ТОП ЛЕКАР: И най-лошата ваксина е 10 пъти по-добра от липсващата

ТОП ЛЕКАР: И най-лошата ваксина е 10 пъти по-добра от липсващата

"В България права имат тези, които не живеят по правилата" и "Край на пандемията от коронавирус може да се очаква през 2022 г.", казва в интервю за "Монитор" д-р Андон Арабаджиев, началник на отделението по анестезиология в МБАЛ „Д-р Никола Василиев“ – Кюстендил.

- Д-р Арабаджиев, защо избрахте тази професия и да работите в Кюстендил, след като доста ваши колеги бягат в по-големите болници в страната, други в чужбина?

- От 2001 г. оглавявам отделението по реанимация в Кюстендилската болница. Мога да кажа, че тази длъжност не е никак приятна, тъй като отговорността обикновено се носи от един човек. Нашата работа по принцип е екипна, когато имаме успехи, всички сме единни и се радваме, но когато при някой болен лечението не върви, началникът трябва да носи отговорност. Затова казвам, че не е привлекателно да си началник на такова отделение. Що се отнася до избора ми на град, в който да работя и живея, той е свързан с това, че се ожених тук. Иначе след две години, прекарани в Бърза помощ, това беше единствената свободна позиция. Оказа се, че бях и единственият, който за най-непривлекателното място се е явявал на конкурс в онова време, през 1992 г. Никога не съм имал нагласа да отида на работа в чужбина, а за други болници в страната съм получавал предложения за работа, но аз винаги отказвах, просто това е моят избор. Не мога да живея в големия град, не издържам на трафика и шумотевиците.

- С колко легла разполагате, има ли недостиг на персонал?

- Единственото постоянно нещо в нашето отделение са леглата и те са 10. Иначе в момента на пълен щат работим петима лекари, други две колежки са на половин и четвърт щат. Имаше години, в които сме били трето ниво на компетентност, тоест най-високото, но тогава бяхме 9 души лекари, от които 7 със специалност. Тогава сестрите ни бяха поне 17-18, а в момента са около 9-10. Що се отнася до санитарите, те като бройка се запазват. Както навсякъде, и при нас проблемът с недостиг на персонала е крещящ. Това не е от вчера, още когато през 2005 година открихме отделението, професор Хинков каза, че започва криза за средния медицински персонал. В момента и при лекарите, и при медицинските сестри нещата са трагични, по статистически данни от 10 завършили медицина 9 заминават за чужбина. Вие можете да си представите, че така реално медицински специалисти не остават, а средната възраст на работещите е над 50-годишна възраст. В близките години аз не виждам освен пенсионери какви хора ще останат да работят. При нашата специалност например нещата са още по-трагични, защото тя е изключително важна, отговорна и в същото време ние винаги оставаме в сянка спрямо другите специалности. Преди около 10 години на един конгрес казаха, че в България са останали 700 анестезиолози, но според мен тази бройка е много по-ниска вече. Аз откакто работя, мога да кажа, че сме имали няколко млади колеги в отделението – единият замина за Франция, а другият - за Англия. Така на практика ние имаме само двама души специализанти за тези години.

- Нуждаете ли се от някакъв вид апаратура, оборудване?

- В момента имаме всичко и сме добре оборудвани. Покрай пандемията дори сме затрупани с повече респиратори, отколкото имаме нужда. Няма кой да работи обаче, отново всичко опира до кадрите и човешкия фактор. Колкото и да напредва техниката, без хора няма как да се работи.

- Здравната система сякаш измества вниманието от провинциалните болници, повече се акцентира на тези в големите градове. Как си го обяснявате?

- Не мога да кажа на какво се дължи това. В България има 4 или 5 големи града и като че ли в другите няма живот и не се случва нищо. В края на краищата аз каквото трябва, зная и мога да го направя. Що се отнася до пациентите, всеки има право да избере къде да се лекува. Мисля, че това е едно клише, което се повтаря. Една част от пациентите, заминали на лечение в по-големи болници, се връщат недоволни. Мога да кажа, че медицинското образование е едно и също. Дали ще работиш в Бобошево, Кюстендил или София, този, който го може - го може, другите и в Истанбул да работят - все е тая. Човек трябва да търси друго здравно заведение тогава, когато болницата, където попада, не може да му осигури необходимата техника например. Когато един болен от COVID-19 попадне тук и ние имаме кислородни концентратори, имаме респиратори и персонал, аз не виждам каква е разликата с другите лечебни заведения. За лечението на коронавируса има едни протоколи, по които работи всеки един от нас.

- Измина една година от началото на пандемията, спомняте ли си първия пациент, който приехте с усложнения при вас?

