Витоша и първите планински трепети на старософиянци
5

Витоша и първите планински трепети на старософиянци

Ентусиасти от столицата доброволно построили първите хижи

Обгръщаща града под сенчестите си поли, приветлива със своите борове, морени, безбройни пъстри цветя и зелени морави, още млада и кипяща от живот, но с могъщи плещи, всяващи страхопочитание… Днес Витоша, особено през уикендите, е любим пристан и неизменна част от битието на софиянеца, който вече над половин век я опитомява, окичвайки я с асфалтирани пътища, лифтове и други луксозни удобства. Само преди двеста години обаче през ума на средностатистическия тукашен човек дори за миг не би преминала идеята да се катери задъхан по витошките чукари и да им крещи „Айларипи“ от Черни връх. Неопорочена все още от консуматорския туризъм в края на 19-и век, снагата на свидната на софиянци днес планина била позната почти единствено и само от хайдутите…

И не само с Витоша е било така. Преди двеста години хората изобщо не са мислели за подобен тип отдих, да не говорим за плаж. 

Планините и горите са се възприемали като опасно място

 за човека, подходящо само за дивеч и добив на дърва, но ето че в края на 19-и век някои хора са тръгнали по стъпките на странника над морето от мъгла на Каспар Давид Фридрих и неговите романтични идеали към оценяване на природната красота, както и удоволствието да се изкачиш на някоя висина и да погледнеш надолу към обикновения свят.

Налегнат именно от подобен порив, през един августовски ден на 1885 г. у нас Алеко Константинов организира група любители да се изкачат по непристъпната дотогава Витоша. Заедно с 300 софиянци потеглят от Драгалевския манастир и по непознати пътеки за първи път изкачват витошкия първенец Черни връх. Това събитие може да се възприеме като историческо, защото поставя началото на българския планински туризъм и на любовните трепети между софиянци и Витоша. Не си мислете обаче, че тези ентусиасти протопланинари са имали равен старт със сегашните покорители на върхове. Пътеките все още не били все още неотъпкани, горе не ги очаквали с топъл чай и вкусни наденички, но за сметка на това устремът бил неовладим.

„Умоляват се софийските любители на българската природа да заповядат в неделя на 27 август на Черни връх на Витоша, гдето точно в 12 часа през деня ще се открие заседание за съставянето на един клуб на българските туристи. Поканата се отнася до всички навършили 20-годишна възраст”, отправя самият Алеко апел към бъдещите планинари чрез вестниците преди прословутото си покоряване на Черни връх, без да подозира какво го очаква. Без ни най-малко да предполага, че малко повече от 2 десетилетия след нелепата му смърт първата хижа на любимата му планина ще носи неговото име…

Изграждането й става факт в периода между 1922-1924 г. в местността Дервишка бачия под Резньовете на 1735 метра надморска височина. Само няколко години след това 

се появяват и първите скиори

 които в началото, също като колоездачите, били обект на подигравки от практичния софийски шоп, който гледал на тях като на смахнати самоубийци… Действително обаче предразсъдъците и страховете от планината постепенно започнали да изчезват и Витоша престава да бъде само един красив декор на столицата. За софиянци става традиция да излизат всеки празничен ден в планината, а отношението към скиорите не след дълго се променя.

През 1934 г. тя е обявена за парк с площ от над 120 кв. км, свързан органически с многоликия живот на София. Две години по-късно излиза първата в България Наредба-закон за защита на природата и се издава специален Правилник за стопанисване и ползване на Витоша. След като по нея започват да изникват хижите, тя става особено удобна и още по-привлекателна. Но само за тогавашните стандарти. Асфалтирани пътища и лифтове, които бързо и лесно да пренасят хората до тях, все още липсвали и точно това всъщност конституирало планината като немасово място, до което ще стигнат само истинските ентусиасти. Точно затова, връщайки се назад в спомените си, Драган Тенев пише: „Ще ви кажа веднага – през 30-те години, когато бях още съвсем млад, или по-скоро още малък, от днешно гледище Витоша спокойно можеше да бъде квалифицирана почти като девствена планина. През онези дни по нея нямаше нито един от сегашните асфалтирани пътища. И до хижите й не водеха въжени линии, а само тесни, стари пътеки, по които бяха крачили много поколения преди нас, за да ги прокарат и изтъпчат.“

Въпреки тази трудна проходимост обаче с годините по Витоша планина софиянци със собствен труд, собствени средства и напълно доброволно изграждат няколко хижи, даващи подслон и топъл чай на пришълците от града. Именно туристите, организирани в няколко софийски туристически дружества, подемали инициативата за издигането на първите хижи. „Междувременно, когато се строеше някаква нова хижа, всеки турист, който отиваше към нея, за да прекара деня на открито, по неписано правило носеше по една-две тухли в раницата си за строежа й, та да спи по-късно в същата хижа и малко нещо като в своя. Освен с тухлите мнозина помагаха на място и на майсторите строители. Изобщо всеки гледаше непременно да бъде полезен с нещо около строежа. Естествено – кой с каквото можеше. При това доброволно. Без да го кара някой“, пише още Тенев.

И ако днес ни отнема приблизително 2 часа да стигнем до Алеко с транспорт и после с лифт, то в миналото маршрутът е изглеждал по малко по-различен начин. Тъй като в тези години в самата София не функционира нищо повече от трамвая, който стигал до днешния хотел „Хемус", оттам целият път до Алеко трябвало да се извърви пеша… Сигурно бихте могли да си представите донякъде как изглеждали пристигащите на местоназначението след шест-седем часа път… Всичко това обаче си заслужавало, защото за разлика от съвременния престой на Витоша, през 30-те стоенето на Витоша, особено през летните месеци, продължавало с дни. След хубаво наспиване започвали

 

приятни разходки из пущинака на водоохранителната зона

 

на Яворовите присои над Бистрица, където, както пише Тенев, гората и тишината били „прелестни като в приказките на Андерсен“ и ако някой бил „в този земен рай със своето любимо момиче, „негова милост" с право можеше да се почувства като един истински Адам“.

Освен „Алеко“ в първите години на модерния планински туризъм друга любима хижа на старософиянци била и несъществуващата вече „Фонфон“, над Златните мостове по пътя за "Селимица" на юг. Името й възникнало от родолюбива шега към безкрайните титли на западната аристокрация, като просто удвоили благородническото „фон“… Строежът започнал през 1926 г. и съвсем скоро там се появила здрава сграда с каменни основи, чиито камъни били мъкнати в раниците на планинарите чак от София.

Малката сграда, осигуряваща подслон за малцината фонфони, които в онзи момент можели да достигнат до местността, обаче постепенно се оказала тясна за всички, желаещи да се качат до красивата местност и да поостанат там няколко дни. Хижата преминава през няколко основни ремонта, за да бъде разширена до внушителна много европейска обител от камък и дърво, която да може да подслонява множество гости. Но за съжаление тази идилия не продължила дълго – красивата хижа „Фонфон“ оцелява до 60-те, когато е покосена от огромен пожар и никога не бива възстановена впоследствие. Остават само снимките, спомените и многобройните разкази…

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.