- Защо не внимаваш? Дъв-че се, дъвче.

Младежите от съседната маса поглеждат към нас с любопитство. Мятам им един убийствен поглед и те забождат засрамено глави в чиниите си. На никой не позволявам да ми се бърка във възпитанието! Нищо, че детето, което току-що съм скастрила е на 45+. Щом оная ми го е зачислила на мен, ще му се карам, колкото си искам. И заради нея. Ако го беше възпитала като хората, нямаше на мен да се пада сега тази тегоба.

Оная, както се сещате, е свекървата. Първата ми работа, когато поех попечителството над нейния син, беше да й дам да се разбере, че оттук нататък аз съм шефът. Само чакаше да се отърве, убедена съм. Ръка трябва да ми целува тя. Да е благодарна, че е случила на снаха като мен, цяло съкровище. Че има разни устатници, хич не им цепят басма на свекървите. Аз, Лудото майче, съм въвела правилото: колкото по-рядко се чуваме със свекървището, толкова по-добре. А хич да не се чуваме – най-добре. Да забрави за нас! Само за рождените дни на внучките и сурвакницата да не забравя. Хич да не ми се заплаква, че не я познават. Сама си го е направила. Ако беше свекърва от сой, поне на снимка щях да им я показвам. Но такова чудо – добра свекърва, няма. Няма и да има – аз повече няма да раждам. Имам две дъщери, съвършени. Все му го изтъквам това на мъжа ми. Добре че не са на неговия род, че да си намразя децата. Понякога го четкам, че уж са на него. Пълен шит, за нищо не става. Като вземе да се прехласва обаче, му напомням – лайкни там и някое чуждо дете, нека се радват. Иначе е повече от ясно, че нашите са най-красивите. То затова ги каним ония ГМО-уродчета на рождени дни - да се види нашите колко по-по-най са. И родителите им затова каним - да ни видят какво задружно и сплотено семейство сме. Аз съм, така да се каже, рекламен агент. Пускам във Фейсбук разни статуси: "Цуци, чакаме те. Ракията е сипана, салатата е нарязана". Естествено, това е за пред хората. Аз не съм нито готвачка, нито прислужничка. Аз съм майка на три деца - третото, на свекървата.

Веднъж месечно, когато Нейно Величество, свекървата, се обади и попита от учтивост как сме, се включвам в разговора на високоговорител. И това й е много. Прехвърли ми нейните отговорности и отгоре на всичко иска синът й да се сеща за нея. Като вземе да се лигави с това – колко не я държат краката, как не й стига пенсията да си купи дърва и как кукува на село сама, ми иде да грабна слушалката и да я наредя хубаво. Пита ли ме аз как се справям? Не ми стигат моите две деца, че и нейното.

Първата ми работа, когато се натресох с все багажа си в нейния апартамент, беше да се изясним (на висок тон) със сина й – щом ще съм ти майка през остатъка от живота ти, другата няма място тук. Може да идва, но за час-два. Без нощувки! Не сме хотел, за да поддържаме стаи за гости. Пък и в детската стая настаних моята маминка, която е нещо друго, съкровище като мен. Когато й наредих: „От утре зарязваш всичко и ставаш гражданка”, изобщо не се възпротиви. Грабна куфарите и дотърча да помага. Женските майчици са достойни за уважение, свекървищата – не. Те да си знаят мястото – на село, и да са благодарни, че им поправяме грешките.

Децата на свекървите са уроди, инфантили, катили, бавноразвиващи. Децата на тъщите са принцеси. Така ги уча от малки и моите готини феминистки - да си знаят правата. Да не се нервят после като мен на някоя чужда майка, да знаят как да я поставят на мястото й. Да знаят, че мъжът трябва да е по-нисък от тревата, да им угажда, да бъде мачкан и овикван редовно, за да не изгуби тренинг. Нека се знае кой е началникът. В нашето семейство това съм аз. Аз, казах! И оня пухльо, мъж ми, се свива в ъгъла с подвита опашка. Да си знае мястото, нека!

Телефонът звънва и нервите ми избиват наново. Няма си работа тая кукувица - свекървата. Ма не знае ли, че има регламент кога може да се звъни и кога не? Ето, събуди малката щерка и сега не мога да си олюпя семките на воля и да си изгледам на спокойствие индийския сериал. От яд припалвам цигара, уж ги бях отказала, ама не се трае това. Като го слушам как се лигави моичкия, иде ми и лула да налапам. „Майче това, майче онова” – мед му капе от устата направо на тоя никаквец, мамино синче такова. А към тъщата се обръща по име. Ей, ама много ме дразни. Не можела да му се обърне устата да каже на майка ми „мамо”. А като му разточи баница веднъж на три месеца, лиги му текат от устата. Я накарай твоята маминка да направи нещо и тогава приказвай. Оня ден взела, та ни пратила щайга грозде. Не я е срам! Все едно в София грозде не се продава. Ама било от домашната стряха. Възприемам го като намек: домашно грозде от дома, за който вече не се сещаш и от майката, за която забрави... Прави се на загрижена. Знае отлично, че аз грозде не ям. А ако ми се дояде чак толкова, ще си взема няколко чепки. Тая щайга да си я носи, тя си знае къде...

