Васил Петров – от хулиганче до еталон за джентълмен (СНИМКИ)
5

Васил Петров – от хулиганче до еталон за джентълмен (СНИМКИ)

Джаз звездата разказва за бурното си детство и срещите с музикални и природни стихии

Лъснат лачен чепик, фрак и брилянтин, кадифен глас и уникално чувство за ритъм не само в музиката, но и в общуването с хора. Такъв е Васил Петров на сцена и в живота си днес.

Много деен, със стегнат работен график, разчетен до секунда. Особено сега, когато трябва да пренареди всички летни ангажименти, забавени от пандемията от коронавирус. Вече е успял да премести датите за София, Варна, Бургас и Петрич от лятното си турне със „Симфониета“ Враца. Тазгодишното издание на предизвикателството „Да послушаме кино“ също придобива нов облик. Проектът е на Хилда Казасян, с Теодосий Спасов, Живко Петров трио и Плевенската филхармония и със сигурност ще премине през Габрово, Бургас, София, Плевен и още градове. Междувременно са готови и два нови сингъла на родния Синатра. И двата са дело на утвърдения тандем Росалин Наков и Ангел Симеонов, които са „виновниците“ за музиката и текста на последните няколко песни на Васил. Съвсем скоро по радиото и онлайн ще слушаме „Дъжд в очите“, на която ще се снима и клип.

Но дали винаги е бил толкова възпитан, спокоен и респектиращ - еталон за джентълмен? Рубриката на „Монитор“ „4 истории с...“ провокира джаз звездата да разрови спомените си и изникнаха прелюбопитни случки от пъстрия живот на музиканта.


Кестени за бомби и една подстрижка


Спомням си как в 3-4 клас, тогава бях в 20-о училище, често бягах от час. Не съм имал конкретни подбуди, но по това време получих първото наказание от баща ми. Избягахме и отидохме до църквата „Св. Неделя“ да разглеждаме списание „Пиф“. Като се прибрах, за назидание ме подстригаха, а аз много мразех да съм с къса коса. Признавам, че бях доста мързелив ученик, затова и баща ми ме стимулираше, като ми даваше определена сума за висока оценка - 5 лв. за шестица. В онези времена една боза струваше 10 стотинки, та това бяха много пари. Но мен пак не ми се учеше. Вълнуваха ме игри, побоища, чупене на прозорци. Бяхме хулиганчета.

В 20-о аз бях в „а“ клас, а в „б“ клас беше Чочо Попйорданов, който също беше буен. Белите обаче не сме правили заедно, освен когато събираха двете паралелки за общ час - ставаше голям купон.

От тези години имам много силни спомени от тайфата в махалата (б.а. - Васил Петров живее на Петте кьошета в столицата). Бяхме две банди и всяка си имаше двор. Воювахме помежду си, но със стратегия. Имахме си главатари, йерархия, всичко както при военните. Аз бях малък, но много самоотвержен в боя. Есенно време се въоръжавахме с „бомби“ - пълнехме джобовете си с кестени. Всеки „крадеше“ капак от тенджера и хващаше тояга за меч. Нападаме другата банда, но стратегически - от различни ходове, за да ги заградим. И започваше едно бясно хвърляне на кестени, а като свършат - започват камъните. Сериозна битка. Имало е и разбити глави дори. Понякога ни правеха контранападение, но понеже бях много самоотвержен, ме пленяваха. Връзваха ме на дърво и ме мъчеха, като ми натискат капачки от кола или бира по тялото, за да стане отпечатък. Това беше изтезанието.

Всичко това беше до 15-ата ми година. След това енергията ми се трансформира в друга посока, но пак не ходех на училище, а свирех по самодейни групи. Затова и дипломите ми бяха ниски. Добре, че за Консерваторията не се изискваха високи оценки. Но не успехът ми беше провокацията да ида да уча там. Беше влечението към музиката. Благодарение на нея престанах с всички хулигански прояви. Иначе кой знае какъв щях да стана.


