Записки по градския траспорт: Коледна приказка за Буланчо от гара Мездра
5

Записки по градския траспорт: Коледна приказка за Буланчо от гара Мездра

Преди много, много години (нали така започва всяка приказка) имало едно куче. Нарекли го Буланчо от една страна заради дългата бяла козина, а от друга, защото между предците му имало една булонка, основател на рода. Буланчо живял на гара Мездра. Посрещал и изпращал влаковете и слизащите пътници. Винаги имало кой да му отчупи от сутрешната си баница или да жертва една хапка от вечерната пица за левче. Охраната си затваряла очите и го пускала в най-студените дни да преспива в чакалнята. Наскоро Буланчо си отишъл от този свят и вече тича по небесните поляни.

Хората тъгували известно време, но после дошъл Рошко – дребен мърльо със сплъстена жълта козина. Дали това е нашият прероден Буланчо, се питали те? Но, Рошко не им дал възможност да потънат в размисли, въртял усърдно опашка и близвал ръцете, които му подават храна. И така се настанил по-устойчиво от разписанието на треновете на гара Мездра.

Тази история аз, Пантелей Пътник я прочетох във Фейсбук. В нея Рошко още не се е появил, но съм сигурна, че всеки момент ще цъфне на гарата. Запитах се обаче, защо ние хората си отваряме сърцето (е, не всички, де) към бездомните животни. Защото са невинни, защото са беззащитни, защото са искрени в реакциите си, дори когато нападат и хапят? Защото имат чувства, но пък нямат задни мисли? Не знам, знам само, че тези които се трогват от бездомниците - хора и животни, не са се изгубили в софийския смог.

На тези мисли пък ме наведе и една историята с питбул. Не този, който нахапа до смърт дете (между другото, странното тогава беше, че мнозина се застъпиха за кучето, а смъртта на детето мина някак без достатъчен драматизъм). Питбулът, за когото разказвам е млада женска – изгубена или изхвърлена. Скита се несретницата из квартала гладна и трепери. Хората я гледат кой с притеснение, кой директно със страх – все пак е кръвожаден питбул. Е, намериха се смели хора, дадоха й кашон, да не спи на голата земя. Метнаха й стара дреха и й дадоха да яде. Смея да твърдя, че аз Пантелей пътник пропътувал стотици километри в градския транспорт не съм виждал по-благодарен поглед (този на кучето, не на жената от отсрещния балкон).

През 70-те години имаше един прекрасен филм на Стенли Крамър (Пантелей е достатъчно стар, за да си спомня хипитата), който се казваше „Благослови животните и децата“. Хайде братя и сестри, замислете се колко възхитително кратко и ясно е казано: благослови невинните души, защото те имат нужда от защита.

Тази приказка е сантиментална, защото Коледа е само след седмица. Време е да си смекчим сърцата (някои ще кажат аман от сълзи и сополи). Но, ако не станем поне малко по-милозливи по това време, какво остава за останалите дни от годината?

А, между другото в Нюйорското метро не разрешават на пътниците да влизат с кучетата си, затова ги „събират“ и „тъпчат“ в сакове и чанти. И си ги носят на гръб. Бау!

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.