Лоша си, опитва се да ме поучава майка ми, но бързо млъква, защото и на нея мятам оня поглед, който вкаменява натрапниците в ресторанта, тръгнали да ме гледат с почуда, докато режа на хапки пържолата на мъжа ми, защото той нищо не може сам да прави. Или ще се окапе, или ще се изпонареже. Чак се чудя как се е справял с живота, преди да ме срещне. Че и разведен го взех. Сигурна съм, че оная парясница, предната, не го е обгрижвала така хубаво като мен. Аз му преобърнах живота наопаки. Обичаше секси мадами. Сега има мен. Обичаше животни – е, вече и не помисля да ми вкара у дома космарлаци. Харесва всичко, което и аз. Малко се дърпаше в началото, но бързо клекна, защото разбра, че аз съм жена със стил и вкус, многостранно развита, ултраинтелигентна и адски начетена. Всички в глухата провинция ми го признаваха. Бабите казваха: „Тази е истинска софиянка”. Станах. Гражданин го направих и него, нищо че беше столичанин в повече преди мен. Създадох му навици, имидж. Научих го как да се държи във Фейсбук обществото, за да има виртуални приятели, след като го отделих от реалните. Правилото е: лайкваш само онези, които ни лайкват нас. Другите не заслужават внимание. Да пукнат дано! Иначе съм много набожна, кръстя се и православно - от дясно наляво, и като католиците - от ляво надясно. Това, че кълна като дърта циганка, не му прави впечатление вече на моя. Снишава се и изчаква да отмине. Няма хън-мън, не смее да ми противоречи, защото без мен ще погине. Оцветих му живота, преди мен всичко бе сиво. Сега за всеки ден си има съответен цвят на късмета: в понеделник бяло, във вторник червено, в сряда жълто, в четвъртък зелено, в петък синьо, в събота и неделя го пускам да се облича както си ще. Може и изобщо да не се облича, да си стои по пижама. Два дни все ще го изтърпя, а в понеделник рано-рано ще го изпроводя на работа, защото аз съм ръководител – давам задачки на майка ми – тъщата, докато пустосвам свекървата, и разпределям парите, които той носи, за да остават в семейството - нашето. Без мен е жив зян, ще затъне в дългове, ще му хрумне да помага и на свекървата, все едно тя не може да се научи да цепи стотинката на две. Освен съпруга и майка, му станах и личен счетоводител, за което също трябва да ми е благодарен. Така съкратих харчовете му наполовина. Давам му по пет лева джобни на ден от неговите - да има. Ако иска да се черпи, ако иска да си ги спестява. Все едно има къде да ги харчи. Трябва да е наясно вече, че аз съм всичко, което е искал в живота. Приятели и роднини не му трябват. Всички му мислят злото, само аз го гледам и обгрижвам безкористно. А той, клетият, вярва. Щото толкоз му е акъла. Носи ми чехлите в уста и ме гледа предано - като куче. Дресирах го, точно както планирах. И сега е още по-жалък - както в моите очи, така и пред околните. Нека му. Номерът ми в живота е да го играя негова майка закрилница. Защото, както вече казах, неговата майка за нищо не става.

Някога, когато стана и аз тъща, като една истинска кучка ще насмета и зетьовете. Не са познали да им гледам децата. Ще им отмъстя и заради майка ми, на която зачислих моите дъщери, докато аз отглеждам и превъзпитавам недоносчето на свекървата. Льольо, инфантил, катил... Ако не бях аз, нямаше човек да стане!

Бременноста ми беше планирана. Както кучетата си препикават територията, така и аз. Приклякваш, вдигаш крак и действаш. С първото станах пълноправна гражданка и си издействах абсолютна забрана -  свекървището да не ми престъпва прага. С второто го изолирах съвсем, а и не ми се работеше, защото имах по-важна задача - да го държа непрекъснато на каишка. Било каквото било. Сега аз съм господарката и на дома, и на нейния скъпоценен син, а и имам достатъчно свободно време, за да обмисля стратегията за пълно поробване на мъжа, на чийто врат съм стъпила.

Обаче, животът е луда работа, кръговрат. Един ден аз, Лудото майче, ще си бия главата в стената и ще роня кървави сълзи за този "Откраднат живот". Кой ме би по главата да си пожертвам кариерата за нищо и да деля сина от родната му майка и приятелите му, за да го имам само за себе си. Защо ми трябваше мъж под чехъл, когото да третирам по-долу и от домашен любимец? На далавера ли съм наистина? Къде сбърках?

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Юруш на гимназиите! (или как седми клас ме превърна в бакшиш и банка едновременно)

„Сори за притеснението, ама заминавам в командировка, а малката в сряда е на два урока – по български и математика и има само 15 минути време да се премести от единия на другия. Можеш ли да я метнеш?“.

Ако си мислите, че съм го казала толкова бързо, колкото го четете, жестоко грешите. Вярно, че майките на кандидат-гимназисти слагаме Наполеон в малкия си джоб и правим не по пет, а по 10 неща едновременно.

Мама е космата като мечка – Лудото майче Vs. детската уста

Последни дни на откраднатото лято. Стоим с детето в тих чужбински курорт и аз, Лудото ви майче се възхищавам на живота. Слънце грее, птички не пеят, ама ягодовото дайкири вече идва към мен. Виждам го на таблата на симпатичния сервитьор (който както почти целия обслужващ персонал в тази уж далечна дестинация се оказва българин).

„Питието Ви, мадам“, долита до мен нежния баритон на младежа. И тъкмо когато си мисля, че животът верно ме обича, се случва Това.

Когато дъщеря ми порасна

Здравейте, хора. Отново съм аз-Лудото Майче. И продължавам да ви разказвам историите си. Истории, в които сигурно много от вас ще се разпознаят. И могат да получат съвет. Нали народът е казал-не питай старило, а патило. Та един важен период за нас е порастването на нашите деца. Спомням си, сякаш беше вчера, изпитанията, през които преминах като майка, докато момиченцето ми растеше.