В столицата ни днес има над 70 театъра, а средният софиянец се отбива около 5 пъти годишно в тях. Някога обаче домовете за театралното изкуство в София, наброй колкото пръстите на едната ръка, били истинско средище за духовното и интелектуално развитие на хората. Столичани не пестели нито време, нито средства и усилия да ги посещават.
В столицата ни днес има над 70 театъра, а средният софиянец се отбива около 5 пъти годишно в тях. Някога обаче домовете за театралното изкуство в София, наброй колкото пръстите на едната ръка, били истинско средище за духовното и интелектуално развитие на хората. Столичани не пестели нито време, нито средства и усилия да ги посещават.
Жителите на града с огромно вълнение чакали всяко едно представление и никога не отлагали купуването на билет за последния момент. Доколкото е известно дори не им се случвало често да прекъсват действието с шумно и тържествено закъснение или пък точно по време на най-драматичния момент да се обясняват по телефона, че са „на тЯтър“. То и телефони нямало – абе, различни били нещата. Поне така разказват в книгите си старософиянци.
Да се отиде
в Народния театър бе празник
научаваме от Петър Мирчев в „Книга за София“. „Колко софиянци живееха с театъра, личеше от неговото влияние в ежедневната им реч. Чуваните тогава често „Успокой се, Драгомире“, „Тежка е царската корона“ и пр., и пр. бяха все изрази от пиеси, широко познати на всички“, разказва още той.
И наистина София, макар и в зорите на своето освобождение и израстване като столица, бързо се преобразила в център за стремителен, многостранен и плодоносен културен подем. За столичани театърът било задължително ежедневие, но и незабравимо и вълнуващо преживяване, за дълго оставащо неизчерпаема тема за разговор.
„От сцената на Народния театър се поднасяха ярки зрелища. В залата нямаше равнодушие. Бръмченето и оживлението на публиката преди започване на представлението и през антрактите беше показател за това“, четем още в спомените на писателя.
Но театрален живот в столицата имало още преди създаването на Народния театър. Оказва се всъщност, че този живот започнал дори преди София да бъде обявена за столица! За дата на първо представление в града се смята 25 ноември 1878 г., а негов инициатор била любителската трупа „Планинско цвете“ – това разбираме от спомените на Светлин Кираджиев в книгата му „София каквато е била (1878-1943)“. Все още обаче софиянци си нямали специална сграда, нито пък професионален театър и на едно официално заседания през идната година се гласувало поне вторият проблем да бъде разрешен. Хърватинът Гаврил Йованович получил позволително за откриването му. Уви, тази идея така и не видяла бял свят, но пък две години по-късно била организирана театрална трупа, която в периода 1881-1882 г. играла
в читалището „Славянска беседа“
Междувременно дори без специални сгради в столицата театърът жънел все по-голям успех, като бивал приютяван всред стените на читалища, различни клубове, училища и дори в домашни условия. Представления в столицата се изнасяли и в дъсчения тогава Клуб на руските военни. За съжаление и това не продължило дълго, защото по класическия пример на много стари дъсчени театри и този клуб не пропуснал да изгори в пламъци.
През 1888 г. обаче – почти 20 г. преди да бъде построен Народният театър, метафорично биват положени неговите основи. Тогава от Пловдив пристига една подпомогната от държавата театрална трупа, по-късно носеща неслучайното име Българска народна театрална трупа „Основа“. Тъкмо тя ще издигне примитивен дъсчен театър със същото име на мястото, където след това ще бъде положен и Народният театър.
В този период през 1892 г. със съгласието на министъра на просвещението били създадени и Столична драматично-оперна трупа, с директор Драгомир Казаков и
най-старата професионална столична театрална трупа – „Сълза и смях“
с директор и режисьор Васил Налбуров. Тя също започнала да изнася свои представления в салона на читалище „Славянска беседа“, а в тях участие взимали голяма част от бързо израстващите талантливи артисти като Христо Ганчев, Атанас Кирчев, Иван Попов, Васил Киров, Гено Киров, Кръстьо Сарафов и др. В тези времена на сцената й най-често се поставяли класическите драматургични произведения на Гогол, Островски, Толстой, Молиер, Шекспир, Шилер, Юго, Гьоте, Лесинг, Ибсен и т. н.