- Спомням си първия пациент. Тогава все още заболяването беше малко познато, не трябваше да се струпват хора, а болните от коронавирус се лекуваха в бившото отделение по пневмология и фтизиатрия в Кюстендил. Цареше наистина страх и ужас. Тогава бяхме пригодили две стаи с два респиратора и ние не приемахме в реанимация, защото не трябваше да се смесват тези потоци. Каквото и да правиш, каквато и дезинфекция и каквито и коридори да създадеш, няма как да няма смесване в един момент. Има хора, които са болни от друго заболяване, пък не знаят, че са с ковид, нямат симптоми и разпространяват заболяването. Първите пациенти обслужвахме в бившото гръдно отделение, след което поради липса на човешки ресурс целият пети етаж на болницата се приспособи за ковид отделение. Там дежуреха лекарите от пневмо-фтизиатричното отделение и ние, когато имаше нужда от нас. Отивахме там, интубирахме при нужда и наблюдавахме болните. Това не беше най-удобното за нас, защото ние се разкъсвахме, за най-малкото нещо се обличахме и отивахме там. Тогава от ръководството на болницата се взе решение 4 от 10-те легла при нас да бъдат за ковид болни. Направихме до реанимация още две стаи, в които да лежат оперирани, така че да не се затруднява и нашата работа.

- Споменахте интубиране, какъв е процентът на хората, които оцеляват след това?

- За съжаление много малък е процентът на пациентите, които оцеляват след интубиране. В началото не знаехме много за заболяването и ако се ползват критериите за интубация, трябваше всички пациенти при сатурация 90 да ги интубираме. След това, като се разбра патофизиологията на заболяването и неговото протичане, се оказа, че колкото може да бъде избегната интубацията, толкова е по-добре. След това се появиха и апаратите с висок поток на кислород до 40-50 литра, с които успехите при лечението на най-тежко болните нараснаха. Изписахме не малко болни, макар и на кислородолечение вкъщи, но те бяха докарани до състояние, в което могат да се лекуват по домовете си.

- Как си обяснявате факта, че млади и здрави хора пълнят реанимациите?

- За мен лично новият щам е доста по-агресивен от този през есента. Много млади хора се разболяха и без да имат никакви придружаващи заболявания, го изкараха много тежко, една не малка част от тях загубиха и живота си. Дори периодът на цитокиновата буря се измести - ако преди беше на 10-12-ия ден, сега вече е на 14-16-ия ден. В една не малка част от пациентите се случваше, когато е вече пред изписване и стабилен, в един момент внезапно се влошават, без да има някакво обяснение и причина. Сега ми прави впечатление, че имаме пациенти, които са при нас вече месец и все още не са в добро състояние.

- След тежък ковид кога можем да кажем, че човек е излекуван, дълъг ли е процесът на възстановяване? Какви са вашите съвети?

- Все още няма дефиниция кое е точно тежък ковид. Това заболяване поразява всички органи, но най-често проявите са при дихателната система. Ние сякаш акцентираме повече върху белия дроб, но коронавирусът засяга черен дроб, мозък, бъбреци… Не малка част от хората правят неврологични усложнения, инсулти, разстройства в паметта. При белодробните усложнения след тежко протичане на заболяването възстановяването настъпва след около 2-3 месеца, при други до 6 месеца, всичко е строго индивидуално. Но определено моят съвет е пациентите да посещават специалисти и да обръщат внимание на здравето си.

- Какво е вашето мнение за ваксините срещу коронавирус, вие самият ваксиниран ли сте?

- Човечеството е оцеляло благодарение на ваксините. Държавата предоставя възможност на всеки човек да се ваксинира напълно безплатно, предоставят се екипи, медицински специалисти и в същото време хората с лека ръка се отказват, защото смятат, че им се нарушават някакви права. Оказва се, че ние, които рискуваме живота си, никога нямаме права. Нямам против – нека не се ваксинират, но след това нямат място в болница, защото ние, които се грижим за пациентите, също имаме права. В България се оказва, че права имат тези, които не живеят по правилата. Благодарение на ваксините човечеството е оцеляло, аз лично даже не съм се изследвал за антитела. Само като минаха три месеца след заболяването, съм се ваксинирал. Това важи и за всички мои близки, включително и за дъщеря ми, която също го преболедува и в момента е командирована в ковид отделение. Без да се замислям, бих се ваксинирал с всяка една от ваксините. Най-лошата ваксина е 10 пъти по добра от неваксинирането. Хората, които са против ваксините, не са виждали тежко болни, не са виждали как хората умират, не идват да видят и близките как реагират и какво чувстват. Затова им е много лесно да не се ваксинират, но искрено се надявам някога и ние, лекарите, да имаме права и когато човек ползва обществени услуги, а не живее по правилата, по някакъв начин той бъде санкциониран. Няма как ние да се борим да изкореним едно заболяване, което ни убива, и в същото време да има 5-10 души, които не искат да се ваксинират, а заболяването да мутира и да се въртим в един порочен кръг.

- Виждате ли край на пандемията в обозримо бъдеще?

- До 2022 година не виждам край на пандемията, защото този вирус е непредсказуем. В момента в Индия хората умират, всичко е препълнено, а това дава възможност вирусът да претърпява мутация и действително, колкото и да не ми се иска, може в един момент ваксините, които сега произвеждаме, да не са толкова ефективни. Това не означава обаче, че няма да се направят такива, които да се справят и с новите щамове. Въпросът е, че всичко това удължава времето на изчезване на коронавируса.

ВИЗИТКА

Д-р Андон Арабаджиев е роден през 1964 г. в с. Марикостиново, Благоевградско

Средното си образование завършва в професионалната гимназия в Петрич

През 1990 г. завършва Медицински университет - София. Започва работа в Бърза помощ

От 1992 до досега работи в Отделението по анестезиология и интензивно лечение в МБАЛ „Д-р Никола Василиев“

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.