„Сори за притеснението, ама заминавам в командировка, а малката в сряда е на два урока – по български и математика и има само 15 минути време да се премести от единия на другия. Можеш ли да я метнеш?“.

Ако си мислите, че съм го казала толкова бързо, колкото го четете, жестоко грешите. Вярно, че майките на кандидат-гимназисти слагаме Наполеон в малкия си джоб и правим не по пет, а по 10 неща едновременно.

Ама жонглирането с багаж за 5 дни, воденето на цял списък разговори, за да не се бъгнат нещата, докато ме няма, преглеждането на ангажиментите на пубертета и изчислението колко пари трябва да има, за да съм сигурна, че ще си плати уроците и ще й останат джобни за храна (от личен опит ви казвам - това никога, ама никога не го оставяйте на баща му/й като задача, защото ще си ходи голо, босо, гладно и жадно), си е дейност, достойна за нобелов лауреат по счетоводство, математика и психиатрия накуп. Не че тези сфери са в списъка на Шведската академия на науките, а трябва! Но това е друга тема на разговор.

Фактът е, че буквално заеквам по телефона и си събирам мислите на няколко пъти, докато отчаяно се опитвам да напъхам рокли, поли, блузи, ризи, бельо, козметика и обувки за целия китайски народ в куфар 55х 40х23. При това с пакет лични документи в едната ръка, чашата розе, играеща ролята на успокоително, в другата и телефон, затъкнат между рамото и лявото ми ухо. Добре, че адресатът на молбата ми е далеч по-спокойна от мен приятелка. Не че и тя не иска да се обеси със своя пубертет – дъщеря на възрастта на моята Диана, ама не е чак толкова експанзивна като мен в показването на емоциите си.

„Къде са й уроците?“, сваля тя с възможно най-лежерния си тон градуса на напрежението.
„Абе учителките живеят буквално на километър една от друга, но пеша няма как да сколаса, а с градския транспорт е твърде рисковано“, изпръхтявам аз, докато псувам десетсантиметровия ток на официалните си обувки, че опира в ципа и не мога да затворя куфара дори и седнала върху него.
„Добре де, няма проблем. Точно тогава съм вкъщи, така че спокойно мога да я преместя от едната точка до другата“, успокоява ме тя, докато аз вече умувам дали да не изхвърля изобщо обувките от багажа и да не съчетая командировката с шопинг. В крайна сметка никога не боли да си вземеш нов чифт обувки. Нищо, че килерите вече не могат да се затварят от колекцията ми.
„Благодаря тиииии, целувам те, ще ти пратя есемес с адресите и часовете!“, отдъхвам си аз и затръшвам телефона, за да приключа с оправянето на куфара. Не че е много възпитано, ама сме си свикнали. Пък и – от мен да знаете – забравете за възпитанието по време на седмия клас на отрочето си. За тези девет месеца от старта му до заветните матури, докато шофирам като джигит на зигзаг по улиците на разкошния ни град с дупки, поглъщащи тирове и с още по-разкошни шофьори в опит едновременно да съм на работа и да местя въпросното отроче от точка А до точка Б, съм изрекла повече псувни, отколкото за целия си живот. За километрите дори няма да отварям дума. Таксиметровите шофьори пасти да ядат. Както обичам да казвам – всеки си има минимален и максимален праг на лудост. Та моят падна с кандидатстването на Диана за гимназия. Горе долу тогава се отказах и от идеите си, че трябва да поддържаме поне частична илюзия пред децата си, че не сме толкова нецензурни колкото родителите на съучениците им. Тъй че в някакъв момент, разчитайки, че е със слушалки в ушите, без притеснение започнах да използвам целия си езиков запас от думи, способни да изчервят в цвят зрял домат тип „биволско сърце“ каруцар, докато тя седи на задната седалка на колата. Оказа се, че съм разчитала напразно, ама и това е тема на друг разговор.
А се бях заклела, че ще го карам по-така. Релаксирано, тъй да се каже. Живях с тази илюзия до момента, в който установих, че заради простотиите с резкия преход от спокойствието на четвърти в хаоса на пети клас, комбиниран с ранен пубертет, трябва да наваксва почти цяла година пропуснати знания по математика. Както можем да се досетим, това натовари и графика, и портфейла ми, но в обратно пропорционален ред. Часовете на улицата, докато лавирам в задръстванията, за да жонглирам в четириъгълника работа – училище – уроци – работа - вкъщи, се увеличиха главоломно. А съдържанието на семейния бюджет рязко спихна. Както и да го гледам, едни пет стотака на месец си отиваха ей така. Ама нали е инвестиция в бъдещето на малката! Стискаш зъби и ги даваш, затапвайки с розе и позитивни мисли предателското гласче на разума в мозъка си, че за тези пари си можел да напазаруваш читава нова кола. Дори малък самолет втора ръка. Важното е, че ще получи знания и ще попадне на място със среда, населена от хора с поне малко по-висок коефициент от обитателите на кварталните училища. Или поне така се успокоявах.

