А ко има класация за запазена сграда в Букурещ с най-голяма значимост за българската история, първото място със сигурност ще е за Солаковия хан. И макар че по своята същност той е бил търговска постройка, тук са се срещали най-видните представители на революционната ни емиграция печатали са се български вестници и списания, а в запустялата мелница на двора Ботев и Левски са преживели заедно една мразовита зима.
Ако има класация за запазена сграда в Букурещ с най-голяма значимост за българската история, първото място със сигурност ще е за Солаковия хан. И макар че по своята същност той е бил търговска постройка, тук са се срещали най-видните представители на революционната ни емиграция печатали са се български вестници и списания, а в запустялата мелница на двора Ботев и Левски са преживели заедно една мразовита зима.
Солаковият хан днес се намира в централната част на Букурещ, но когато двамата братя Солакоглу от Свищов го построили през 1859 г., тук е бил краят на града. Това съвсем не означава, че мястото не е избирано внимателно за целите на фамилията - повече клиенти и наематели, а оттам и по-добра печалба. Днешният булевард „Каля Мошилор“, на който се намират останките на хана, е една от най-старите и оживени артерии в Букурещ с над 400-годишна история. Някога това е бил пътят, който свързвал търговския център при Княжеския дворец с големия пазар извън града, където се продавал добитък, фураж и какво ли още не. Има няколко хубави акварела на художника Амадео Прециози от 1869 г., които дават представа как е изглеждал пазарът „Мошилор“ („На дядовците“ – бел. а.), към който водел едноименният път. По този път се движели търговците, а тези, които идвали отдалеч, отсядали в Солаковия хан да починат, хапнат и пренощуват.
Великолепната някога постройка имала всички удобства да посрещне своите клиенти. В главната част на сградата, откъм улицата, живеела многобройната фамилия Солакоглу, а двете крила отстрани с чардаците били за гостите. Около 100 са били стаите в хана, чиято застроена площ е почти 1000 квадратни метра. Долу, на партера, били отдадените под наем магазини на търговци от различни националности. Във вътрешния двор се влизало през две високи порти. През тях свободно можели да преминат пълните догоре със стока покрити каруци. Дълбоките и хладни мазета на хана били използвани за склад. Вечер портите се затваряли и пазели стоката и хората от крадци.
Най-вдясно на партерния етаж, откъм улицата, където все още са запазени орнаментите над шестте прозореца, се е намирала редакцията, в която председателят на БРЦК Любен Каравелов е издавал вестниците „Свобода“ и „Независимост“, списание „Знание“ и много книги. Печатницата също е била в Солаковия хан. Тук Ботев през 1875 г. редактира и печата своя вестник „Знаме“. В Солаковия хан Левски съгласува с Каравелов своите действия по подготовката на българите за въстание. След предателството на Димитър Общи Апостола взема архива от Ловеч и тръгва за Солаковия хан за разговори с Каравелов, но е заловен от заптиетата в Къкринското ханче.
Зад хана, в по-нови сгради, се е помещавала първата макаронена фабрика в Букурещ. За разлика от странноприемницата, някои от постройките на предприятието са в приличен вид и дори сега се обитават. Тук някъде е била изоставената мелница, за която Ботев пише в прословутото си писмо до Киро Тулешков в края на 1868 г., а за Левски казва: „Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел!“. Предполага се, че тя се е намирала на мястото, което сега е покрито с асфалт.
Но защо Ботев и Левски са студували в тази мелница, когато ханът е предлагал топъл подслон? Сигурно са нямали и пукната пара, за да си позволят дори най-евтината стая в странноприемницата...
Мелницата отдавна я няма, а ханът също е на път да последва съдбата й. Тази великолепна някога постройка днес е докосвана само от времето. Някъде далеч назад в по-миналия век са останали оживлението, глъчката на търговците, на клиентите, които сядали и на чаша вино бъбрели за ежедневните неща или пък разисквали политиката. Няма и помен от бляскавия архитектурен шедьовър... Изчезнал е и барелефът на Любен Каравелов от паметната плоча, напомняща за голямата историческа стойност на тази срутваща се сграда.
Солаковият хан става собственост на румънската държава през 1948 г., когато се извършва национализацията. В годините на социализма тук са настанявани социално слаби хора, предимно от ромски произход. Не са полагани особени грижи за сградата, макар че тя е обявена за паметник на културата на Румъния от местно значение. Историята по-нататък е известна. След събитията през 1989 г., когато Чаушеску пада от власт, потомците на братята Солакоглу започват съдебна битка да си върнат наследствения имот. След 14-годишно ходене по мъките, през април 2003 г., те успяват да си върнат собствеността. Мажоритарният дял – 55 процента, притежават Кристиан Солаколу и неговата сестра Теодора, които живеят в Букурещ, а 45 процента – техни роднини, отдавна изселили се в Австрия и Германия. Упълномощен да действа от името на всички наследници е Кристиан Солаколу.
