Стефан Командарев пред

Стефан Командарев пред "МОНИТОР": Няма по-голям сценарист от живота

  • С "Живот от живота" много хора откриха темата за донорството
  • Въведе се иронична антиковид мярка за киното заради административни безумия
  • Пенсионерите пострадаха най-много от десетилетията на българския преход

Г-н Командарев, неотдавна представихте пред публиката документилния си филм "Живот от живота", какви са реакциите на зрителите след срещите им с него?

Продължаваме да правим прожекции, включително и в болници из цялата страна и това, което се случва е, че след тях се състоят изключително дълги и много смислени дискусии. Определено на хората не им се тръгва. Имат нужда да говорят и да осмислят нещата. И всичко това ме кара да съм оптимист, че сме на прав път и че нещо наистина тръгва да се променя в областта.

Какво Ви споделят хората? Разказват ли ви лични истории или пък може би признават, че благодарение на филма са открили темата за донорството?

Личните истории са по-малко, но доста зрители откриват сега тази тема. Има хора, които казват, че преди филма са смятали, че тя им е прекалено далечна, че не биха одобрили нещо подобно, ако техен близък, например, изпадне в ситуация, че може да бъде потенциален донор.

Ние избрахме "Живот от живота" да въздейства основно емоционално с истински истории на хора, които чакат и на хора, които са получили вече органи. Така че съзнателно избрахме този подход и очевидно той работи.

Ние ще продължим с прожекциите, като предстои и излъчване на филма по БНТ.

Доколко е развит секторът на разпространение на документално кино у нас?

Изключително е трудно. Ние го правим в момента и това не ни е за първи път, но филмът присъства основно в по-малките, както и в арт кината. Това е една огромна разлика в сравнение с други държави, където има цели кина, които са се специализирали само в документални филми. Там има и публика, която е възпитана и търси да гледа предимно такива проекти.

Тук разпространението е по малките кина, но филмът все пак присъства, което само по себе си е страхотно. В допълнение, ние търсим партньорства с общини, университети, болници... Даваме им филма, защото за нас е най-важно той да достигне до колкото се може повече хора.

Много ми се иска, ако има някаква възможност да влезем в контакт и с Министерство на образованието, защото по света тези неща – ценностите, свързани с донорството на органи и трансплантацията, се преподават и в училище. Някак си обществените нагласи по тази тема се създават основно в семейство, училище и с помощта на медиите.

Какво Ви провокира още в самото начало да се посветите на тази тема?

Докоснахме до нея работейки по сценария на филма „Посоки“, защото там имаше линия, свързана с трансплантация на сърце. За да бъдем максимално истински, се свързахме с д-р Мариана Симеонова, която беше шефка на тогавашната агенция по трансплантации и която за жалост вече не работи в България. Тя ни запозна и с Георги Пеев, който стана и един от героите на документалния филм. Той е с трансплантирани сърце и бъбрек.

И двамата много ни помогнаха с „Посоки“ и освен това се оказаха страхотни хора. Запазихме приятелството си и в края на 2019 г. Георги Пеев ни сподели, че нещата са много зле с трансплантациите. Стават от година на година все по-малко, на последно място сме в Европа, листите за чакащи са огромни и са като някаква присъда, защото хората нямат надежда. И заради това те търсят начини за спасение в чужбина – къде законно, къде не чак толкова.

Аз тъй като снимам и игрално, и документално кино, обикновено се случва теми и сюжети, които съм намерил и съм развил в мои документални филми, да ги пренасям след това в игралните. Докато тук стана точно обратното. Нещо, до което се бяхме докоснали по време на подготовка на игрален филм, след това прерасна в документален такъв.

Имаше ли нещо, което да Ви изненада докато се подготвяхте за снимките на „Живот от живота“?

Нещото, което най-много ме изненада, беше – и това си личи във филма – невероятният дух, надежда и жажда за живот на тези хора. Те имат огромен оптимизъм и вяра. И това беше нещото, което наистина ме впечатли най-много в тях.

Другото, което някак си изключително ме зарадва, е, че въпреки че аз съм приключил с медицината преди 20 и няколко години, лекарите в болниците, в които снимахме, ме приеха като колега.

Подобна ситуация имаше и преди седмица в Хасково. Ние представихме филма в болницата в града, а по време на дискусията споменах с две думи, че съм се занимавал с това. Тогава един медик от публиката каза, че няма такова нещо като бивши лекари.

