Ч етата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е първият несполучлив опит да се вдигне въстание по стратегията на Г.С. Раковски за разпалването му чрез чети, навлизащи от чужбина.
Подвигът й и храбростта на неопитните младежи да се изправят срещу огромен по силата и организацията си противник остават изписани със златни букви в революционната ни история. Събитието е ключово и за доктриналното съзряване на Васил Левски, за когото провала на четата е първи сигнал, че без вътрешна революционна организация широкомащабно въстание в българските земи е невъзможно.
Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е първият несполучлив опит да се вдигне въстание по стратегията на Г.С. Раковски за разпалването му чрез чети, навлизащи от чужбина.
Подвигът й и храбростта на неопитните младежи да се изправят срещу огромен по силата и организацията си противник остават изписани със златни букви в революционната ни история. Събитието е ключово и за доктриналното съзряване на Васил Левски, за когото провала на четата е първи сигнал, че без вътрешна революционна организация широкомащабно въстание в българските земи е невъзможно.
Началото
Добре подготвената чета наброява около 150 момци и тръгва от румънското село Петрушан. Преминава Дунав през нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. (стар стил) край село Вардим, при местността Янково гърло, недалеч от устието на р. Янтра. Още при стъпването на българска земя са забелязани от турски патрул, войводите решават да се прекъсне телеграфът между Русе и Свищов и възможно най-бързо да се достигне Балканът. Четата се отправя към с. Сяръ Яр, където се снабдява с коне и каруци. Още същия ден е първото сражение с турска потеря от приблизително 1000 души башибозук и е принудена да заеме позиции в лозята на с. Караисен. Четниците отблъскват всички атаки, като дават няколко жертви, сред които Арсо Мартинов и Александър Василев. След смрачаване отрядът заобикаля турските позиции и продължава на юг. Сутринта на 8 юли (ст. стил) решават да се скрият за почивка в Карапановата горичка до с. Горна Липница, но са открити и без да успеят да починат, отново приемат боя. Пристигат и турски подкрепления от редовни части, които предприемат опит да обкръжат четата. Атаките са отбити и през нощта четата продължава пътя си към Балкана. В това сражение пада убит един четник – Пеню Хаджипенев. Вървят западно от с. Бяла черква, прекосяват р. Росица, но са преследвани от многочисления противник.
Редовна
На 9 юли (ст. стил), в м. Дълги пол, близо до с. Вишовград, Търновско, четата се сблъсква с 4000 редовна турска войска. Това е трето сражение без никакъв отдих. Турците атакуват фронтално четническите позиции, стига се до ръкопашен бой и боеспособните четници намаляват до 85 юнака. Дочакала нощта, четата се изтегля на север и с обходен маньовър поема към планините, но не успява да скрие следите си. Четвъртото сражение е при с. Канлъдере на 10 юли (ст. стил), където отрядът попада под кръстосания противников огън и е обстрелян от две страни. Знаменосецът Георги Чернев е убит, а освен това турците, макар и с цената на големи загуби, успяват да заловят ранения на няколко места Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец се заема от Христо Македонски. Четниците са намалели наполовина, има и много ранени. С падането на нощта те продължават към Балкана и този път успяват да се откъснат от преследвачите.
Крах
На 13 юли (ст. стил) достигат до с. Дебел дял, западно от Габрово, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина, като група от 14–15 човека изостава и се отделя. Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли (30 юли нов стил) 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни и нередовни турски части в състав около 700 човека. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби. В яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват неколцина. Войводата Стефан Караджа умира на 31 юли от раните си в затвора.
Зверство
В пожълтелите броеве на вестник „Казанлъшка искра“ от 1932 г. намираме свидетелство за това какво се е случило на Бузлуджа него ден, на 30 юли (нов стил). Публикувани са спомени на опълченеца Станю Г. Гъдев от с. Шипка: „... Привечер е. Децата пищят по улиците на село Шипка и бягат в къщи. Майките бързо излизат да видят защо пищят, но що да видят! Човешки глави, набити на колове, носени от турски аскер на коне. И конете, и хората потънали в кал, вода и човешка кръв. От време на време удрят с главите зидовете и портите.
Улицата е задръстена с редовна войска и башибозук. Първите редове от колоната отиват в кръчмата с главите. Турски офицер се провиква: „Хей, бакал, дай ракия, вино и мезе дай, че голям армаган ти носим! - и по даден знак хвърлят на пода забитите на колове глави: „Това са главите на вашите освободители. Бърже ракия и вино, че ей сега и твоята глава ще дойде при тях! Чуваш ли, бакал, чувате ли и вие, селяни, това са главите на хайярсъзите от Хаджи-Димитровата чета, може ли някой позна коя е главата му? Ето я ей тази! Но да не мислите, че това са всички глави на тия, които убихме?! Не са. От тях дадохме осем на търновския аскер. И башибозука, който мина през Енина, взе 1-2. Хайде, бакал, още ракия, вино и мезе! Един да отиде и да повика мухтарина, а ти, бакал, кажи на жена си, колкото кокошки имате, да ги заколи и в масло да изпраже!“ Кръчмарят и случилите се там селяни изтръпнаха. Животът им бе на косъм и те изпълваха и най-малките прищевки на турците. Жените и децата плачеха. Плачеше и природата за тез левент юнаци. Поливаха останалите на открито обезглавени трупове от последните останки от четата на Хаджи Димитър. Късно след полунощ всички кръчми на Шипка светеха, а вътре пияни турски офицери, аскери и башибозук без сметка пиянстваха. Никой нищо не можеше да им каже. Главите на четниците се разнасяха от дюкян на дюкян и с тях се гавреха. На утрото аскерът замина за Казанлък, носейки главите, набити на колове, а башибозукът се разпръсна.“
Погребение
По-нататък Станю Гъдев разказва, че на 19 юли 1868 г. (стар стил) властта разрешава от селата Хасът (дн. Крън) и Енина да отидат от 2 до 5 души и да погребат убитите и обезглавени четници на Бузлуджа. Хората се страхуват, всеки мисли, че това е капан за нови жертви. На всички са мили и ближни до сърцата убитите, но никой не отива... Научава свещеник Иван Попстоянов от с. Крън и без да му мисли, дава съгласието си да отиде. С него тръгват Слав Гърдев и Слав Филипов. Отиват в с. Енина и оттам идват свещеник Стефан Петков, Никола Пюскюлев, Теню Д. Сундов и др. Те отиват на лобното място, изкопават 4-5 гроба и заравят обезглавените тела. На всеки гроб турят по един дървен кръст. Двамата свещеници извършват над гробовете подобаваща служба и си тръгват за село. След Освобождението Бузлуджа малко по малко се превръща в популярно място за поклонение. През 1884 г. вече се стича много народ, между които и самата майка на Хаджи Димитър.
Монитор
