Н яколко години след появата на култовия вече спектакъл „Човек от Земята“ по Джеръми Бигсби, столичният театър „Възраждане“ се сдоби с още един потенциален хит, създаден по успешен филм и сродяващ научната фантастика с дълбокия психологически реализъм. Всъщност вдъхновението за новото заглавие на общинската сцена – „Лабиринт“, е не толкова лентата „Чарли“ (1968), донесла „Оскар“ за водеща мъжка роля на Ралф Робъртсън, колкото нейният първообраз – романът „Цветя за Алджърнън“ на американския писател Даниел Кийс.
Няколко години след появата на култовия вече спектакъл „Човек от Земята“ по Джеръми Бигсби, столичният театър „Възраждане“ се сдоби с още един потенциален хит, създаден по успешен филм и сродяващ научната фантастика с дълбокия психологически реализъм. Всъщност вдъхновението за новото заглавие на общинската сцена – „Лабиринт“, е не толкова лентата „Чарли“ (1968), донесла „Оскар“ за водеща мъжка роля на Ралф Робъртсън, колкото нейният първообраз – романът „Цветя за Алджърнън“ на американския писател Даниел Кийс.
Драматизацията и постановката на първата родна версия са на актьора от трупата на „Възраждане“ Христо Ботев Станчев, който с нея прави респектиращ режисьорски дебют в сферата на театъра за възрастни (до момента е подписвал единствено детски представления). А изпълнението на актьора Свежен Младенов в образа на Чарли Гордън – млад мъж с умствена изостаналост, когото експериментална мозъчна операция превръща за кратко в гений, е потенциална
заявка за бъдещи номинации и награди
Произведението-майка е написано преди 6 десетилетия, когато терминът „политическа коректност“ не е бил на мода, но и сега е особено актуално по някои от темите, към които днешното общество е чувствително – за отношението към различните, за психологическия и физическия тормоз към по-слабите, за дилемата доколко науката може да се намесва в човешката физиология и Божиите решения, за да променя животи, за щастието на нищите духом и философските терзания на прекалено развития интелект. Тези са и трептящите пунктове, вълнуващи режисьора и актьорите в спектакъла „Лабиринт“. Кога главният герой Чарли е по-щастлив? Когато е бил глупав и са му се подигравали, но тогава не се е чувствал толкова самотен, защото, както ще прозре, колкото си по-смешен, толкова повече приятели имаш? Или като гений полиглот, който буквално „сканира“ тонове научна литература, но няма пълноценна емоционална връзка и съзнава, че времето му е ограничено? За късия период, в който е със свръхвисок IQ, персонажът на Свежен Младенов иска
да изживее концентриран живот
– да изпита любовта, да се срещне, може би за опрощение, с родителите и сестра си, обрекли го на изолация още от дете... Дали обаче ще намери хармония и спокойствие? В отпуснатото му за кратко интелектуално превъзходство той болезнено усеща, че е различен и сам – повече, отколкото бидейки глупав преди. Същностното е, че и в двата случая Чарли/Младенов се чувства личност, човешко същество, а не рожба на терапията и науката. В опитната мишка Алджърнън, която в началото по-бързо от него се справя с упражненията в лабиринта, а след това възможностите й тотално рухват, той вижда собствената си голгота, предвестника на своята съдба. Спектакълът крещи за човещина, за вглеждане в хората около нас, особено в привидно по-ощетените: може би в техните души се крие съкровищница. Свежен Младенов с наивитет и достойнство представя и прогреса, и регреса на героя, за което допринася и мултимедията с неговите медицински доклади: с правописни грешки или интелигентно напечатани. Чудесна роля прави Лили Шомова – разкрепостената художничка, която не знае историята на Чарли и го приема такъв, какъвто е. А също Мариана Жикич (учителката, с която се влюбват), Жана Рашева и Анатоли Лазаров (научните му ментори), Георги Златарев (добрият работодател, който му дава шанс), триото колеги в пекарната Йордан Ръсин, Боян Младенов и Виттория Николова, Ивайло Драгиев и Костадинка Аратлъкова – бащата и сестрата...
Монитор
