- Защо не внимаваш? Дъв-че се, дъвче.

Младежите от съседната маса поглеждат към нас с любопитство. Мятам им един убийствен поглед и те забождат засрамено глави в чиниите си. На никой не позволявам да ми се бърка във възпитанието! Нищо, че детето, което току-що съм скастрила е на 45+. Щом оная ми го е зачислила на мен, ще му се карам, колкото си искам. И заради нея.

Оная, както се сещате, е свекървата. Първата ми работа, когато поех попечителството над нейния син, беше да й дам да се разбере, че оттук нататък аз съм шефът. Само чакаше да се отърве, убедена съм. Ръка трябва да ми целува тя. Да е благодарна, че е случила на снаха като мен, цяло съкровище. Че има разни устатници, хич не им цепят басма на свекървите. Аз съм въвела правилото: колкото по-рядко се чуваме, толкова по-добре. А хич да не се чуваме – най-добре. Да забрави за нас! Само за рождените дни на внучките и сурвакницата да не забравя. Хич да не ми се заплаква, че не я познават. Сама си го е направила. Ако беше свекърва от сой, поне на снимка щях да им я показвам. Но такова чудо – добра свекърва, няма. Няма и да има – аз повече няма да раждам. Имам две дъщери, съвършени. Все му го изтъквам това на мъжа ми. Добре че не са на неговия род, че да си намразя децата. Понякога го четкам, че уж са на него. Пълен шит, за нищо не става. Като вземе да се прехласва обаче, му напомням – лайкни там и някое друго дете, нека се радват. Иначе е повече от ясно, че нашите са най-хубавите.

Веднъж месечно, когато Нейно Величество, свекървата, се обади и попита от учтивост как сме, се включвам в разговора на високоговорител. И това й е много. Прехвърли ми нейните отговорности и отгоре на всичко иска синът й да се сеща за нея. Като вземе да се лигави с това – колко не я държат краката, как не й стига пенсията да си купи дърва и как кукува на село сама, ми иде да грабна слушалката и да я наредя хубаво. Пита ли ме аз как се справям? Не ми стигат моите две деца, че и нейното.

Първата ми работа, когато се натресох с все багажа си в нейния апартамент, беше да се изясним със сина й – щом ще съм ти майка през остатъка от живота ти, другата няма място тук. Може да идва, но за час-два. Без нощувки! Не сме хотел, за да поддържаме стаи за гости. Пък и в детската стая настаних моята майка, която е нещо друго, съкровище като мен. Когато й наредих: „От утре зарязваш всичко и ставаш гражданка”, изобщо не се възпротиви. Грабна куфарите и дотърча да помага. Женските майки са достойни за уважение, свекървите – не. Те да си знаят мястото – на село, и да са благодарни, че им поправяме грешките.

Децата на свекървите са уроди, инфантили. „Майче това, майче онова” – мед му капе от устата направо. А към тъщата се обръща по име. Ей това най-много ме дразни. Не можела да му се обърне устата да каже на майка ми „мамо”. А като му разточи баница, лиги му текат от устата. Я накарай твоята маминка да направи нещо и тогава приказвай. Оня ден взела, та ни пратила щайга грозде. Не я е срам! Все едно в София грозде не се продава. Ама било от домашната стряха. Възприемам го като намек: домашно грозде от дома, за който вече не се сещаш и от майката, за която забрави... Прави се на загрижена. Знае отлично, че аз грозде не ям. А ако ми се дояде чак толкова, ще си взема няколко чепки. Тая щайга да си я носи, тя си знае къде...

