Записки по градския транспорт: Ко? Нье!

Записки по градския транспорт: Ко? Нье!

Здравейте скъпи братя и сестри от градския транспорт! Честита Баба Марта! Желая ви да сте румени (но не от високо кръвно) и засмени  (с направени бели пломби на всичките кариеси). И да кажа още - простете ми, защото аз Пантелей пътник ви прощавам от сърце. Прощавам ви, че ме настъпвате в рейса, прощавам, че ме избутвате на влизане, че не ми отстъпвате място, когато много, ама много искам да седна. Абе, простено да ви е. Вчера четох едни разсъждения на много симпатична монахиня от манастир близо до София. Основният въпрос беше . Можете ли да простите на врага си?

И изводът е, че не трябва лесно да се дава прошка на някой, който ще каже: айде и този път ми се размина. Замислих се дълбоко. А сега, де. На близките лесно се прощава, даже няма нужда от питане. Ама да дадеш искрена прошка на някой, който ти е бъркал в здравето и в душата умишлено? Май никак не е лесно. И да ви кажа, Пантелей не е готов на подобно благородство. Не се е усъвършенствал толкова, но пък работи по въпроса.

Сега обаче няма да ви занимавам с даването и искането на прошка (това са си лични работи), а с една много нашенска черта, на която вчера за пореден път се натъкнах (не в градския транспорт). Нали се сещате за оная смешка – дето една жена беше хвърлила в общественото пространство крилатата фраза „Ко? Нье!“. Предлагам да й направим един кратък морфологичен анализ, защото тази практика се среща много често в социалните мрежи и извън тях. Когато българинът не знае или не разбира нещо въпросът е: Ко? (кво, според западните диалекти, още по-западно – що). Ако наоколо има някой готов до отговаря, да обяснява, да уточнява, да разказва, чинно го изслушва. Слуша дълго. Събеседникът се пеняви, вади доводи, търси и излага доказателства. Говори дълго и напоително. Нье, обаче е краткото резюме на отсрещната страна. За каквото и да става дума. Категорично нье, дори когато някъде от дълбините на организма, вътрешният ти глас фалцетно мънка: Да, да, да! Да си контра, да отричаш (дори очевадни неща) е нещо като национален спорт. Природна реакция на отпор, на вечна опозиция. Все се чудя, дали това е исторически обусловено или просто сме си такива.

Обаче, да ви кажа мили братя и сестри, Пантелей пътник си е медиатор по душа. Едно нье, няма как да му разбие житейските основи. И две, три не-та. Пък даже и повече. Но, ако можехме да казваме повече „да“, отколкото „не“ светът щеше да е едно малко по-приветливо място. Не ли?

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.