Записки по градския транспорт: За вирусите и хорската мъка

Записки по градския транспорт: За вирусите и хорската мъка

Как сте мили братя и сестри от градския транспорт? Надявам се да сте с добро здраве. Щото аз, Пантелей пътник лепнах някакъв вирус. Може и да има корона, но поне не е №19. Обаче като си знам късмета сигурно е от по-предните номера - 17 или 18. Ще трябва да питам Пешо (Сирак скитник от село Обединение, Великотърновско). Той е много начетен и разбира от трите темелни неща в живота ни – футбол, политика и коронавирус. Не може да не знае, как върви номерацията на вирусите.

Сигурно се чудите откъде му дойде на Пешо този прякор. Началото на тази история е положено още, когато майка му работеше в читалището на селото и с баща му все още не се бяха развели. Живееха си старите и младите в една къща, ама беше като истинска окупация. Едвам се търпяха. Младите се бяха нанесли при старите по липса на друга алтернатива. Ония пък им тровеха живота къде с мрънкане, къде с лицемерни любезности. Сега да ви кажа, до ексцесии не се стигна, но майката и бащата на Пешо не издържаха, скъсаха веригите и се разведоха. Понеже вече не можеха да се гледат, майка му се върна при техните в Добрич, а баща му отиде да работи чак на другия край на България в Дупница. Пешо пък макар и да не беше сирак, със сигурност стана скитник, защото остана в Обединение, да го отглеждат баба му и дядо му, но бягаше редовно ту в източна посока към Добрич, ту в западна към Дупница. Е, нали се сещате, че родителите му го връщаха в Обединение, но така и му остана прякорът.

Та, седиме си с Пешо в гаража му. Той си пийва ракията, дето я вари дядо му, а аз го гледам и преглъщам, щото съм на антибиотик. То, не че съм толкова дисциплиниран, ама джипито каза да си пия лекарствата и да внимавам да не коронясам, че ще стане кофти. Между другото да ви кажа как се действа ако хванете вирус, какъвто и да е от другите без корона. Идва вирусът и вика: здрасти, аз съм от обикновените, дето всяка година пристигаме. Миналата година ми викаха Бризбейн, много ми харесваше името, тази година не знам още как се казвам. Разказвам го това на Пешо, пък той вика: Панто, абе ти съвсем си се смахнал, сигурно мозъкът ти се е спихнал от температурата. Това както и да е, продължавам да разказвам. Отивам, значи, при джипито. Нашето джипи с каквото и оплакване да отидеш, диагнозата е винаги една – ВИРУС. И с гръбначно изкривяване да си, то сигурно пак ще каже, че е от вируса. Ама и на него не му е лесно. Има 2000 пациенти в листата, все дъртаци. Всеки ден пред вратата му опашка от треперещи старци с по три болежки в книжката на НЗОК. Появи ли се някой под 75 и то току се зарадва, че най-после има някой с вирус.

Обаче сега като стана дебела работата с короната, гледам го облякло си докторската престилка (преди си ходеше по дънки и пуловер, така било модерно, да не се стресират пациентите). Пък престилката му снежно бяла и изгладена до твърдо. Малко му се опънали копчетата на корема, щото не я е обличало от няколко години, ама те годините му са като кръговете на ствола на дървото, с по един сантиметър отбелязват възрастта в талията. Сложило си е и маска, сестрата и тя. Аз като един съвестен гражданин и аз съм с маска. Влизам аз и се засилвам към бюрото на доктора. Спри, викват и двамата в един глас. Спирам и понечвам да си сваля маската, за да ми види джипито гърлото, щото ме наболява. Нееее!, викват по команда и двамата. Ама, няма ли да ме преслушаш, да ми светнеш с фенерче в устата, питам аз, че нали вирусът все пак трябва да се покаже на светло. Десет дни антибиотик, отговаря джипито и вече пише рецептата. Работата е ясна, казвам си аз, сегашните вируси вече се познават и по очите и после тръгнах да си купя лекарствата.

Така е Панто, казва дълбокомислено Пешо (Сирак скитник). Те, сегашните вируси се познават по очите и се лекуват по телефона. Нали си търсят гостоприемници, като те гледам тебе, направо им викаш – заповядайте, чувствайте се като у дома си. Докторите и те са хора, страх ги е да не прихванат короната, предвид това, че им се мъкнете всякакви вирусоносители, разсъждава Пешо и разказва, как вчера срещнал Ленчето, на бай Дончо племеницата. „Рано или късно всички ще умрем, Пешо“, изказала експертно мнение Ленчето, като една върла застъпница на тезата, че коронавирусът е измислица на правителството, за да не може да ходи в местната дискотека. „Ама, ти лично, сигурно предпочиташ да е късно, отколкото рано. Не ли?“, отговорил Пешо, пък тя се фръцнала и му казала: „Простак си ти, Пешо и такъв ще си останеш, не знаеш как да се държиш с дамите. Затова и няма да си намериш жена и сам ще си останеш като куче“. Ееейй, откъде тръгна, къде стигна, ама все така се случва у нас: тръгнеш от вируса и стигнеш до хорската мъка, пък ако те боцнат на слабото място, мед им капе на душата, разсъждава Пешо на втората ракия, а на третата спира да мисли, че е по-лесно.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.