Теодосий Спасов пред

Теодосий Спасов пред "Телеграф": Свирил съм у нас на по-студено от Антарктида

  • На 8 декември ще представя първата си фотографска изложба в БНР
  • Филмът „Танцът на пингвините“ показва пътуването ми до Ледения континент
  • Проф. Пимпирев беше до нас през цялото време, много съм му благодарен

-Г-н Спасов, вашият художествено-документален прочит на Антарктида - „Танцът на пингвините“, бе представен в Панагюрище, а на 20 октомври ще бъде показан и в кино „Влайкова“ в София. С какви чувства посрещате тази премиера?

-Много съм развълнуван за този филм, защото той по някакъв начин отбелязва моето пътуване и впечатления от Ледения континент, на който бяхме заедно с Християн Цвятков. Бяхме поканени от проф. Пимпирев да се включим в последната експедиция. Той самият определи това наше пътуване като научен експеримент – да създадем музика под влияние на впечатленията си там. Получихме вдъхновение и създадохме 13 пиеси, които предстои да бъдат аранжирани и да влязат в студио и с още няколко музиканти да им дадем по-голям мащаб, да се появи албум по формата на аудио и видео диск с кратката версия на „Танцът на пингвините“, която е само музикална без текст. Пълнометражният филм, който предстои да се появи по кината в цялата страна, е много по-широк, с отделено внимание към участниците в тази експедиция, невероятно заснет и монтиран от Румен Василев. Аз видях само трейлъра (бел. ред. миналата седмица) и наистина ме впечатли. Като фон е използвана една от композициите, която се казва „Вълчият залив“.

-Колко време прекарахте на Ледения континент?

-Пътувахме продължително време с дни на изчакване и с всевъзможни комбинации, за да се доберем до там и да се приберем след това. На о. Ливингстън бяхме само 10 дни. Хубавото беше, че пътувахме преди да настъпи пандемията. Ние по-рано се прибирахме, но имаше няколко човека от групата, които останаха да зазимят станцията и доста закъсняха, съобразявайки се с тези нови пандемични ограничения и условия. Тези 10 дни бяха много впечатляващи. Оставиха у нас прекрасно чувство за този свят, който не е за човеци (смее се), а за други заселници, които се чувстват по комфортно и натурално там.

-Как се свири на тези ниски температури?

-Температурата беше от плюс 10 градуса, до минус 10, тогава е лятото на Южното полукълбо. Ние свирихме в по-подходящи дни, когато температурата беше над нулата. Свирили сме и на по-ниски температури. Няма да забравя преди години, през 80-те, тогава свирехме с Хисарската група по сватби, и ни се наложи да свирим в Стражица. Имаше сняг и си спомням, че на кларинета и на кавала се образуваха ледени висулки тогава. Имахме шанс на Антарктида да свирим в много по-приемливи за нас условия, не беше тежко.

-Какво ви каза проф. Пимпирев преди да заминете, как ви подготви за пътуването?

-Направи ни инструктаж. Даде ни необходимата екипировка за пътуването и престоя там. Разказа ни какво ни очаква. Аз лично, не знам за Християн, не влязох в Гугъл да разглеждам детайли за това място. Исках да бъда изненадан и да откривам в движени нещата, което за мен е доста по-вълнуващо. Имаше и екстремни ситуации – военни самолети, полети в трудни условия, кораб, в който се качвахме от надуваема лодка по въжени стълби, бяхме със специални термо костюми, които са термоустойчиви, но колко са устойчиви – само няколко минути ти дават шанс, ако не дай си Боже се случи да паднеш в ледените води. Всичко премина без никакви произшествия. Професорът беше плътно до нас през цялото време и ни подсказваше какво да правим.

-Какво е нещото, което най-много ви впечатли там?

