Тайната на Ковачевица
5

Тайната на Ковачевица

Средновековно усещане за уникалното село през картините на Дари

Село Ковачевица пресреща погледа на пътника с наизскачали къщи по почти отвесните скатове наоколо. Пътят минава, откъдето може, между склоновете. Първоначално не можеш да си отговориш откъде извира странното усещане за това място и продължаваш в опит да разгадаеш тайната по-бързо.

В средата на есента слънцето е като милостиня от небето и насядалите на пейката пред бялата сграда в центъра разговарят така, че да се насладят на всеки лъч.

Надписът „Народно основно училище „Йорд­же Димитров” спира пог­леда ми заради странното първо име, но не прилича на школо. Има табела за изложба. Продължаваме към сърцето на селото, защото след 2-3 часа ще се стъмни.

Улиците са покрити с плочи и ние се шегуваме, че местните няма да имат нужда да се молят на велможите за асфалт.

„Такъв живот си е направо на крачка от свободата”, подсмихва се някой от компанията. Изведнъж става студено и сумрачно, влезли сме в тунел между отвесните каменни стени на високите като крепости къщи.

„Страхотно е. Поне 10 метра са. Как са подредени камъните и няма никаква спойка.”

„Винаги така съм си представял средновековните улици”, каза някой зад мен.

Еркерите на последните етажи са страховити от ниското и сградите от двете страни почти се долепят една до друга.

Сенките сменят мястото си

с всяка къща по-нагоре, докато отново наоколо не светна при излизането ни на първото площадче.

„Елате да ви покажа галерията”, махна ни един висок мъж, изникнал изведнъж от завоя, и отвори бързо дървените порти на къщата отсреща.

„Заповядайте, аз съм Драган Милев-Дари. Разгледайте, много се радвам, че мога да ви посрещна тук, защото днес на практика приключва сезонът и вие може да сте последните ми посетители. Харесва ли ви тук”, усмихна се той.

Оглеждам се. Творбите му по стените са нарисувани върху „платна” от дърво, лъхат на винтидж и стоят естествено в средата си. Обстановката се допълва от иконостас със своеобразна дърворезба на светец и горяща свещ пред нея.

Дългата плитка като конска опашка на главата на новия ни познат за миг ни стъписа, да не би фантазиите ни да се материализират и след него да се появят и още воини, но вече въоръжени. Усмив­ката му обаче е заразна и не слиза от лицето му.

„Тук е вълшебно. Много е красиво. Допреди минута между високите дувари на къщите си говорихме точно за средновековното усещане”, прекъсвам домакина ни.

„Най-странното е, че тук всичко е строено с цел и от практичност, а не за красота.

Прозорците търсят слънцето

а отдолу изглеждат като бойници на крепост. Това място, където се намираме, е Болярската махала, основали са я заможни семейства от Велико Търново през 15-и век, преселили се тук, за да се спасят от репресиите на турците. Наемат дюлгери от Добърско, които са били известни майстори и така вдигат тези впечатляващи къщи. После самите строители се заселват в долната махала, Арнаутската. Най-добре питайте местните хора за историята на селото, но говорете с тях поотделно, защото, ако съберете двама да ви разказват, нищо няма да разберете. Всеки предава историята, както я е научило от собствения си род...”

Разказва за себе си с охота, като всеки свободен човек, който харесва това, което прави, и така стигаме до участието му в Хималайския концерт през 1996 г. После идва ред на екстремните места, които не е покорил, защото по време на експедицията ще му пречи вегетарианството.

Картините не са много - лица и плодове.

На магнитите, направени от минимизирани негови графики на къщи и комини от Ковачевица, се виждат и наивистични творби.

„Това са рисунки на синовете ми Батбаян и Севар”, засече погледа ми домакинът ни. Те са ги рисували тези коне.

Започва да разказва разпалено за интересите си към историята на предците ни и не крие разочарованието си от начина, по който в учебниците пише за миналото ни. Не се пали, а уверено споделя какво е чел от един или друг автор по темата.

Отново се обръщам към картините по стените, докато спътниците ми продължават разговора с Дари.

„Днес е последният ден от изложбата ми тук, знаете ли каква галерия има вече в Ковачевица? Не я ли видяхте долу, в старата сграда на училището?”

По тайни пътеки между къщите слязохме за минути от височините, по които преди това се набирахме поне половин час.

Уредничката беше зат­ворила, но едва се отдалечаваше по улицата и Драган Милев я помоли да отвори.

Изложбата се вижда от входа на нивото на улицата и към долните етажи на бившото училище се стига по дървени стъпала.

В средата на залата стоят две редици ученически скамейки от началото на миналия век. Децата ги няма.

По стените се редуват отново картини на дървени „платна”

- стол, музикант и картина на столичен площад и още. Дари разкрива, че това е картина от неговия прозорец по време на детството му. Скулптура от кожа и обувки допълва усещането за това фантастично представяне на празнотата.

В тези творби има красота, носталгия и самота, но най-силно впечатление правят липсващите елементи, които те карат да ги търсиш и да се питаш какъв е светът без тях.

Разделяме се с Драган Милев-Дари и се радваме колко много хора са влезли след нас на изложбата след внезапното й отваряне след работно време в последния ден.

Мракът все повече изтиква светлината и ние напускаме Ковачевица. А може би точно светлината е тайната на това място.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.