Неговият син Георге ни допусна във вътрешността на хана да разгледаме какво е останало след годините на безмилостната му експлоатация. Защото при национализацията държавата е придобила една добре поддържана сграда, а след години фамилията Солаколу получила руина. Георге разказва, че за да се топлят през зимата, циганите сваляли дебели греди от покрива. „Поискахме дори разрешение от властите, защото това е архитектурен паметник, сами да свалим част от покрива, тъй като беше опасен“, обяснява той.
Когато фамилията си върнала имота, баща му Кристиан поискал от общината списък на хората, които живеят там, за да ги подкани да си тръгнат. Оказало се, че сградата се обитава от около 1000 души. В определен период тя дори била използвана за публичен дом. С помощта на полицията през 2008 г. ромите били изведени, а потомците на Солакоглу изнесли с камиони тонове боклуци от мазетата и стаите. Но следите от наемателите останали – изкъртени подове, извадени греди, провиснали тавани – разруха!
След дългата съдебна битка да си върнат имота Солаколу се изправили пред нов проблем. Според румънските закони, както е и у нас, собственикът е този, който е задължен да поддържа сградата и да отговаря за безопасността й. Наследниците нямали пари за това и обявявили Солаковия хан за продан. Първоначалната цена, която поискали за полусъборената сграда и двора, е 5,5 млн. евро. И тъй като сумата е баснословна, купувач не се явил, и задължението да поддържат сградата пак останала тяхна.
Като важен паметник на културата Солаковият хан неведнъж е влизал във фокуса на вниманието на румънски медии. Те алармират, че сградата е в окаяно състояние, опасна е за преминаващите и търсят отговор от институциите защо не се предприемат мерки. Солаковият хан е частна собственост, обясняват им от там, а освен това е и паметник от категория Б, т.е. от местно значение, и пари от държавата на частни лица не могат да се дават, защото това би означавало държавна помощ. Но решения се търсели чрез други източници на финансиране. Собствениците не можели да бъдат глобявани, защото те не се намесват в паметника, а просто са го оставили така.
Според някои публикации столичното кметство е налагало две глоби на собствениците, всяка от които в размер на 4000 леи, заради това, че не са обезопасили сградата и от нея падат фасадни елементи, срутват се части на улицата и това я прави опасна за преминаващите. Санкциите са оспорени, но съдът се произнася в полза на кметството.
Според действащото законодателство в Румъния сградата може да бъде отчуждена и обратно изкупена, но постъпки в това отношение няма. Законът дава право на предимство на Министерството на културата и на Кметството пред други купувачи, ако такива се появят и искат да закупят сградата. Общината може също да извърши ремонт на фасадата, а след това да си търси парите, но и това не е направено. Друга възможност е собствениците да теглят заем с ниска лихва, каквото право им дава законът, и да извършат ремонт. И с това вариантите се изчерпват.
Често се поставя въпросът защо българската държава стои безучастна към съдбата на тази светиня. Твърди се, че намерения за придобиването на Солаковия хан от нашата държава е имало по времето на социализма. Говори се за среща между Тодор Живков, Людмила Живкова и Николае Чаушеску в румънската столица. Тогава Живков подхвърлил уж ей така между другото България да купи хана заради значимостта му за нашата история. Чаушеску се намръщил, станал много рязък и прекратил разговорите.
Със сигурност казусът със Солаковия хан е доста сложен. Българската държава не може да направи директна покупка от частни лица – граждани на Румъния, защото това би означавало държавна помощ от страната ни за тях. Възможна е сделка между частни лица – собствениците и например някой от България. И при това положение обаче, за да се осъществи покупко-продажбата, е необходимо съгласието на Министерството на културата на Румъния и на Кметството в Букурещ, защото те притежават правото на първи купувач. Ако не са съгласни и не се откажат от това си право – сделка не може да има.
През над десетте години, през които наблюдаваме съдбата на Солаковия хан, някакво раздвижване по въпроса имаше през 2012 г., което „Монитор“ отрази в публикации. Предприемач със строителен бизнес в Русе започна разговори с наследниците и ги склони да намалят цената до 4 млн. евро. Издейства и едногодишен сертификат от Министерството на културата на Румъния, че се отказва от правото си на първи купувач. Човекът обаче нямаше необходимите средства да плати исканата сума и смяташе тя да се събере чрез мащабна дарителска акция в страната. Писа писма до премиера, до министри и до кого ли още не, но не срещна подкрепа и се отказа.
Каква ще бъде съдбата на тази грохнала и уморена светиня, докосвана само от ветровете и слънцето? Дано Солаковият намери добър стопанин преди да е станало безнадеждно късно!
Монитор
