И ма театрални спектакли, които не са окичени с огърлица от Икари и Аскеери, но се радват на най-искреното признание – възторга на публиката. Или биха могли да му се радват, ако зрителите знаеха повече за тях.
Има театрални спектакли, които не са окичени с огърлица от Икари и Аскеери, но се радват на най-искреното признание – възторга на публиката. Или биха могли да му се радват, ако зрителите знаеха повече за тях.
Не, не става дума за онези дежурни семпли и често пошли комедийки, които нямат нужда от реклама, за да са популярни и посещавани чак до „козирката“ на залата. Те са по мярка на масовия вкус и той си ги надушва. Въпросът е за онези стойностни и смислени представления, които нерядко остават встрани от погледа на „съгледвачите“, селекциониращи театралните награди – защото се появяват на не толкова престижни сцени, защото просто чисто математически не са им стигнали глас или два, за да влязат в тройките на излъчените номинации, защото ги е подминала инерцията на комисиите, които понякога предварително си имат мнение кой „става“ и кой „не става“, или пък...кой знае защо. Може да е въпрос и на късмет, на това под каква звезда се ражда спектакълът. Носи се например градска легенда, че „Франкенщайн“ има тежка карма. Не този на театър „София“, а заглавието изобщо. Но и постановката на общинската трупа не бе пощадена от инциденти – неколцина актьори в нея се контузиха, някои бяха заменени, други стиснаха зъби и играха с травми и болка, докато се възстановят... Дали заради прокобата амбициозният проект на талантливия режисьор Стайко Мурджев трудно си проби път към списъка на отличените?!
Всяка година, всеки сезон по родните сцени има и надценени, и подценени от експертите заглавия. Някои може да носят куп номинации и статуетки, но хората да си излизат по средата, а други да са пренебрегнати, но да си струва – и още как! – да ги гледате. Ето само няколко примера от последните един-два сезона, с които през следващия няма да си изгубите времето, ако влезете в театъра...
Прокобата „Франкенщайн“ не тегне над публиката
Легендата за хуманоидното Творение, изплъзнало се от контрола на своя Създател и започнало да безчинства заради липсата на любов, е тройно интерпретирана от знаковия роман на Мери Шели, от пиесата на британеца Ник Диър и най-сетне – в спектакъла на Стайко Мурджев в театър „София“. Да кажем, че мащабната постановка е несправедливо лишена от вниманието на специализираните журита, няма да е напълно вярно – „Франкенщайн“ има номинации и дори награди, но в по-„периферните“ категории: спечели „Икар 2018“ за майсторско техническо осъществяване, както и „Аскеер 2018“ за спиращата дъха сценография на Марина Райчинова и за великолепната музика на композитора Петър Дундаков. Концепцията на режисьора, изваял на сцената ефектна постмодерна приказка за вечната борба между доброто и злото в нас и в света, за духа и материята, за същностното и привидното, за изнасилването на природното и възможния бунт на технологиите – всичко това остана сякаш „скрито“ за очите на компетентните комисии. Както и поредното комплексно превъплъщение на актьора Калин Врачански като Творението, балансиращ между трудната акробатика по високорисковия декор на Райчинова и психологическите метаморфози на героя си, изненадващо започнал да придобива душа. Целият актьорски екип е като ансамбъл от силни солисти: Росен Белов, Михаил Милчев, Юлиян Рачков, Мартин Гяуров, Петя Силянова, Дария Симеонова, Симона Халачева... Хубавото е, че според наблюдатели от театъра публиката на излизане е по-ентусиазирана, отколкото на влизане – очевидно спектакълът надскача очакванията, които в случая не са „подгрети“ с N на брой отличия... Сега, след като Дария стана майка, в ролята й ще влезе младата Неда Спасова, а на мястото на напусналия трупата Антон Григоров репетира Мартин Димитров. Двамата са възпитаници съответно на професорите Маргарита Младенова и Иван Добчев. Първото представление на „Франкенщайн“ за новия сезон е на 23 октомври.
