П ризнавам си без бой: не съм от безусловните членове във фенклуба на Теди Москов. Някои негови спектакли ми харесват страшно много, други – съвсем умерено. Но в „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“ – новото заглавие, подписано от него в Малък градски театър „Зад канала“, смятам, че играта на режисьорската фантазия граничи с гениалността.
Признавам си без бой: не съм от безусловните членове във фенклуба на Теди Москов. Някои негови спектакли ми харесват страшно много, други – съвсем умерено. Но в „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“ – новото заглавие, подписано от него в Малък градски театър „Зад канала“, смятам, че играта на режисьорската фантазия граничи с гениалността.
Защо Теди е преименувал вдъхновението си от емблематачния филм на Еторе Скола от 1974 г. „Обичахме се толкова много“ можем да гадаем – дали е въпрос на авторски права, или защото малцина вече помнят оригинала... Или пък защото любовта във версията на Теди Москов е абсолютна доминанта за сметка на откровената политическа полемика в лентата. От италианската социална трагикомедия (за някои – мелодрама) Теди Москов и неговите актьори са преизиграли, пренарисували, извели на езика на театъра очарователно самостойно произведение, запазвайки рамките на историята и нейния смисъл. Композирали са съвсем нов
концерт от жанрове и творчески похвати
по време на който и след това се усмихваш, бурно се смееш, просълзяваш се, плачеш.
Сюжетът е за прости и същностни неща от живота, които иронията на съдбата понякога прави много сложни: трима приятели – идеалисти от антифашистката Съпротива, след войната последователно или в някои моменти паралелно имат любовна връзка с едно и също момиче. Те в известен смисъл прахосват живота й, тя пък вгорчава дружбата им. Във филма на Скола те са ни повече, ни по-малко Нино Манфреди, Виторио Гасман, Стефано Сата Флорес и Стефания Сандрели; в българския спектакъл, вярвайте, актьорите са също така блестящи – Малин Кръстев, Владимир Зомбори, Филип Аврамов и лекокрилата Каталин Старейшинска, която прелита над сцената като балерина. В „Аз, обичам, ти обичаш, тя обича...“ има елементи от кукления театър, дори кукла прасе, има ги преекспонираните жестове от нямото кино, клоунада, буфонада... С измислени от него етюди, несъществуващи във филма, Теди Москов
с няколко щриха „заковава“ образите
и дори чрез актьорите ги „коментира“ – влюбчивата Белинда на Каталин Старейшинска, простоватия, но благороден Алесандро с пернишко „л“ (уъ) на Малин Кръстев, конформиста Джовани на Зомбори, екзалтирания влюбен в киното Филипо на Аврамов (в него и в някои специални тематични сцени Теди е вградил своето преклонение към седмото изкуство, особено към италианското). И още – наивната богаташка дъщеря Елизе (отново великолепна Ирини Жамбонас), корумпирания и алчен като свинска зурла неин баща (Иван Петрушинов), прагматичната съпруга на Филипо (Таня Пашанкова), младите Мак Маринов и Георги Кацарски, на които се пада да оцветят всички епизодични образи... Героите се обичат, разминават се и пак се обичат, докато времето примири страстите и остане похабената, но недоубита обич. Застаряващата Белинда като пясъчен часовник, от чийто ръкави времето изтича, е само една от виртуозните визуални метафори в спектакъла, в който ненатрапчиво се усещат и социални послания. Усеща се как героите – леви интелектуалци в политизираната и лява след войната и до края на 70-те Италия, постепенно губят илюзиите си и прегръщат компромиса в амбициозния си в началото „житейски проект“. Но това може да се каже за всички съвземащи се след някакви колизии общества, които тръгват напред с много идеализъм, а после заплащат заблудите с разочарования.
Музиката е на Антони Дончев, който в представлението свири на пианола на живо, а сценографията и костюмите са на Петя Стойкова.
Монитор
