Готви голям концерт в зала 1 на НДК на 11 ноември с "Обичайните заподозрени", пише книга за най-знаковите си песни, играе в театъра... и киното, взима награди за почти всичко, до което се докосне. Това е Стефан Вълдобрев, който разказа пред "Монитор", къде зарежда батерията си, каква е причината да бъде актьор и надигна завесата, за да ни разкрие малки тайни от правенето на големи песни.

- Здравей, Стефан. Тази година си кръстил турнето с „Обичайните заподозрени“  - „Пет летни концерт, без да броим зимния“. Сякаш Джером Джером е измислил заглавието.

- Сетих се по-късно, че може да има такава връзка. Истината беше, че се чудих какво да бъде заглавието, защото нямаме нова продукция, нямаме нов албум, не е със симфоничен оркестър, както беше миналата година. Освен това си казахме, че ще бъде по-малко – само в големи градове, големи концерти. Сметнахме колко са на брой - пет. И аз тогава си казах: “Защо да не бъде „Пет летни, без да броим зимния“, като зимния въобще не знаех дали ще съществува. Всъщност, има зимен само, защото го сложих в заглавието.

- Има ли разлика между зимния и летните концерти, и какво ще видят в София феновете ви?

- Миналата година беше „летен“ концертът в София, въпреки че беше началото на пролетта. Сега също искам да е така нищо, че сме го кръстили „зимен“. Искам да разтеглим лятото до ноември и да има настроение. Миналата година пренесохме на сцената къмпинга, караваните, палатките, точно, за да стоплим мястото, защото няма какво да се лъжем – залата е конгресна, но пък е знакова. Сега ще се опитаме да направим същото, но с други изразни средства. По-скоро ще е концепцията от Античния театър в Пловдив и като сцена, и като видео и мапинг. Поли Герасимова отговаря за него, тя е 3D мапинг артист, който прави и плакатите, и визиите на албумите ни, и въобще е плътно до нас през последните години. Идеята ни е да сложим допълнителна кръгла сцена в средата, всички да се съберем на нея и това огромно пространство изведнъж да се прибере и фокусира. Казах и на музикантите, и на Поли, и на звука, и на светлината, следното: „Не разчитаме на никакви бомбастични, ефектни изпълнения откъм визия. Всичко трябва да започне като едно музикално гнездо по средата на сцената и оттам да тръгне музика, да започне да плува из въздуха, да обеме хората, да ги прибере и накрая това гнездо да се превърне в цялото НДК“. Това не означава, че ще бъде анемично и безенергийно. Напротив, ще бъде както винаги – празник, усмивки и радост.

- За разлика от Античния сега нямаш проблем с крака, надявам се.

- Да чукна на дърво, кракът вече се оправи. Но взех да се замислям дали нещо да не го поконтузя малко отново, защото всички казаха, че това било най-добрият ни концерт, а през цялото време си мислих, че ощетявам хората и давам само 20% от себе си, защото обикновено много скачам. Накрая се почувствах много измамен, че в последните 2 години съм лял пот напразно, след като може просто да седя в центъра, да си пея и това да е най-добрият концерт. Това в рамките на шегата.

- Зимни и летни концерти. А има ли зимна и лятна музика?

- Няма деление.

- И все пак „По-полека“ води слушателя някак към лятото.

- Когато човек седне да пише песен, ако е сериозен и се отнася сериозно към работата си, никога не мисли дали това е лятна или зимна песен. Никога! Ако мислиш така – ти самият си сезонен човек. Та ако подхождаш сериозно, пишеш нещо, което те вълнува много силно и считаш че то е важно, след като отнемаш на хората 3 минути от живота им, за да им го споделиш. Това е голяма отговорност и ти трябва да си наясно. Това са цели 3 минути. Оттам нататък, след като излезе парчето е извън твой контрол как се възприема и какво се случва с живота му. „По-полека“ излезе в края на лятото на 2016 г. и много малко хора си я пускаха. Мина цяла зима и на другото лято, като че ли за пръв път се появи. Такава й беше съдбата, такъв й беше пътя.

