Долетя от Лондон само за няколко дни, след като в последния месец делеше времето си не между две държави, а между два континента – направи турне в Япония, върна се във Великобритания, отскочи до Испания. В крайна сметка София винаги е негова дестинация, най-малкото защото наближава огромното му турне в цяла България през ноември.

Гениалният цигулар, с който всички се гордеем, че е най-младият концерт майстор на Кралската опера, ще стартира обиколката на родината на 10 ноември от Плевен, за да прелети през 15 концерта за 18 дни. Част от залите вече са разпродадени отдавна, като тези в Стара Загора, Бургас и Плевен, а най-вероятно и останалите съвсем скоро ще се запълнят. Васко пристига с нов албум - Passion Flamenca, с който ще донесе топлината на иберииците и още нещо. Ще го чуем коренно различен и ще го видим в напълно друга светлина. А ето какво сподели с нас, месец преди да се качи на колела из България.

- Здравей, Васко. Между всички пътувания и концерти, отново си в България, пък дори и само за няколко дни. Какво те връща постоянно тук?

 - Връщам се за моята публика, защото през ноември имаме много голямо турне. Това е много важно за мен. Пък и това време – есента, е най-хубавото. Все още е топло, но започва да мирише на есен. Има малко меланхолия.

 - Но ти правиш огромни усилия за българската си публика – почти всяка година се връщаш да свириш, всяка година разширяваш турнето. Сега ще направиш 15 концерта за 18 дни – убийствен график. Какво те мотивира?

 - За мен това не е усилие. Това е удоволствие. Благословен съм от Бога да правя това, което харесвам - да съм на сцена, хората да идват на моите концерти. Плюс това да имам възможността да обиколя нашата красива страна бързо - за 15 дни, също е голямо удоволствие. И да отидем на места, където другите не свирят. Това турне  беше замислено да бъде в малки зали, защото за един артист е много важно да е максимално близо до публиката. След като сме свирили вече в Арена Армеец и в НДК, чувството да си в малко пространство и да свириш директно на публиката е много хубаво. Ще доведем топла музика през ноември с новия албум Passion Flamenca, който направихме с едно много, много талантливо младо момче – Виктор Валейо. Музиката на Пако де Лусия, която свирим - фламенкото, всъщност започва от малки барове в Андалусия. Тя не е предназначена за огромни зали. Затова е малко връщане в корените. Никога няма да забравя, когато за пръв път свирих фламенко – отидохме при един много известен китарист Томатито, и питахме „Ще свирим ли?“, а те казаха „Може и да свирим, ако ни дойде настроението“. Настроението им идва обикновено в 12-1 часа вечерта. 

- Казвал си, че това е една от любимите ти музика, но как я откри?

 - На много странно място – в Москва, в дълбок пубертет, на 12-13 години. Майка ми казваше, че тогава вече съм се събуждал сърдит. Гледах филма „Кармен“ на Карлос Саура с Пако де Лусия. И ме удари като гръм. Влюбих се. И сега я реализирам, а още по-хубавото е, че го правя в Испания. Да идеш в страната на фламенкото и те да те приемат да свириш тяхната музика. Казват, че да свириш фламенко трябва да имаш „дуенде“. Казват че и аз имам

даже ми викат Васко де Лусия.

- Как музиката променя хората?

- В момента слушаме песен, която ни пренася в Америка, в някой бар през 20-30-те години. Мисля, че музиката е най-добрата машина на времето. Ние мечтаем да имаме машина на времето, която да ни закара в 20-и-еди-кой-си век, а с музиката сега мога да засвиря Бах и да те пренеса в 16 век, да засвиря Пучини и да сме в 19 век или с Моцарт да идем във Виена. И особено при инструменталната музика – ние може да си го позволим без езика. Всъщност музиката винаги са и спомените. На всеки човек един от първите спомени е свързан с музика. Независимо каква е емоцията – тъжна или радостна, има музика за всичко.