И като заговорихме за училища, истинският ужас започна с дебненето кое точно школо ще избере Диана. Защо дебнене? Еми, защото реших, че трябва да я оставя сама да си избере. Ама тъй като всички сме наясно с акъла на 14-годишните, с подбутване от мен. Тъй де, имам дипломи от таман две от елитните езикови гимназии – едната, завършена като частна ученичка, защото сключих сделка с майка ми, за да се запиша в другата. Да живей свободната воля! Излезе ми през носа, положих повече изпити отколкото по време на цялото си следване, но пък с половината си близки приятели се познавам от нея. Кръстницата й ми е съученичка, въпросната мацка, която ме отмени в работата на шофьор на такси, докато съм в командировка - също. Тъй че тайничко се надявах, че и Диана ще тръгне по същия път. С лек напън от мен, разбира се, под формата на случайни вметвания и лекции на тема колко правилно решение съм взела, че съм завършила въпросното училище.

А тя дори даваше признаци, че се е хванала, докато не нареди (пред очите ми при това) на първо място в списъка за кандидатстване паралелката с френски език на любимата ми гимназия, а на следващите позиции - де що има паралелки в една от финансовите звезди на столичния небосклон. Вярно, също в списъка на елитните, ама професионална и абсолютно непозната за мен до онзи момент.

"Добре, бе, Диана, за чии изобщо пишеш на първо място една гимназия, като си наредила на следващите девет паралелки в друга?", поглеждам я аз едновременно обвинително и поучително, докато преглъщам шока с чаша розе.
"Е, нали ми каза, че трябва сама да си избера. Ето – това реших", затапва ме тя с изучаващ поглед, преценявайки дали ще мине номерът или не.
"Добре, ама да знаеш, че ако влезеш там, сама си си го избрала. Ще се спукаш от учене на математика, а трябва ли да припомням, че досега наваксва тонове материал?!", леко надигам тона аз, докато заплашително спокойно слагам чашата на масата.
"Да, мами, знам. Ама много ми я хвалят и това искам!", с привидно помирителен, но изнервящо упорит тон изрича чавето.
Глътка въздух, звучно издишане, глътка розе и решението е взето – ще й го бия това в главата, само да се свърши веднъж с този ужас и да влезе! „Ок, ама да знаеш, че ти ще си си виновна“, изстрелвам аз, докато вземам листа и примирено започвам да го натраквам в електронната страница за кандидатстване.

Е, влезе. Още на първо класиране. В паралелката от второто си желание. И се записа, изродчето! А аз, нали го играех либерална, й се вързах да го направи веднага. Примирих се, теглих една майна на либерализма си и реших да затворя страницата, докато не открих, че на трето класиране продължава да има едно свободно място баш в онази паралелка на любимата ми гимназия.

Вдигнах телефона и го ударих на молба: "Диана, вярно че ти казах, че сама трябва да си вземеш решението, ама да знаеш, че мястото буквално те чака! Има риск, така е, но дай да ти изтеглим документите и да ги пуснем за него. Вече две класирания никой не го е заел....."

"Мамииии, не искам, остави ме на мира!", прерязва ентусиазма ми малката.
"Е добре, защо го написа първо желание тогава? Ето, стои свободно, балът ще ти стигне.....", пробвам се аз отново. При това со кротце.
"Ами защото ти искаше това. Аз си искам моята гимназия!", изтърсва изродчето.
Да ви кажа, не знам дали заради хилядите псувни, изречени през последните месеци, или заради пълния провал на стратегията ми за контролирана фасадна демокрация, но останах без думи. Преглътнах и затворих телефона.

Тъй че, луди майчета, да живей свободната воля! И розето, разбира се.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Кажи, баба, тенкю... на турски (Госпожа Фазилет, нейните дъщери и аз – продължението)

Чухте ли, че ще има продължение на „Госпожа Фазилет и нейните дъщери"? Не, не сте. Няма да има. Будалкам ви. Това е нещо като встъпление, за да ви подготвя, че днес ще си говорим за сериали. Турски и индийски предимно.

Мама е космата като мечка – Лудото майче Vs. детската уста

Последни дни на откраднатото лято. Стоим с детето в тих чужбински курорт и аз, Лудото ви майче се възхищавам на живота. Слънце грее, птички не пеят, ама ягодовото дайкири вече идва към мен. Виждам го на таблата на симпатичния сервитьор (който както почти целия обслужващ персонал в тази уж далечна дестинация се оказва българин).

„Питието Ви, мадам“, долита до мен нежния баритон на младежа. И тъкмо когато си мисля, че животът верно ме обича, се случва Това.

Когато дъщеря ми порасна

Здравейте, хора. Отново съм аз-Лудото Майче. И продължавам да ви разказвам историите си. Истории, в които сигурно много от вас ще се разпознаят. И могат да получат съвет. Нали народът е казал-не питай старило, а патило. Та един важен период за нас е порастването на нашите деца. Спомням си, сякаш беше вчера, изпитанията, през които преминах като майка, докато момиченцето ми растеше.