- Има ли момент, в който усещаш, че песента ще има дълъг живот и история? Очакваше ли този успех на „По-полека“?

- Не съм очаквал. Мога само да преценя дали ще развълнува хората. Усещам го по себе си – ако вътре има един момент, един такт, една дума или един стих, който мен да ме развълнува, вече знам, че ще има поне няколко човека, които няма да остави безразлични. Мисля, че това е смисъла на нашата работа. Но не мога да кажа колко ще бъдат тези хора и колко ще се припознаят в песента. Но не мога да обясня успеха на собствените си парчета, защото човек като пише не може да анализира нещата си. По-скоро в този момент е имало достатъчно хора, които са мислили като мен и са чувствали това, което аз чувствам. Било е съвпадение.

- Трудно ли се пише „полека“?

- Аз имах същите притеснения, че е само с три акорда, когато представих тази песен на музикантите. Говорим за топ музикантите на България.  Само че те са повече от гениални. Те са артисти. Освен това си имаме доверие и знаят, че когато имам нещо в ума си то е повече от само текст или само музика. Знаят, че няма да остане просто една песен с три акорда. От друга страна, ако сега седнем с теб и минем през стотици хитове, ще видим, че те са с три акорда, четири най-много.

Пример - миналата седмица пътувахме с Миро (б.а. Иванов) някъде, и си мислим за нови песни. Слушахме парче на Maroon 5 и аз казах: „Ей такъв бийт трябва да направим, това са три акорда“. Той се заслуша и каза: „Не, това са два акорда“.

- От друга страна като че ли рока предпочита минора, и в музиката и в лириката. „По-полека“ е витално и положително парче.

- „По-полека“ всъщност е с минорни акорди. Как се появи идеята за нея? Вкарах в последния момент в албума. Темичката я имах, защото си записвам по телефони и диктофони много неща. Мина ми през погледа, когато селектирах албума, но много бързо я махнах, защото - първо беше в секция минорни, и второ - беше само с три акорда. После казах на останалите: „Вижте, трябва да пуснем сингъл от албума (вече бяха излезли „Холивуд“, „Сняг над Сахара“ и „Хеликоптер“). Трябва ни нещо, което да е свързано с последния по-голям хит, който сме правили (това беше „Бряг с цвят най-зелен“ – позитивно, слънчево, слама, поле). Искам нещо в тази посока!“. Тогава видях пак тази мелодия и реших, че от нея може да излезе нещо. Но тя е минорна, а в крайна сметка настроението й е точно обратното. Така че има тази двойственост в себе си.

- Сигурно ти се налага постоянно да говориш за „По-полека“, но е хубаво да се разбере как се прави едно успешно парче, как е стояло резерва, отлагано във времето...

-  Тъкмо за това пиша в момента една книга. Всъщност, пиша я от две години. Как са създадени някои от по-знаковите ми песни от 1988 г. до сега. „Обичам те, мила, например“ - навремето, още в началото, много ме притесняваше, че всички говорят само за нея и не ми беше особено комфортно. Сега обаче съм ок, че се говори за „По-полека“, дори ми е много приятно.

- Кога планираш да излезе?

- Трябваше да е май месец тази година, само това ще кажа (смее се) След това не слагам срокове, но работя.

- Това е проект, който изисква време, а ти си навсякъде – и в театъра, и с групата и в киното. Между другото честита награда за най-добра поддържаща роля от Валенсия за филма "Далече от брега".

- Това ми е първата международна награда, актьорска в киното и ми е ценна. Но количеството ангажименти не са търсени целенасочено. Това правя от 8-ми клас, откакто се помня. Това същото. Няма никаква разлика – като разход на време, като енергия, като желание, като любопитство, с което го правя.

- Как успяваш да вкараш максимума енергия във всяко занимание? Все пак публиката в различните ти поприща, очаква винаги да си във върхова форма за нея.

