си казах: „Дай да го напиша, пък дано нещо хубаво се случи“.

- Вярно ли е, че мечтата ви е била да станете лекар, да учите медицина?
- По-скоро това беше мечтата на семейството ми. Бях много добра по химия, дори огромната ми любов към този предмет продължава и до днес. Това е причината да пиша фантастика с удоволствие. Прави ме щастлива. Но имах страх от кръв. Веднъж ми стана лошо, когато моя приятелка се нарани. А втория път, когато давахме кръв по желание, за да спасим наш ученик, припаднах. Затова разбрах, че не мога да упражнявам тази професия. Синът ми сега е лекар. Когато се роди, майка ми веднага заяви, че той ще стане такъв. Така се случи, въпреки че не ми се искаше. Винаги поставям моето мнение на последно място. Казвам какво мисля, но не натрапвам мнението си. Като камък, който се поставя зад гумите на една кола, за да не тръгне назад и да не се блъсне.
- Как се насочихте тогава към писането?
- Баба ми ми четеше приказките на Вилхем Хауф. Прочиташе една къса дума, виждаше картинката и после разказваше. После виждах, че текстът е съвсем различен. Като я попитах какво ми чете и че в книгата пише нещо съвсем различно, тя ми отговаряше: „А бе ти мен ли познаваш или тези, които там са писали. На мен ще вярваш?“ Тогава разбрах, че човек е много свободен като пише. Когато в главата си има едни истории и ги казва на други. Аз по-скоро обичам да съм в периферията. Така ми е уютно и когато пиша, се чувствам в една красива периферия. В центъра има светлини, там може да има тротоари. А в периферията може да има дупка, това ми харесва. То е мястото, където се изисква малко повече кураж. Аз бях плахо дете и винаги съм се борела с това. Затова отивам там, където е по-тъмно. Когато успея да стигна там, където ме е било страх, се чувствам щастлива.

- А преводът или самото писане ви доставят по-голямо удоволствие?
- Удоволствието е много различно. Удоволствие е да хапваш шоколад, но и да разговаряш с приятен човек. Писането е като разговор с човек, който много обичате и на когото вярвате. Докато преводът на литературно произведение е нещо много трудно, изискващо огромна концентрация. Бих казала, че писането изисква щастлива концентрация, а разказът активна и тежка решимост да се свърши. Трудно е да го сравнявам. Добрият превод става много бавно. Изисква дълга карантина, тъй като английският не е родният ми език. В момента правя граматически тежки текстове, които изискват много тънки нюанси в превода на различните глаголни времена. Това е тежко, а се занимавам с английски език от 40 години. Ако пишете, имате право да промените нещо, но ако превеждате, няма как да стане. Това е направо престъпно. Затова преводът е голямо предизвикателство, но понякога и пропаст, в която човек може трудно да достигне до вярното предаване на съдържанието.
- Непрекъснато се изтъква, че младите хора не четат, че са неграмотни. Съгласна ли сте с това?
- Младите хора много дълбоко са навлезли в света на новите технически средства за четене и общуване. Те слушат аудиокниги. Очите ни толкова са напрегнати в ежедневието, че когато слушаме книга на запис, ти дава възприятие все едно летиш. Лично за мен е така. Предполагам, че и за младите хора също. Това е по-бързият начин за навлизане в едно произведение. Може да не съм права, но аз виждам светлини, усещам аромата й, като слушам. Като че ли този глас ме отвежда в центъра на събитията. Други хора пък споделят, че нищо не може да се замени с чувството, когато докосват книгата. Била съм учител 4 години и ако сега преподавам, бих давала на учениците много тестове по граматика, за да усвоят правописа. Знам, че има блестящи учители, които оставят сърцата си при своите ученици. Затова едва ли на тези хора им е приятно, ако някой каже, че техните възпитаници са неграмотни. За да се стимулира желанието на ученика, той трябва да знае, че е задължително да положи тест. В противен случай изпада от системата. Може да звучи малко жестоко, но е наложително. Ако искаш да стигнеш някъде, трябва да преминеш през една река.