За кожата на г-н сеньор Дон Жуан
Още един архетипен образ шества този сезон на столична сцена. Зад малко излишната тавтология в името „Господин сеньор Дон Жуан“ се разкрива страхотната пиеса на руснака Леонид Жуховицки „Последната жена на Дон Жуан“. Но българската редакция е на известния режисьор проф. Александър Великовски, който от години освен в Русия работи и във Франция и под чиято палка независимата бг трупа на „Арт театър“ произведе цял месец фурор на престижния международен фестивал в Авиньон преди 13 години с постановката „Кучета“. Така че можем да му простим тази закачка в заглавието. Дон Жуан във версията на Леонид Жуховицки е уморен от своята пословична слава, която го предшества навсякъде и му отваря врати, които той отдавна не иска да бъдат отваряни. В ролята на вечния „секссимвол“ е друг един, действащ секссимвол, ценен високо от кастинг експертите на чуждестранни кинопродукции – Георги Златарев, в случая гост-актьор от театър „Възраждане“. Златарев под режисурата на Великовски прилича на заситен с познание интелектуалец към 50-те, натрупал достатъчно разочарование и тъга по пътя си (който трупа познание, трупа печал според Еклисиаста), за да пожелае вече да следва единствено своята душа и собствения си етичен кодекс. Но това в нашия свят е лукс, който едва ли ще ти позволят... „Образът на Дон Жуан представя различния човек, когото кой знае защо всички или много харесват, или искат да унищожат – точно както е и в нашето общество“, коментира директорът на „Арт театър“ Милена Червенкова, която играе първата жена на Жуан, Елвира. Неслучайно онзи, който по драматургия идва с намерението да убие героя, ще обясни: „Вашият живот е цветен, а нашият е сив...“. Не е случайно и това, че на 26 септември на откритата арт сцена на „Шипка“ частният театър ще даде начало на своя 26-и сезон именно с този спектакъл. Гледайте и вие – може би с това мъдро и вълнуващо зрелище се пече ново фестивално гостуване...
Да живееш Емил Димитров...
„На Нея с обич! Емил Димитров“ – трудно е този спектакъл да бъде класифициран. Може би затова не влиза в схемите на никои награди. Той е щастлив микс от много неща – музикална и биографична драма, концерт-трибют за големия български певец, метафора за съдбата на артиста изобщо. А клиповете, които неговата режисьорка – актрисата Снежина Петрова, е заснела към 8 от включените 16 песни на Емил и които се излъчват на внушителен видеоекран в дъното на сцената, са пълнокръвни късометражни филми с истории, вградени в тях като миниатюрни ретро бижута... Театър, музика и кино. И като какъв да бъде отличен Даниел Цочев – като актьор, като певец?! Без да имитира оригинала нито по физически характеристики, Даниел пее с маниера на Емил, Даниел живее Емил, живее Артиста и всеки път бива награждаван с възторзите на публиката – в Зала 1 на НДК или някъде из страната – Пловдив, Варна Бургас, Враца, Перник... „Задължително трябва да се види! И да се почувства!“, „Преживяване, което не може да се опише с думи!“, „Това не е просто спектакъл! Това не е и концерт! Това е най-емоционалното преживяване, което никога няма да забравя…“, „Имах усещането, че Емил беше с нас! Невероятен Даниел Цочев!“, „Европейски спектакъл на българска сцена!“ – това са само няколко от запомнените суперлативи, това е гласът на публиката, която трудно намира думите, за да изрази вълнението си. Даниел е душата на този спектакъл, за негово величество Артиста той разтваря цялото си същество без нито миг почивка извън сцената и сигурно с дни след представление не може да навакса изразходваната емоционална енергия. Но той твърди, че не е съвсем така – енергията, идваща към него от залата, го зарежда. Затова си струва. Такъв беше и Емил – животът му бе музика, сцената – дом, а голямата любов – публиката, убедена е Нели Бенова, сценарист и продуцент на проекта. В спектакъла звучат, в живо изпълнение на Даниел Цочев, 16 от незабравимите песни на Емил Димитров, всяка от които също е като филмов сценарий: „Моя страна”, „Ако си дал“, „Писмо до мама”, „Само тази нощ“, „Джулия“, „Арлекино“, „Без грим“, „Върни ми времето“, „Ние се оженихме“, „Нашият сигнал“, „Вън вали“... За да бъде неговата Тя, загадъчна и многолика, специално от Париж за всяко представление пристига очарователната актриса Антония Малинова. Следващото ще е на 5 октомври ва Зала 1 на НДК, за втори път с титри на английски.