- Знам това и се стремя всяка вечер да съм на такова ниво. Засега се получава, но не знам как. Не е нещо специално, не е страхотната подготовка. Разбира се имам си набор от упражнения, хигиена и дисциплина, които спазвам. Случвало ми се е сутрин да изляза от вкъщи и да не мога да направя няколко стъпки – краката ми треперят от умора. Вървя през деня, вечерта влизам в залата за представление или концерт и това нещо изчезва, все едно се включвам в контакта и батерията се зарежда. Така ми действат тези срещи с публиката.

- От публиката ли идва това зареждане или от това, което правиш ти за себе си на сцената?

- И двете. Първо е това, че чувствам някаква чиста форма на благодарност и радост, че имам възможност да го споделя с хора, които не са малко. Това ме мобилизира, зарежда, фокусира цялата ми енергия, че аз съм тук тази вечер, за 2 часа, да споделя нещо с тях, да прекараме страхотно и накрая всеки да излезе от залата озарен, усмихнат и осмислен. За мен това е много проста задача. Просто радост!

- Пишеш много музика и за кино и театър. Пък дори да не си я написал за там, в последствие става саундтрак, както „Тази песен не е за любов“, която е основна тема на сериала „Денят на бащата“. Докато пишеш мислиш ли как звуците ти ще станат на картинка?

- Не, не го мисля. В последствие започнах да го осъзнавам. Има драматургия в тези песни по простата причина, че това е моят занаят - актьорството. Става несъзнателно и може би е някакъв белег на песните, но не е търсен. Но пък с „Тази песен не е за любов“ е единственият такъв слачай.

- Може би първи.

- Може и да е единствен, защото аз съм ревнив, а специално към тази песен, особено много. Но в точно този случай - видях какъв ще е екипът на сериала - продуцентите, сценаристът, режисьорът, актьорите и ми се стори, че ще се получи нещо с класа и ниво. До сега не бях давал песен.

- А търсили ли са те друг път?

- Да, но съм отказвал.

- Като заговорихме за „Тази песен не е за любов“, преди време беше казал, че стихът „всички тъмни бесове да укротя“ концентрира смисъла й. Ти укротяваш ли си бесовете с писане на музика?

- Да, тази песен е за това – да си укротяваме бесовете. Музиката ми помага, но театъра ми помага повече. Понеже излизаш под предтекста, че играеш образ и тези бесове могат да излязат „през устата“ на друг персонаж. Театъра действа като терапия. Можеш да си всичко, всяка вечер да си различни хора. А музиката, бидейки най-чистото нещо в областта на изкуството, някак си там не търпи да има бесове. Като си в нея все едно херметически си защитен от бесовете си. Това е едно пространство, в което влизаш на сигурно.

- Говориш за театъра, но за известно време беше спрял с изявите там и се върна с постановката „Момчето от последния чин“. Какво те грабна в нея?

- Не беше връщане. Тази пауза, всъщност беше периодът, който си отделих за писането на албума. Имах доста предложения, отказах поне 6-7 театрални и поне 3 в киното, защото знаех, че имам да върша работа в рокендрола. Не бях издавал албум отдавна и трябваше да го напиша. Това, в онзи момент, ми беше най-важното. Албумът излезе, дойде предложението на режисьора Крис Шарков и видях, че всичките му компоненти са ок. С времето човек започва да цени и да си избира. Ако нещо текстът или екипът не е добър, няма смисъл да го поемаш.

- Ти какво търсиш в едно предложение?

- Първо да е любопитна самата роля. Да е нещо, което не съм правил, което ще ме надгради, ще се науча на нещо ново, ще направя нещо различно, ще стана по-добър. И второто задължително е - кой е режисьорът. Ако режисьорът е добър може и телефонния указател да постави и той ще бъде интересен.

- Ти си от златния клас на Коко Азарян и Тодор Колев – с Галин Стоев, Мариус Куркински, Камен Донев, Стефка Янорова, Койна Русева, Касиел Ноа Ашер, Лилия Маравиля, Лиза Шопова и др. Мислил ли си да работиш със състудентите си?