- А колко е важна в изграждането на индивида?

- Едно от нещата, които е жалко, че не се поддържа толкова сега е традицията от преди години, когато всяко дете свиреше на инструмент. Освен спорта, музиката е дисциплина, която изгражда съсредоточаване, култура, дисциплина на работа. Не е въпрос дали тези деца ще станат професионалисти, но тя дава култура, която аз забелязвам при учениците, които са свирили 5-6-7-8 години, а след това са станали доктори или таксиметрови шофьори, те винаги се връщат към това, което са научили в началото и това е  много, много важно.

- В концертите си смесваш класиката и с много рок и поп. Обичаш ли тези стилове?

На всеки концерт свиря само това, което обичам.

Ако нещо не го обичам, публиката ще усети. Даже и да не обикна нещо в началото, трябва да мога да го обикна с времето. Ако ли не - ти се чувстваш фалшив на сцената. Специално тази песен на AC/DC (б.а. миналата година на концерта в зала 1 на НДК изсвири Thunderstruck) е базирана на Бах, така че има някаква закачка, емоция. Но какво значи класическа музика..?

- Кое прави една музика класическа?

- Времето. Ако AC/DC остане след 200 години, те ще бъдат класически. Аз вярвам, че ще останат – класически рок. Ще има класически фолк, Пако де Лусия, класически джаз.

 - А пробвал ли си да свириш на братовчеда на твоята цигулка - китарата?

 - Това ми е мечта. И не е нещо ново – Пагинини е бил също и най-добрият китарист, даже спрял да свири на цигулка за две години и е свирил само на китара. Бил е най-големият шоумен на времето си.

Моята мечта винаги е била да спра за 2 години с цигулката и да свиря фламенко китара

И един ден ще го направя.

 - Всичко ли се случва, което планираш?

 - Не. 99% не се случва, но 1% се сбъдва. А това е добър процент. (смее се)

 - Как поддържаш добрата си форма? Все още свириш съвършено Паганини!

 - Защо Меси и Роналдо могат да играят толкова години – въпрос на тренировка. И при нас е така, и на правилно свирене. И да имаш късмет с тялото, защото цигулката е най-неудобният инструмент. Но аз съм почти роден с цигулката, затова за мен това е нормално. Въпрос е на характер. Мисля, че характерът е най-важното. Всеки можеш да го научиш да свири на цигулка, но ако успееш да съхраниш интереса, да търсиш новото и да не ти е скучно – тогава се получава. Винаги съм се ужасявал от хората, които да кажем като в мюзикъла „Клетниците“, който се играе вече 35-40 години, свирят едно и също през всички тези години по 9-10 пъти седмично. Имам късмет, че мога да свиря каквото си поискам и дори публиката ми не знае какво ще й представя на концерта. Понякога и ние дори не знаем. Разбира се имаме план, но винаги оставям едни 20% свободни. За AC/DC например 20 дни преди концерта направихме аранжимента. Не е мислено две години предварително.

 - Вярваш ли в съдбата?

 - Абсолютно. Но трябва и да си помогнеш, за да стигнеш до някакво ниво. В края на краищата кой беше казал, че всичко е 98% труд и 2% късмет. Но ако го няма този късмет... Има много професионалисти по света - добри цигулари, китаристи, певци, но ако нямаш късмет да си на правилното място в правилното време… Това е съдба.

 - Правил ли си някога нещо, което не харесваш?

 - Да, ял съм попарата на баба ми. Живеех при нея 1 година в Силистра. Беше страхотна жена. Тя ме научи да чета на 4 години, имаше някаква нейна си система, беше учителка по литература. Гледаше ме, защото родителите ми бяха студенти, а бабите рано се пенсионираха. Всичко това беше позитивното, а негативното беше, че трябваше да ям една и съща попара една година, всяка сутрин - чай, хляб, масло, сирене и захар (смее се). В професионален план свирим в операта неща, които не винаги ми харесват лично, но трябва да си професионалист, да можеш да свириш всичко. Когато съм солов артист – не.