Още тогава в любимец на публиката се превърнал и Дядо Вазов, чиито пиеси за дълги години щели да станат важна част от репертоара както на „Основа“, така и на „Сълза и смях“. Пожънал голям успех още с първите си пиеси – „Руска“ (1883) и „Михалаки чорбаджи“ (1891), той се утвърдил като бележит драматург най-вече с драмите „Хъшове“ (играна за първи път през 1894 г.), „Към пропаст“ (1908 г.), „Борислав“ (1909), „Ивайло“ (1911), „Престолът“ (1934 г.) и др.
Но ето че през 1904 г. „Сълза и смях“ сменя своето име първо на „Български народен театър“, после на „Народен театър“, а в София все още не била изградена голяма специална сграда. В интелектуалните среди започнало горещо да се говори за този „малък“ проблем още в края на 19-и век и през декември 1898 г. с решение на Народното събрание се създава специален фонд за построяването на сграда за държавен театър. Нещата ставали бавно и през 1904 г. фондът достигнал до 350 000 лв.
Така, чак през 1907 г., благодарение на министъра на просвещението проф. Иван Шишманов, невероятната сграда на Народния театър, произведение на изкуството сама по себе си, най-накрая придобива материална форма. Изящните й структури били издигнати по проект на известните виенски архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които тогава вече били автори на множество театрални сгради във Виена, Одеса, Загреб, Прага, Висбаден, Братислава и други европейски градове, превърнали се в забележителности.
„И тая необикновена за тогавашна София сграда с белите каменни колони и триъгълния фронтон над тях, с двете кули, над които стоят колесници, водени от по три лъва, а в колесницата – богини с развени плащове и триумфални фанфари, ни се струваше наистина като някой старогръцки храм“, пише Михаил Кремен.
Откриването на сградата, разбира се, било голямо тържество, отбелязано изключително пищно. „Един млад народ има нужда от облагородяващото въздействие на сцената. Усещайте се не само жреци на изкуството, но и обществени възпитатели. Великолепната сграда не е още театър. Тя ще стане такава, когато бъде одухотворена от играта на актьора”. С тези слова проф. Шишманов посрещнал трупата на Народния театър на церемониалното му откриване на 3 януари. В този ден тържествено се изиграла част от историческата драма „Иванко” на Васил Друмев, а
Дядо Вазов чел своя пролог „Слава на изкуството”
Не след дълго обаче тази дата щяла да бъде запомнена с друго. Възмутени от дворцовия характер на това национално събитие, студенти от Софийския университет освиркали кортежа на княз Фердинанд, тъй като сметнали, че откриването на Народния театър се е превърнало не в „народно”, а в „дворцово” дело. „…Това не беше свирене, а някакъв адски писък – един страшен вой, какъвто София не бе чувала никога“, пише още Кремен, който също бил част от сблъсъците.
Всъщност през следващите години като синоним на авангардност и независимост сградата естествено се оказва център, около който се съсредоточават множество демонстрации и протести срещу посегателствата на демокрацията от страна на управляващите. Така Народният театър се превърнал в нарицателно на пробуденост, а столичани го посещавали все по-често и по-често. Едва открит, само през 1907 той дава 138 представления с 33 нови пиеси, от които 26 чужди и 7 български, като приходите му възлизали на 160 121 лв., а цените на местата варирали от 1 до 4 лв.
От тогава е изминал повече от век, театралният живот в столицата става свидетел на множество промени, различни течения в изкуството и няколко пожара, но остава все така жизнен. Всъщност дори се оказва, че през изминалата 2019 година се наблюдава положителната тенденция софиянци да ходят на театър все по-често. Какви ще бъдат числата след 2020 и кризата с COVID-19 обаче тепърва предстои да разберем.
Монитор
