0

И стория №1 от 2018 г. Депресивна
Неделя ранен следобед. №11. В рейса има свободни седалки. Сигурно, защото в почивния ден, не са много хората, за които точка А на пътуването е на автогарата в „Гео Милев“, а точка Б – в „Горна баня“, с междинни спирки „Банишора“ и „Света Троица“. Все престижни софийски квартали.

История №1 от 2018 г. Депресивна
Неделя ранен следобед. №11. В рейса има свободни седалки. Сигурно, защото в почивния ден, не са много хората, за които точка А на пътуването е на автогарата в „Гео Милев“, а точка Б – в „Горна баня“, с междинни спирки „Банишора“ и „Света Троица“. Все престижни софийски квартали.

На задните места са се наместили роми накипрени с анцузи и грейки от „Илиянци“, вероятно отиват на гости при родата във „Факултета“. В средата са средна ръка столичани. Някои клонят към категория изпадняци. Можеш да ги познаеш по това, че носят чанти на колелца.
Сядам в средата. Зад мен седи възрастна жена, изпаднячка трета категория (в третата възраст). Денят е подходящ за усилено вдишване на ФПЧ (фини прахови частици). Но ние сме имунизирани. И преди вдишвахме Кремиковци, пък ей на, още мърдаме. Возим се кротко, а на следващата спирка влиза контрола. „Да влиза, имам си билет. От 1.60 лева“, мисля си аз.


Контролата ми къса билетчето. „Защо не си взехте зелен билет“, пита възпитано контрольорът. А, не на мен тия! „Че откъде да го купя, като в нашия квартал няма павилион на градския транспорт“, забивам в отговор, но усещам, че леко почвам да се напрягам. Най-близкият пункт за продажба на превозни документи (така се казва) е на пет спирки в другата посока. „Наистина ли не знаете откъде да си купите“, май и контрольорът вече се е напрегнал. В това време, колегата му сваля ромите от задната врата, защото (изненада) пътуват гратис. „Ами да, не знам, не знам, не знам!“, вия вече аз, изпаднала във временно умопомрачение. Ромите вият долу на спирката. Пенсионерката зад мен тихичко ме пита кой е кварталът, в който не се продават зелени билети. Обръщам се към нея, готова да й прегриза гърлото, щото има вид бездомното куче до вход на панелка.
Контролата слиза, качва се една жена. Жената си купува билет от шофьора. Зелен билет! От шофьора! Да му се не види! Свалям децибелите и започвам благо да си говоря с пенсионерката за квартала и за уличните кучета. И си правя селфи (понеже тогава политиците се снимаха в градския транспорт, да се види, че го ползват, де). И да не съм по-долу, извадих телефона. Щрак!

История №2 от 2019 г. Почти оптимистична
Пак си дишаме ФПЧ-те (фини прахови частици). Ден ФПЧ, втори ФПЧ, на третия - зелен билет. Пак съм в автобус №11. До мен сядат трима роми. Не са накипрени като предишните (но пък и е работен ден). Връщат се явно от работа, защото са с работни дрехи омазани с боя. Единият от тях обаче е „цивилен“. Сиви джинси, кожено яке, татуировки. Явно напреднал в стандарта. И държи в ръка (познайте какво). Зелен билет. „До 12 часа е“, повтаря гордо той няколко пъти на другарите си. Те цъкат с уста, защото билетът за левче действа до полунощ на съответния ден за всички линии на градския транспорт. Вероятно защото фините прахови частици напускат в този час територията на София и се отправят към други дестинации в страната.
Каквото и да си говорим, мили братя и сестри от градския транспорт, мъжът (щото вече казахме, че е ром) със зелен билет си е направо символ на планетарното развитие в локален мащаб. И ФПЧ-те са атмосферния тласък към обществен прогрес. Неопровержим факт.
Този път не си правих селфи. Първо, защото пак съм прецакана с карта за цялата градска мрежа и второ – понеже две тийнейджърки (дали от хормоните или от някоя лека субстанция) пееха гръмогласно, смееха се истерично и си правеха нон стоп селфита в рейса. Щрак!