 - Щастието за теб е в...?

 Wine, women and songs (вино, жени и музика)

 - Лесно ли правиш приятелства? По-високо ли е нивото ти на емоционална самозащита?

 - Работя с хора, с които се познаваме повече от 15 години. Имам и нови, като Виктор. Може би, защото съм Везни, пазя някакъв баланс. Но приятели имам много, особено като съм в страни като Испания, Япония. Там хората много предразполагат. Разбира се има приятели и приятели. Най-близките се броят на пръстите на ръцете. 

- Едно от големите ти приятелства е с Лили Иванова.

 - Да, разбира се. Първото което ни свърза, беше музика – направи една песен с мен. За мен това беше мечта.

Лили е гениална

и е една от най-големите звезди на България, ако не най-голямата. С всички известни хора, които познавам винаги е едно и също – първото, което те свързва с тях е музиката. Лили е толкова забавна, има толкова страхотни истории, и толкова остър ум. Мисля, че може като рентген да те премери и да ти каже точно какъв артист и човек си. Според мен да си звезда в една малка страна е много по-трудно. При мен късметът е, че аз пътувам, днес съм тук утре съм никой в страна, където не ме познават. Това е много хубав барометър, защото се връщаш към нормалното.

- Мислил ли си да смениш режима летище-концерт-сън-летище? 

- Ами моята асистентка Петя обича да казва: „Васко ще е там, където има работа. Той обича да работи“. Така че, ако е добър проектът и се изисква аз да съм там, мога да спра. Но за постоянно - не. Няма нищо постоянно в този живот. От малък съм свикнал да живея така, то ми е в ДНК-то. Дори бягах от вкъщи като малък. И на всеки два месеца изчезвах за по ден-два. Един път избягах за два месеца. Бях на 12 години. Баща ми ме намери в едно село на 2000 км от Москва.

- А защо избяга тогава? Не искаше да свириш на цигулка ли? 

- Не (смее се). Аз бягах с цигулката. В онзи случай бях взел и паспорта на майка ми. Нямах мои документи и взех нейния. Пратих им телеграма от това село, че ще  се върна и те така ме намериха. Сега ме поканиха на концерт в Казан, който е близо до селото, и ще ми е много интересно, даже мисля да ида, да го посетя това „село от градски тип“.

- Май не се вписваш в представата за дете-виртуоз, което заляга над партитурите? 

- Израснах в „Люлин“, в 5-ти микрорайон. Бяха ме хванали да крада в супермаркета, заедно с едни циганчета. Бях сложил локум в  гащите си. Същата вечер звъняха на баща ми, че трябва да свиря за Тодор Живков, а той не може да ме намери, защото ме държат в ареста. Накрая ме пуснаха, но вече беше минал концерта, и баща ми как да обясни на ЦК, че не може да си намери сина.

- Още ли си толкова луда глава? 

- Не. В момента, в който станах на 18 години и не живеех вече с баща ми  и майка ми, станах изведнъж другата крайност – много отговорен. Може би, догодина ще бъдат 25 години в Кралската опера, съм закъснявал един път за репетиция и то, защото бяха затворили града за Лондонския маратон. Но и сега правя неща, които по принцип не би трябвало – карам ски. Ските са много опасни за ръцете.

- До колко важен е инструментът на който свириш, твоята цигулка е много стара - Амати от 1708?

- Може би е под номер 2 по важност, защото този инструмент те  формира. Преди това свирих на френски, не много хубави, цигулки. Трябваха ми поне 3 години да свикна да свиря на тази. Италианските са много по-капризни, трябва да свириш на тях много по-леко, не можеш да натискаш, и това те формира, защото ти променя цялата техника.

Цигулката е тук, до сърцето, ти я усещаш

Тази цигулка те учи, когато имаш в ушите си нейния звук, ти искаш да го възпроизведеш и с най-лошия инструмент и ако си достатъчно добър, с повече усилия, намираш начин да го направиш. Аз съм свирил и на цигулката на Паганини. Като знаеш кой е свирил има по-различно усещане.