Бригада за ябълки


Преди академията имаше естраден отдел, на който хванах последния випуск. Веднага ни пратиха на бригада да берем ябълки в селото на Майстора - Шишковци. Беше първата, а после се оказа и последната бригада в историята на Консерваторията, защото тези ябълки така си останаха необрани. Имаше бригадни ръководители, които ни караха да работим, но бяхме толкова разхайтени, артистични личности, направо упадъчни, че изобщо не ни вълнуваше трудът, ние бяхме бохеми.

Имахме си норма да напълним едни палети, но нищо не правехме. Скатавахме се, като се катерехме по дървета и се криехме да спим в короните им. Будеха ни рано, а ние си лягахме късно и през деня се чудехме къде да дремнем.

Прекарахме цялата бригада в ухажване на момичетата и музика. Имаше обаче един тракторист, който много приличаше на Ален Делон и всички студентки бяха накачулени върху трактора му.

Иначе в Консерваторията съм учил с Георги Христов, който е с една година по-голям от мен, с Васил Пармаков, който обаче изкара само един семестър и замина по чужбина, Веселин Маринов пък беше с две години пред мен. За пръв път се събрахме заедно с всички тях в един мюзикъл на Любо Денев по текст на Живко Колев, който направихме още в първи курс в Оперетата.


Потупване по рамото от Джеймс Браун


Спомням си, че се явих на един конкурс още в началото на самостоятелната си кариера. Било е около 1994-1995 г. Провеждаше се в зала 1 на НДК и на сцената беше и Биг бенда на Вили Казасян. Тъкмо слизах от сцената след изпълнението си и по пътя за гримьорните видях Джеймс Браун, който имаше рецитал веднага след конкурсната част. Седеше и слушаше програмата. Беше застанал точно на пътя ми към бекстейджа, а пред него - един бодигард. Трябваше да мина покрай тях и в този момент той се обърна и ме повика с ръка. Беше с ръкавица и ме потупа по рамото. Не помня да ми е казал нещо, но беше много окуражително.


Сам в планината


Обичам да ходя по планините, където и да съм по света. Като съм в София, често се качвам на Витоша. Обичам да ходя на връх Камен дел - този, който виждаме всички от София. Гледката е феноменална отгоре, вижда се цялата котловина. Това е една от най-хубавите гледки в света, която съм виждал. Много малко са столиците, които имат планина. За мен лично тази гледка е сериозна награда за малкия преход, който трябва да направя дотам.

Един път бях сам в планината, въпреки че баща ми ми е казвал, че това е абсолютно самонадеяно и глупаво, защото никога човек не знае дали няма да го ухапе змия, да навехнеш крак или да изгубиш обхват на телефона. Винаги трябва да е с някого. Та оставиха ме малко над Момина скала и тръгнах нагоре. Беше августовски ден преди повече от 10 години. Тръгнах около 15 часа. Качих се на Камен дел. Там обичам да се наслаждавам и да гледам географския център на София, който се пада на куполите на „ Св. Александър Невски“. След това тръгнах по платото и слязох на „Щастливеца“. Вместо оттам да избера лесния път към Черни връх, хванах трудния - по стената. Екстремно се заизкачвах, и то в доста бързо темпо. Озовавам се на върха около 18:50 ч. Луда работа. Горе няма жив човек, хижата е затворена в този час, а на всичкото отгоре гледам как едни тъмни облаци започват да се скупчват. Беше много неприятна изненада. Там местността е гола, няма гора, и то в продължение на километри. Затова реших: както съм дошъл по стената, т.е. най-късия път към „Щастливеца“, така ще се връщам. Казах една кратка молитва и хукнах надолу, тичайки, а облаците все едно ме преследваха. Ако ме застигнеше гръмотевична буря, щях да съм единственото, което привлича всяка мълния. Озовах се в 20:00-20:30 ч. на „Щастливеца“. За щастие успях да изпреваря дъжда. Но бях отслабнал няколко килограма от този преход.

Въпреки всичко и до днес правя тези глупости да се качвам сам в планина. Просто не намирам компания, защото обичам да ходя бързо, а хората предпочитат да се разхождат.

Назад

ПО ТЕМАТА

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.