Атака от последния чин към чуждия свят
Пловдивският спектакъл „Момчето от последния чин“ на един от най-открояващите се режисьори от новата вълна – Крис Шарков, е интригуваща история за обсебващата сила на творчеството, за почти мистичната връзка между ученик и ментор, за предизвикателството да се вмъкнеш в чуждия живот и да го манипулираш според импулсите на собствената си фантазия. Всичко в пиесата на Хуан Майорга сякаш се случва на невидимия ръб между реалността и съня – а в обследването на връзките с другия, тъмния свят „зад огледалото“, испанците и въобще испаноезичните автори са ненадминати майстори (аржентинецът Хулио Кортасар, мексиканецът Карлос Фуентес в прозата, каталунецът Жорди Галсеран, кастилецът Хуан Майорга, аржентинецът Сантяго Овес в драматургията...). Крис Шарков, пословичен с усета си към нестандартни текстове, е подчертал тази ефимерност на случването и с прозрачните плъзгащи се врати от декора, сред който учителят по литература Херман е изкушен да развива талантите на своя възпитаник Клаудио, неволно позволявайки му да прескочи границата на допустимото и от воайор да се превърне в нещо повече, може би дори в потенциален убиец... Спектакълът е и завръщане за Стефан Вълдобрев на театралната сцена няколко години след „Син портокал“, трилогията на Яна Борисова в Театър 199 и много концерти. И тук актьорът композитор и музикант за пореден път доказва, че да го дава „по-полека“ в занаята не е неговото амплоа. Негов партньор в другата водеща роля пък е отличният Димитър Николов, познат от сцените на Народния театър и „Сфумато“ и едно от трупащите популярност (и награди!) млади екранни лица („Христо“, „Безкрайната градина“). Дотук изброихме поне четири причини да гледате този спектакъл, където го засечете – в Града под тепетата (там ще се играе първо за сезона на 26 октомври) или на гастрол...
Деян Донков дочака Годо, но (този път) не и статуетка от САБ
С режисьорския си дебют – спектакъл по вечната пиеса на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“ в театър „Азарян“ в НДК, Деян Донков даде заявка и за режисьорска, и за актьорски награди. И стана първият носител на приза на името на проф. Крикор Азарян, аплодираха го силно в театъра на Армен Джигарханян в Москва, но се оказа не достатъчно „голям“, за да го забележат Икарите на Съюза на артистите в България и Аскеерите от „Армията“. Нищо, статуетки от тези той има предостатъчно, ще рекат гледалите го. Режисьорът Деян Донков е използвал твърде обширното за обживяване сценично пространство като знак за отчуждението между индивида и света, за невъзможността на човека да достигне до другите, заложени в крайъгълния текст на абсурдизма от гениалния ирландски песимист. Затова напълно оправдано изглежда например, че не ни показва лицата на участниците (вкл. и себе си), уголемени на екрани, че се мъчим да ги фиксираме от доста далечно разстояние, така както персонажите им се мъчат да пробият вселенската самота, но все не могат и на моменти се отказват... А актьорът Деян Донков в ролята на Владимир (или Диди`), обратно на очаквания и нагласи мачовското у него да пробие повърхността, ситни с патрави крака, писука с нечуван досега тънък глас – добър, омиротворяващ, покровителствен... Естрагон (или Гого`) на Иван Бърнев пък е изтощен до предела на силите си, стенещ и гневен невротик, а всеки досег с действителността за него е удар и болка. Мястото около задължителното дърво от декора е като малко островче напукана от сушата земя, оформена стъпаловидно от сценографа Чавдар Гюзелев, по която героят пълзи с неистово усилие, уморен от непосилната тежест на битието. Двама тъжни и окаяни скитащи клоуни в абсурдна пиеса, която казва всичко за абсурдното занимание да се живее – за повторяемостта на подробностите и неговата безсмисленост като цяло, за невъзможността да се увериш дали си истински жив и дали изобщо съществуваш за останалите... Две титанични актьорски постижения, които заслужават най-силните аплодисменти. Ще имате възможност да им ги отдадете на 20 октомври от 18.30 ч. в театър "Азарян".
Монитор