- Събираме се често с класа и много отдавна си говорим за такова нещо. Не аз да го поставя обаче, а например Галин да се върне и да го направи. Но само с приказките си оставаме вече 10-тина години. Може би трябва един да се заеме, да се посвети на това и да ни организира всички. И съм сигурен, че ще стане.

- Киното каква част от сърцето ти заема?

- Киното е причината аз да искам да стана актьор. Не беше театърът. Любовта ми към киното е огромна. Познанията ми – също. Аз мога да гледам, и съм го правил в последните години като съм бил член на жури по света, по 3-4 филма на ден спокойно и с удоволствие. А театър – гледам 2 или 3 постановки годишно и то с голяма мъка. Това е самата истина. Киното ми е много по-близко като изразно средство, затова и специализирах филмова режисура, не театрална. На театрална сцена съм само като актьор, изпълнителен, но от другата страна не е моето място.

- Спомняш ли си как започна тази любов с киното?

- От училище още. Гледахме постоянно филмите с Гойко Митич и разигравахме каубои и индианци на другия ден - кръвни братя, Оцеола, Синовете на великата мечка. Все неща, които те изстрелваха да кацнеш на друга планета и после да се върнеш в реалността. Другото нещо, което ми създаваше това усещане беше музиката. Циркът беше третото, защото го строяха до вкъщи. Това бяха моите светове.

- А професионален досег до цирка имаш ли?

- Не. Стигал съм до лунапарка и блъскащите колички, стрелбищата и обикалянето по фургони, акробатки, животни, лъвове, жирафи. Това беше. Театърът много по-късно дойде и беше като синтезиране на всичките ми интереси на едно място. На сцената може всичко да стане – и музиката и актьорството. Не съм знаел тогава, че ще мога да се снимам в кино, защото то беше нещо по-огромно и скъпо.

- Снима ли ти се повече в кино?

- Естествено.

- Имаш ли нов проект?

- Естествено. Работи се постоянно.

- В сериал би ли се снимал?

- Със сериали не обичам да се занимавам. Мисля, че трябва да има някаква хигиена. Не мисля, че се правят по правилния начин. Всичко е страшно бързо, страшно недоизпипано. За сметка на това гледам американски и британски сериали и знам как може да стане. Не съм им противник, в момента това е бъдещето. Но мечтая някой да дойде, да ми даде един хубав сценарии и да каже: „Ще го работим така както се снима кино и няма да бързаме да снимаме по 2 серии на ден, няма да го правим заради рекламите блокове, които ще ни дадат в праймтайм, а ще го правим да стане нещо хубаво“. Ако имам такава среща бих се отзовал. За сега, това което правя в киното, са точно такъв тип филми, да ги наречем арт хаус, на които се наслаждавам, защото знам че след 5 години повече никой няма да снима така - по една минута екранно време на ден, а не по две серии. Ние сме последните. То е като бавно и вкусно приготвената храна. Другото е сандвич от верига за бързо хранене.

ВИЗИТКА

 

-Стефан Вълдобрев в актьор, музикант, композитор, певец, филмов режисьор

- Завършил е златния клас на Коко Азарян и Тодоро Колев, в който са още Галин Стоев, Мариус Куркински, Камен Донев, Стефка Янорова, Койна Русева, Касиел Ноа Ашер, Лилия Маравиля, Лиза Шопова, Стефан Денолюбов, Иван Урумов

- Написал е музиката за над 70 спектакъла и 20 филма

специализира кино режисура в Прага и дебютира зар камера с документалния филм „Манчестър Юнайтед от Свищов“

- След близо 10 години пауза, през 2012 г Стефан се връща на голямата музикална сцена заедно с „Обичайните заподозрени“ -  Иван Лечев, Миро Иванов, Стоян Янкулов-Стунджи, Веселин Веселинов-Еко. През 2016 г. издадоха албума си „10 ½ “

- На 11 ноември предстои поредният им голям концерт – в зала 1 на НДК

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини