Човек и добре да живее – пораства. Годината е 2014. В единия край на България Преси стяга куфарите за София. На преден план са стотина рокли, с по един чифт обувки за всяка и книгите за Хари Потър. На другия край на страната Гери също е опаковала историите за любимия магьосник, дискове с всички сезони на „Приятели“ и, разбира се, любимите си кецове. И двете са приети с отличен успех в университета, но трудното предстои – да изберат къде да живеят. Панелка или общак? Туй е въпросът.
Човек и добре да живее – пораства. Годината е 2014. В единия край на България Преси стяга куфарите за София. На преден план са стотина рокли, с по един чифт обувки за всяка и книгите за Хари Потър. На другия край на страната Гери също е опаковала историите за любимия магьосник, дискове с всички сезони на „Приятели“ и, разбира се, любимите си кецове. И двете са приети с отличен успех в университета, но трудното предстои – да изберат къде да живеят. Панелка или общак? Туй е въпросът.
Гергана:
Прави ще да са били хората, мъдро изтъкнали, че за да спестиш пари трябва да се заредиш с търпение и промишлено количество валериан за нервите. Не, че някога е имало голямо колебание относно къде ще се настаня "удобно" да пребивавам по време на студентските си години (по-голямата ми сестра вече се беше разписала като "горд" жител на Студентски град в София), но в навечерието на първи курс все пак реших, че - видите ли - това е мястото за мен! Положителен беше фактът, че тръгнах на това приключение с дружка от гимназията. Бях слушала и легенди (от сестра ми именно) от ползите на денонощно функциониращата Манджа Стрийт. Като включим значително по-ниските цени на пребиваване, до тук се изчерпват положителните неща, които мога да споделя от опита си в този забравен от Бога и различната от чалга култура квартал.
Първият пряк сблъсък на студента с общежитията (черпя преживявания от тези на СУ) са километричните опашки пред касите. Какво по-хубаво от това да почакаш едни прилични 4 часа (миналата година отбелязах личен рекорд с 8 часа), за да платиш някакви 80, примерно, лева и да прекрачиш за сефте прага на новия си дом. Чувам, впрочем, че днес опашките били останали в историята, предвид че най-сетне СУ опозна все пак откритието, наречено "интернет". Дали това е вярно, ще разкажете после вие - бъдещи първокурсници, наесен.
Следва ремонт на стаята - къде по мое желание, къде не съвсем - достоен за епизод на "Бригада нов дом". Прескачам неудобния момент, в който катаджиите спряха нашата строителна бригада на Е-79 и фактът, че бях помъкнала 7 човека (аха и някой да трябва да пътува в багажника) беше единственото нещо, за което не ни написаха фиш и продължавам натам.
Нон-стоп купон, казват хората, бил животът в Студентски град. Така е - научих въпреки всички съпротивления дискографията на Кондьо, Драгана Миркович и разни изпълнители, чиито имена си остават мистерия за мен. Полицията идваше през ден до блока, през ден и във Фейсбук групата се водеха "високоинтелектуални" спорове по темата. Тук-таме и портиерът решаваше да си свърши работата и след като три години е допускал и 50-годишни чичовци във входа, решава, че ще изисква пропускът ти точно в деня, в който си си го забравил. Става драма, но в крайна сметка успяваш да го разконцентрираш и да влезеш през великите порти заедно с Белчо - кучето с постоянна регистрация в блока, което е и сред малкото персонажи на Студентски, които ще ми липсват.
Първа сесия! Кипи усърдно учене на свещ. Зима е, затова разбира се има авария на Топлофикация, а заради 1000-те включени духалки спира и токът. Снегът навява през калпавата дограма, но знанията и без това топлят повече. Пък ако си бил хитър и предвидлив, вероятно си се запасил и с поне един хладилник домашна ракия от родното място.
Като съм тръгнала, вземете си и книгите от там, защото на книжарница в Студентски град няма да попаднете. Но клубовете 33, 35 и въобще всяко друго число, което може да отговаря на номер на блок, раснат като гъбки. Няма лошо - трябва и да се забавляваме. Полят изпит, взет изпит. Но ако не сте фенове на поп-фолка, ще ви разочаровам - имате максимум едно място за разпускане на парата и удряне на един(адесет) шота... И то ако още съществува.
Преслава:
По новините съобщиха, че момче е наръгало друго с нож в общежитие, а причината е силен шум по време на сесия. Баща ми и дядо ми дадоха заповед, че малкото им момиченце, единствено дете и внуче, не може да живее в Студентски град. И така, в най-горещите дни на август, с три момчета (приятели още от детството) започнахме да си търсим квартира в София. Звучи като сценарий за успешен ситком и не е далеч от истината - повярвайте ми, щеше да стане хит. На помощ дотичаха няколко брокери. Водиха ни в разни колиби и юрти „в идеален център“, но реално на една туба бензин от Витошка. В порутена къща на 40 минути от Руски паметник хазяи пенсионери гордо заявиха, че етажът, който се дава под наем, е след основен ремонт. По техните разбирания това беше нова слушалка за душ, иначе вътре всичко беше покрито с китеници от времето на Балканската война. Бяхме на ръба на отчаянието, когато ни заведоха в Обеля. Е, да, краен квартал, но близо до метростанцията, добре обзаведен апартамент и за прилични пари. Преглътнахме олющената панелка на 16-етажен блок, защото нямахме много време да търсим друго място. Голяма грешка, последствията от която търпяхме близо пет години. Най-дружелюбният обитател на блока беше мърлява котка, която живееше на стълбището и успешно просеше храна от мен. Повечето съседи отговаряха на поздрави като „Добър ден!“ с такъв поглед, все едно си им теглил една майна в асансьора. Това се преглътва, за разлика от ежедневния тормоз. Под нас един покрив деляха три поколения. Зоркото им око ни засече още първия ден. Помолиха ни да купим тапи за столовете, за да не вдигаме шум като сядаме – все пак имало малко дете при тях. Няма проблем. Скоро след това почнаха кошмарите. Представете си как някой пробва да изпише морзовата азбука с лъжица по тръба – така те общуваха с нас. Смеем се – удрят по тръбата, уплътняваме мълчаливо свободното време със сериала „Приятели“ - удрят по тръбата, поливаме края на сесията – спират тока и викат полиция. Накрая дори разбрахме, че „малкото им дете“ е може би по-голямо и от нас. Въпреки това опитах да проявя човечност. Слизам при тях с кутия бонбони за рождения си ден и ги предупреждавам, че ще имам гости. Давам телефонния си номер да звъннат, ако музиката им се стори силна. Дядото, най-адекватен от всички там, взима бонбон и ми честити с усмивка. Излезе дъщеря му. „Имаш късмет, че съпругът ми не е тук! Така ви е набрал... Само крещите, живеете сто човека горе, ходите напред-назад...“ и може да си представите още куп заплахи срещу 20-годишно момиче с мерки 1, 55 и под 50 кг. Не, че се стреснах. Така и не видяхме за толкова години този „страховит мъж“, който кръстихме Тайсъна. Човек си мисли, че поне като си легне и се спре с кънтежа по тръбите, може да се наслади на спокойствие. Да, ама не! Пред блока, сгушени между едно дърво и изоставена барака, всяка вечер се събираха по-шумни и от нас съседи. Без значение дали е петък вечер или вторник, те бяха там. Не знам какво работят, но и аз бих се радвала, ако мога да си позволя техния лукс. Ясно е, че вадят запасите от домашната ракия, така че не говоря за финанси, а за факта, че издържат стоически до 4 сутринта 365 дни в годината. Научих всички нови и стари чалга песни наизуст, както и речника с псувни на средностатистическия каруцар. Де да бяха само те. Една вечер, след като тази компания вече беше приключила с банкета, ме порази тътен от блок на съседната пресечка. Тъй като броих, мога да ви уверя, че пуснаха Trepni на Цеца цели 19 пъти един след друг, докато не се сбиха и дръпнаха шалтера. Бяха далеч от мен, но музиката беше толкова силна, че все едно Цеца ми пееше на ушенце. Мога да продължа с хлебарките, които сигурно сборувано бяха по-многобройна армия от тези във всички общежития на СУ взети заедно. О, или да ви разкажа за бездомника, който живееше в коридора на 9-ия етаж. Впрочем, той запали блока и след това изчезна. Но мисля, че засега това е достатъчна информация, която може да откаже бъдещите студенти от квартирите. Добрата новина е, че вече не съм в Обеля. Вдигнах level-а и вече съм горд жител на Люлин...
Изводът е, че няма правилен избор. Човек може да е нещастен навсякъде, но е по-добре да бърше сълзи с приятна компания. Ама хайде наздраве и ура за студентския живот... пък макар и в джунглата.
Монитор