-Ние пристигнахме там около 4,30 през нощта. Акостирайки в залива на нашата база, видяхме един огромен айсберг, който ни посрещна за добре дошли. Беше застанал в синкаво-бял ледников цвят и така стоя няколко дни, докато се придвижи. Беше симпатична картина, която ни посрещна призори. Животинският свят е сведен до минимум – тюлени, пингвини и една птица – скуа, която е граблива и хищна, и разбира се, риби. Самото пребиваване носи усещането, че си на края на света и едва ли не на друга планета. Ние сме свикнали с нашите географски ширини, удобни за човечеството и попадайки там в тази сурова природа, си силно впечатлен. Разбираш колко е нелепо човешкото присъствие там.

-Как посрещнаха идеята ви да заминете вашата съпруга Бойка Велкова и синът ви?

-Те бяха много развълнувани и веднага ме подкрепиха. Разбраха стойноста и същността на тази моя авантюра. Преди години Бойка ме подкрепи в едно подобно пътуване до Еверест, през 1996 г. Вълнуваха се и искрено се радваха за тази моя възможност.

-Бихте ли се върнал някой ден там?

-Не! Искам да си запазя впечатленията като единствени, завинаги. Ако тръгна пак в тази посока сигурно ще видя и усетя други неща. Предпочитам да запазя моето първо усещане.

-Филмът има посвещение. На кого е?

-Да, на моя приятел проф. Лъчезар Цоцорков, който приживе оказва дългогодишна подкрепа на българската антарктическа база и българските антарктически експедиции и който за съжаление си замина. Познаваме се отдавна. Живял съм известно време в панагюрските колонии с моите родители. Дори там ходя често да си почивам и да пиша музика. На 16 октомври е рождения ден на Димитър Цоцорков, неговия син, затова и премиерата я направихме в Панагюрище на този ден. Проф. Лъчезар Цоцорков наистина е помагал много на антарктиците, дори там има и две къщички, които са негово дело. Той е бил човек, който е разбирал стойността на пътуванията и изследванията на нашите учени там и им е помагал. Нашето място на Антарктида е много достойно, ние сме едни от малкото присъстващи държави на този континент.

-Ще видим ли във филма кадри от самата база, от тези къщички, за които споменахте?

-Да, разбира се. Бих искал да споделя, че на 8 декември ще се състои моята първа в живота фотографска изложба. Около 30 неща ще са от престоя ми на Антарктида. Носих си фотоапарат и каквото съм успял да заснема в по-професионален вид (смее се), защото аз съм аматьор и това ми е хоби. За подбора ми помогнаха моя гуру, учител и подстрекател във фотографията – Зафер Галибов, и фотографката на БНР Ани Петрова. По време на изложбата с Християн Цвятков ще свирим композициите, правени на Антарктида, а проф. Пимпирев и колегите му от групата също ще бъдат поканени. Изложбата ще бъде подредена във фоайето на БНР.

-Споменахте, че сте свирил и други екстремни и студени места?

-Това беше една луда идея на проф. Александър Илиев, който преподава пантомима и много други актьорски дисциплини. Той ме спечели с идеята да релизираме най-височинния концерт. Бяхме група музиканти, сред които Марина Великова, която свиреше на сопран саксофон, Николай Иванов на клавишни, Дари – перкусия и моя милост. Публиката ни беше от 12-13 души, които успяха да се качат толкова високо. Дони и Коцето бяха наши вокали. Регистрирахме този първи по рода си в света концерт на 5350 м на платото Калапатар (в превод Черни връх) в подножието на Еверест.

-Не мечтаете ли някой ден да свирите и на по-топло екстремно място?

-Ако даде Господ, с удоволствие.

-Ситуацията с разпростраението на Covid-19 по света е тревожна, през пролетта бяхме в социална изолация. Вие самият какво научихте за себе си по това време?

-Това е добър урок за нас, за да оценим отношението си към другите, стойноста и стремежът за опазване и контакт с природата. Да се заздрави връзката между човека и природата. Да оценим стойността на нашата свобода, нашия труд. Много неща са. Най-важното – да разберем колко сме малки и беззащитни в такива условия. Нашето човешко его много се извисява и понякога не можем да се ориентираме къде ни е точното място в този свят.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.