Лоша си, опитва се да ме поучава майка ми, но бързо млъква, защото и на нея мятам оня поглед, който вкаменява натрапниците в ресторанта, тръгнали да ме гледат с почуда, докато режа на хапки пържолата на мъжа ми, защото той нищо не може сам да прави. Или ще се окапе, или ще се изпонареже. Чак се чудя как се е справял с живота, преди да ме срещне. Че и разведен го взех. Сигурна съм, че оная парясница, предната, не го е обгрижвала така хубаво като мен. Аз му преобърнах живота наопаки. Обичаше секси мадами. Сега има мен. Обичаше животни – е, вече и не помисля да ми вкара у дома космарлаци. Харесва всичко, което и аз. Малко се дърпаше в началото, но бързо клекна, защото разбра, че аз съм жена със стил и вкус. Всички в глухата провинция ми го признаваха. Бабите казваха: „Тази е истинска софиянка”. Станах. Гражданин го направих и него, нищо че беше столичанин в повече преди мен. Създадох му навици, имидж. Научих го как да се държи във Фейсбук обществото, за да има виртуални приятели, след като го отделих от реалните. Научих го да си чете хороскопа и да се облича с цветовете на късмета. За всеки ден си има цвят: в понеделник бяло, във вторник червено, в сряда жълто, в четвъртък зелено, в петък синьо, в събота и неделя го пускам да си ходи както си ще. Може и изобщо да не се облича, да си стои по пижама. Два дни все ще го изтърпя, а в понеделник рано-рано ще го изпроводя на работа, защото аз съм ръководител – давам задачки на майка ми – тъщата, докато пустосвам свекървата, и разпределям парите, които той носи, за да остават в семейството - нашето. Без мен е жив зян, ще затъне в дългове, ще му хрумне да помага и на свекървата, все едно тя не може да се научи да цепи стотинката на две. Освен съпруга и майка, му станах и личен счетоводител, за което също трябва да ми е благодарен. Така съкратих харчовете му наполовина. Давам му по пет лева джобни на ден от неговите - да има. Ако иска да се черпи, ако иска да си ги спестява. Все едно има къде да ги харчи. Обясних му, че аз съм всичко, което е искал в живота. Приятели и роднини не му трябват. Всички му мислят злото, само аз го гледам и обгрижвам безкористно. А той взе, та повярва, защото толкова му е акъла. И стана мъж под чехъл, без даже да се усети. Точно както планирах.

Някога, като стана и аз тъща, ще насмета и зетьовете. Не са познали да им гледам децата. Ще им отмъстя и заради майка ми, на която зачислих моите дъщери, докато аз отглеждам и превъзпитавам недоносчето на свекървата. Льольо, инфантил... Ако не бях аз, нямаше човек да стане!

Бременноста ми беше планирана. Както кучетата си препикават територията, така и аз. С първото станах пълноправна гражданка и си издействах абсолютна забрана свекървата да ми престъпва прага. С второто го изолирах съвсем, а и не ми се работеше, защото имах по-важна задача - да го държа непрекъснато на каишка. Било каквото било. Сега аз съм господарката и на дома, и на нейния скъпоценен син, а и имам достатъчно свободно време, за да обмисля стратегията за пълно поробване на мъжа, на чийто врат съм стъпила. Обаче, животът е луда работа, кръговрат. Един ден ще си бия главата в стената и ще роня кървави сълзи, че съм пожертвала кариерата си за нищо и съм отделила сина от майката и приятелите му, за да го имам само за себе си. Защо ми трябваше мъж под чехъл? На далавера ли съм наистина?

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Лудото майче в ада на институциите

Ох, в депресия съм. Аз – Лудото ви майче, дето съм раждала без упойка два пъти естествено, открих болка на света, която не мога да понеса... Не се радвайте предварително, ако обичате. Няма да ви разказвам тука за някакви нови садо-мазо практики, които съм намерила в Кама сутра. Въпреки че като се замисля, моето си беше жив секс – един ден в лутане по институции в търсене на БЕЛЕЖКАТА. Но да почна отначало.

Мълчаливият сомалиец, недоспиването и истината

Спя. Сигурно е 6 сутринта и за това спя толкова дълбоко. Винаги съм сънувала странни неща, но това, което сънувам в момента, води класацията. Аз съм облечена празнично, пред мен има торта. В ръката си държа нож и почти с висяща лига се приготвям да си отрежа едно парче, за секунди си представям как хапвам от него и отпивам глътка от ароматното си кафе, толкова е хубаво... и крясък.

Треска за училище

Здравейте! Отново съм аз-Лудото Майче. И както сигурно се досещате, неволите ми нямат край. Лятото вече е към края си и остават само няколко седмици до първия училищен звънец. И направо започва да ме тресе.