- Защо решихте да останете в Перник?
- Имах възможност да остана да живея извън България, но не се чувствах щастлива. Беше ми добре в Брюксел, да речем, но в Перник е различно. Има едно особено място между квартал „Изток“ и квартал „Църква“- пътека, обрасла с шипки. Знаете ли, че който мине оттам, винаги пише нещо. Дава ми коравост, която е типична за перничаните. Аз не съм такава куражлийка, но познавам такива хора, които наистина се борят с ежедневието, пътуват с първия влак от Перник до София и не се оплакват.
- Над какво работите в момента?
- В момента редактирам един роман, който всъщност пиша директно на английски език. Започнала съм работа над него от 13 години. Той е 109 000 думи, към 370 страници, като са ми останали да редактирам около 6 страници. Но това е много бавен процес. Тъкмо си мисля, че съм приключила и тогава си припомням думите на Валери Петров, че винаги може още по-добре. Надявам се след 2-3 месеца да приключа с редакцията и да намеря издател на книгата. Надявам се, но може и да не стане.

- Като споменахте Валери Петров, кажете кой автор и кои произведения са оставили отпечатък върху вас?
- На първо място Йовков с „Ако можеха да говорят“, „Песента на колелетата“. Димчо Дебелянов е поет, който никога не ме е напускал. В момента пък слушам аудиозапис на „Сто години самота“, за да видя каква е разликата между българския и английския превод. Опитвам се да анализирам как е и на испански. Същевременно слушам като аудиокнига и „Нюйоркска трилогия“ от Пол Остър, за да разгранича двамата автори. Интересно ми е да ги слушам - единия сутрин, другия вечер. Препоръчвам го на всеки, който е изкушен от книги.


Визитка:

Здравка Евтимова е родена на 24.07.1959 г. в гр. Перник

Завършва английска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1995)

Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език. Била е редактор на българската секция на сп. Muse Apprentice Guild – Сан Диего, САЩ, и редактор за България на сп. Literature of the Avanteguard за кратка проза, Великобритания

Носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“ 2016 за романа „Една и съща река“ (2015, ИК „Жанет 45“).

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Съкратеното съдебно следствие трябва да отпадне за тежки умишлени престъпления

Журналистът Румен Максимов: Обществото иска справедливи присъди за жестоки убийци

Съкратеното съдебно следствие трябва да отпадне за тежки умишлени престъпления

  • Предполагам, че и адвокатът на Мартин Трифонов ще го посъветва да се признае за виновен и така ще намали присъдата си
  • Срещнахме се с депутати след делото за смъртта на Виктория, но нищо не се промени

През юни тази година близки на убитата тв водеща от Русе Виктория Маринова поискаха да се променят законите за тежки престъпления. Едно от предложенията им бе да се отнеме правото на подсъдимия да се възползва от съкратена процедура, ако признае вината си. По този начин присъдата често е по-малка от предвиденото в Наказателния кодекс, а извършителят може да излезе предсрочно.

Такъв е и случаят с убиеца на Виктория – Северин Красимиров. През април 2019 г. Окръжният съд в Русе го осъди на общо 30 години затвор при първоначален строг режим. Делото се гледа по реда на съкратеното съдебно следствие, след като той призна всички факти и обстоятелства в обвинителния акт. По този повод наложената от съда присъда бе намалена с една трета, която според закона е 30 години.

Той избегна най-тежкото наказание доживотен затвор, след като се призна за виновен и делото тръгна по съкратената процедура. На 22 април състав на Окръжния съд в Русе призна Красимиров за виновен в извършването на три престъпления - умишлено убийство, изнасилване и блудство и го осъди на 30 години затвор при първоначален строг режим.

Според присъдата Северин Красимиров трябва да заплати и 450 000 лева кръвнина на семейството на Маринова. На Областна дирекция МВР-Русе Красимиров трябва да заплати 7015 лв. и 9000 лв. държавна такса. Жестокото престъпление беше извършено на 6 октомври миналата година. Тялото на младата жена беше открито до крайбрежната алея в Русе. Четири дни по-късно в Германия беше арестуван укрилият се там Северин Красимиров.

Стив Лейтъм: Всяка реклама в социалните мрежи трябва да е автентична

Надявам се, че през 2020 г. ще можем да се похвалим с първия български носител на „Златния лъв“ от фестивала в Кан, заяви в интервю за "Монитор" мениджърът „Таланти и обучение“ в Cannes Lions Стив Лейтъм.