- Какво те зарежда?

 - Контактът с хората - това е най-хубавото нещо на света. Да си с хора, които харесваш, които имат идеи.

- Има ли нещо, което не си постигнал все още? 

- Да. Може би нещо да оставя в историята на България. Имам план, но няма да го кажа. Нещо, което да остави трайна следа.

- Но ти си оставил вече следа. 

- Да, но музиката е много револвиращо нещо, Днес не слушаме например музиката  на цивилизации като римляните, гърците, египтяните. Слушаме музика от последните 400 години максимум. AC/DC сега звучи като християнска класическа музика, а помня как ми звучеше като го чух за първи път.

- Бил си на сцената с един от най-големите - Майкъл Джексън. С какво те впечатли той? 

- Чакахме си реда да репетираме с него, докато той правеше дует с Марая Кери. Това беше в Корея на Олимпийския стадион. Аз му бях гледал и слушал много интервюта, но там беше съвсем различен – контролираше музиката, контролираше хореографията, осветлението, репетираше – не един, два, три пъти, а  до перфектност. Не бях виждал певец да контролира и светлината, и хореографията, и пеенето, и всичко. И не става дума за заличка, а за Олимпийския стадион в Корея. Той не е само музикант. Той е най-добрият танцьор. Имаше най-добрите танцьори в Ел Ей, но той танцуваше по-добре от тях.

- Какво са за теб срещите с такива хора? 

- Интересното е, че с големите, най-малкото, за което си говорим е музиката. Защото ти се учиш от тях като ги гледаш на сцената. Може би това, че от дете съм свирил на президенти и високи политически личности, никога не ми е идвало на акъла да се снимаме заедно, а толкова много известни хора познавам. Но как се запознах със Стинг? Жена му беше на мой концерт и след това дойде и ми каза: „Искам да дойдеш да свириш на рождения ден на мъжа ми“. А аз й отговорих, че не свиря на рождени дни. Току-що бях влязъл в Кралската опера, бях на 24-25 години. И тя каза: „Ама той е в полицията („in The Police“)“. А аз си мисля: „Какъв полицай, какъв рожден ден?“, а тя ме убеждава, че обичал много музика. Не я разпознах коя е, не бях фен на The Police, бях слушал само неговите песни. Но тя не ме остави на мира и накрая аз й дадох някаква баснословна цифра за хонорар, на която тя се съгласи. Накрая разбрах за кого става дума, а на концерта бяха и Елтън Джон, и Боб Гелдоф и още много артисти. Не му взех пари, но той ми подари часовник.

- Казваш, че не се снимаш с известните, с които се познаваш, но хората постоянно те спират и след концерт те чакат за снимка. Тежи ли ти това?

- В България не. Но в Япония… Там има закон - ако искаш автограф, купуваш диск. Не може да те пипат, за да не те хване нещо. Подреждат ги в редици на опашки, вървят все едно ще влизат в Мавзолея, купуват и аз подписвам. Много е стерилно. В България, като публиката ти е отгоре, е малко опасно, но е готино. Имам една история в Индия. Бях на 18. След концерт, на който свирих 15 минути, цялата публика се беше наредила за снимка. Чак пък толкова хубаво да съм свирил… Та те ядяха семки и плюеха докато свирих. Но дойде организаторът и каза, че трябва да се снимам с всички. Казах им да ги съберат, но той отвърна само „Не, един по един!“. В 3 през нощта приключих. Но беше обичай, не беше защото съм превзел Индия.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Доц. Атанас Мангъров: Има опасност родители масово да престанат да ваксинират децата си

Трябва да се страхуваме повече от заболявания заради липса на имунизация, а не от страничните й ефекти, казва в интервю за "Монитор" завеждащият детското отделение към Инфекциозна болница „Проф. Ив. Киров” - София