-Петърчо, хареса ли ти кекса?
-Не. Не беше сладък.
-Петърчо, хареса ли ти кекса?
-Не. Не беше сладък.
Следва неловко мълчание, от онези, в които ти се иска земята да се отвори, да те погълне и да се събудиш на другия ден или изобщо да не се събудиш. Устата на леля Тони от съседната къща бавно се връща в обичайното си положение след краткото й разтваряне в широка усмивка. Тя мълчи и аз мълча - не зная как да смекча тежкия удар върху кулинарните умения на възрастната жена, безмилостно нанесен от 5-годишния ми син. Неподозирайки каква обида е нанесъл, той вече ни е загърбил и проучва колко високо може да скача бигълът, който се опитва да измъкне пръчката от ръката му. Първа се окопитва леля Тони.
- Петърчо, а знаеш ли какво съм направила сега? Обичаш ли ягоди? Ще ти донеса парфе с ягоди, обичаш ли?
-Да, а сладко ли ще бъде?- пита детето, прекъснало за малко експеримента с четериногото.
Лелята бързо изчезва зад вратата на лятната си кухня и след малко се връща с нова чиния с парче сладкиш.
- Лельо Тони, благодаря ти, цял сервиз имам да ти връщам вече- опитвам да скалъпя цяло изречение, все още умопомрачена от неудобството заради безвкусния кекс. Обаче Петърчо прави всичко възможно да осуети опита ми за замазване на положението и изстрелва:
- Торта-а-а-а! Благодаря, лельо Тони! Ако не е станала сладка, като кекса, мама ще ти каже как да готвиш....
Леля Тони прихва да се смее с цяло гърло. Аз едва успявам да произведа някакво жалко подобие на усмивка и вместо непохватно да оправдавам откровението на детето, отправям към него команда за миене на ръце.
Душичка е Леля Тони. Внуците й са в чужбина и километричното разстояние я принуждава да дарява чудните сладкиши на моето момче. Той на свой ред по два пъти на ден й полива цветята, подарява й близалки, букети от листа, а понякога и празни кутийки от шоколадови яйца за скриване на съкровища....но кекса не харесва.
-Нали ще кажеш на леля Тони, че тортата ти е харесала? Тя много ще се зарадва....., заръчвам по-късно да детето, виждайки как лакомо тъпче в устата си големи хапки ягоди и крем. След по-малко от минута той вече тича към оградата на леля си Тони за още едно парче. И без да съм присъствала на молбата за допълнителна порция, знам, че лицето й е изгаряло от щастие, докато е пълнела повторно чинията. Вече е забравила за обидата с кекса.
Но нали знаете - една жена обида за постиженията си в кухнята може да забрави, но не и за външния си вид. Истинско доказателство за това е една друга история, в която аз съм в ролята на малкото дете с голямата уста, а жертвата е шефката на майка ми. Клекнала жената да ми се порадва в коридора на "службата", пощипала ми бузите, а аз вместо да се зарадвам, че съм сладичко хлапе, невинно съм попитала: "Защо са ти толкова големи зъбите?". По думите на майка ми лицето на другарката Стефанова придобило червеникав цвят и очите й се отворили широко, очевидно почувствала се като грозния вълк от Червената шапчица. Не станало ясно дали клетата жена е загубила ума и дума или е запазила завидно самообладание, но само поклатила глава, прискърцвайки с големите си зъби. И точно, когато почти се обърнала да се отдалечи от проклетото дете (разбирай мен), с възхищение съм заключила: "Сигурно много бързо ядеш с тях...". На свой ред майка ми почервеняла и изцъклила очи, а после едва не ме набила. Ударена по красотата й, другарката Стефанова с големите зъби, за разлика от леля Тони, не преглътнала лесно обидата. Дълго тормозила майка ми с допълнителна работа и докладни до големия началник.
Откакто чух тази история си знам - никога не обиждай когото и да било на зъби. Наречи го дебел, грозен, тъп, но не и зъбат! Иначе ще ти отрови живота. И за всеки случай не води детето си в офиса, защото ти може да премълчиш, но то ще си каже- я за нечии зъби, я за нещо, което става вкъщи. Наскоро един колега имаше неблагоразумието да доведе дъщеричката си- изключително чаровно и приказливо дете. "Тате ми взе парите от касичката, за да си купи гуми за колата", призна без да го питаме момиченцето. Всички колеги избухахме в смях. И таткото се посмя с нас, ама нервно. Не като леля Тони.
Затова, ако се налага да поемете огромния риск да заведете отрочето в офиса, вземете всички възможни превантивни мерки. Напълнете торба с лакомства, така че да не му остава време да говори, снабдете се и с лепенка за уста. Може да го заключите и в тоалетната, но само в краен случай, че току виж някой колега, притиснат от нуждата, ви издаде на социалните.
Монитор
