0

Г ен. Мутафчийски си тръгна от родния тв ефир и екранът опустя. Днес една колежка от градския транспорт каза, че се почувствала, така сякаш мъжът й е изневерил. Ох, и аз Пантелей пътник ( в женската си същност) се чувствам така. Ама, пък развод заради една изневяра ми се струва прекалено. Още повече, че връзката ни с НОЩ (Национален оперативен щаб) е докато... ни раздели (да не дава Господ и лекарите от „Пирогов“). Good bye, my general! Ще ни липсваш. Така е с нашия малък, но изключително толерантен народ. Първо вика „ура“, после „къш“. А, като му опре яйцето на съответното място излиза да ръкопляска.

Ген. Мутафчийски си тръгна от родния тв ефир и екранът опустя. Днес една колежка от градския транспорт каза, че се почувствала, така сякаш мъжът й е изневерил. Ох, и аз Пантелей пътник ( в женската си същност) се чувствам така. Ама, пък развод заради една изневяра ми се струва прекалено. Още повече, че връзката ни с НОЩ (Национален оперативен щаб) е докато... ни раздели (да не дава Господ и лекарите от „Пирогов“). Good bye, my general! Ще ни липсваш. Така е с нашия малък, но изключително толерантен народ. Първо вика „ура“, после „къш“. А, като му опре яйцето на съответното място излиза да ръкопляска.

Обаче, сега като няма сутрешен брифинг, аз Пантелей пътник се питам: Кой ще ни депресира? Как ще живеем занапред? Дни наред си мислехме, че се чувстваме кофти, защото мъжът с униформа и другарите му ни напрягат от екрана. И то, докато си пием сутрешното кафе. Като се напрегнем достатъчно, пък се налага да минем на второто кафе, после лек обяд, после следобедна закусчица с третото кафе и ей го дошло ракиеното време. А в промеждутъците - притичване до хладилника, направо менингит да хванеш от преглед на съдържанието му.

И понеже my general казваше да ходим само до магазина, това изведнъж се превърна във вълнуващо преживяване (особено ако е някой от големите вериги). Зяпането на клиентите за Панто се оказа едно изключително любопитно занимание, защото няма нужда да си психолог, за да откриеш житейското мото в пазарна среда.

Например. Едно цяло семейство мъж, жена, момиче на около 7 г. и бебе в количка. Пазаруват задружно, защото тати е взел заплата (сигурно работи в строителството). Пропускат местата с аспержи и скариди, пълнят количката със салам, хляб, бира, репички и марули. Не носят маски, щото тях корона не ги лови. Говорят високо, смеят се и пръскат нано капчици с неизвестен биологичен състав. Щастливи хора, понеже очевидно и депресия ни ги лови.

Другият тип клиентите са с маски от най-висок клас с филтър, със силиконови ръкавици и предпазни очила. Те пък изглеждат така, като че ли на входа на отвъдното ще ги питат, дали са яли прошуто или „камчия“ (народен). За тоалетната хартия няма да отваряме дума, вече не е актуално.

Панто е някъде по средата - полущастлив и полудепресиран. Като повечето. Щастлив, че още не е хванал короната и нещастен, че не знае какво предстои. А полу-то е за да се поддържа балансът във Вселената.

На изпроводяк (но, само от телевизора, де) аз Пантелей пътник ще кажа: Good bye, my general! Be happy! Никога няма да те забравим! Но и ти не ни забравяй. Особено, ако дотърчим с 38,5 на входа за Covid 19 във ВМА, както и на други места. И прощавай, ако нещо.. ние сме си такива.