Може би наистина няма, защото тези усещания си остават завинаги с вас...

Да, така е. Аз все пак 11 години съм посветил на тази професия. 6 години бях студент по медицина и паралелно с това работих като санитар нощно време и събота-неделя. И след това 5 години като лекар.

Как преминаха снимките на „Живот от живота“ предвид здравната криза, в която се намираме?

Нямаше нещо кой знае колко драматично. Всичко беше въпрос на желязно спазване на всякакви мерки от наша страна - правилните маски, дезинфекции... Изключително малък екип бяхме на терен – трима или обикновено даже двама човека, защото това е по-добре и за самия филм, като се снима документално кино, тъй като влизаме в живота на хората. Естествено, всеки един от нас още при първа възможност успяда се ваксинира, което също беше важно.

Нашата цел беше основно ние да пазим нашите герои, защото те са уязвимите. А и ние идвахме от София – мястото, в което имаше най-много заразени.

Предстоят Ви снимки и за игралния филм „Ало“, които отложихте за следващата година. Какво наложи това решение?

Наложи се заради факта, че реално Националният филмов център от 1 януари не работи. Ние спечелихме финансиране още юни месец миналата година, но тези пари засега са имагинерни заради всички административни проблеми около филмовия център.

Спечелили сме пари и от Германия, имаме много сериозни немски продуценти. Имаме финансиране и от фонда за копродукции към Съвета на Европа – „Евроимаж“. Всичко това е блокирано заради административните безумия от тази година.

Дори се роди шегата, че това е някаква иронична антиковид мярка по отношение на киноиндустрията. Докато в други държави хората си подпомогнаха изкуството в тия трудни времена, в България подходиха радикално, като просто спряха финансиране и работа.

То беше цяла сага – първо се чакаше Законът за филмовата индустрия, после - Правилник за приложение на ЗФИ. След това - устройствен правилник на НФЦ, съставяне по него на новите комисии... И всъщност реално се получава нещо като нулева година. А все пак да припомним, че и 2018 г. беше нулева. Дай Боже сега вече като се оправят всички тия неща да имаме някакъв обозрим хоризонт, защото на мен лично ми е доста трудно да обяснявам и на немските си копродуценти, и на фонда „Евроимаж“ какви са драмите тук. Самите немци ми казаха, че не могат да разберат защо това не се случи в движение без да се прекъсва филмовият процес.

И така – щем-не щем отложихме. Предвиждахме снимките за ноември, като сега ги изместихме за януари и февруари. Ще е малко по-студено, но дай Боже и тогава да се случи в крайна сметка. Ние снимаме в Шумен, Северна България. Имаме доста кадри навън, на открито. Доста труден филм с голям екип. С доста и пътувания по шосета на актьори в коли, които ние трябва да снимаме. Ще бъде доста предизвикателно да успеем да се справим.

Като част от трилогията на „Посоки“ и „В кръг“, „Ало“ ще бъде ли издържан в същия стил на заснемане – дълги сцени в един кадър?

Малко ще доразвием нещата. Да, ще има дълги кадри, но ще има и епизоди, които ще бъдат по-класически. Общо взето ще тръгнем от една по-спокойна камера с по-бавен, нормален монтаж. И постепенно с напредването на действието ще минем към по-динамична камера, по-дълги кадри от ръка. Някак си това съответства на драматургията на филма, на сценария, който сме подготвили. Има доста амбициозни неща в начина на снимане. Включително камера ще лети от третия етаж надолу.

С какво телефонните измами привлякоха вниманието Ви за сюжета на „Ало“?

Това е основна сюжетна линия, но на по-повърхностно ниво. Тя дава по-скоро рамката на филма. Всъщност основната тема е за това какво се случва с поколението на нашите майки и бащи, българските пенсионери. Защото ако някоя социална група е изпатила най-много от десетилетията на българския преход, това е точно тази. Това са хора, които са работили достойно цял живот. И наблягайки на думата „достойно“ – не могат да имат такива старини. Не могат да си позволят неща като добра грижа, наличие на храна, лекарства, топлина вкъщи. Баща ми – Бог да го прости – до последно намаляваше парното в дома си, защото му беше скъпо въпреки, че аз се опитвах да му помагам. Да не говорим за културни потребности от типа на купуване на книги, посещения на концерти, кина... Или екскурзии по цял свят, каквито си правят техните набори от западните държави.

Животът на българския пенсионер е сведен до някакво оцеляване, в което липсва точно думата „достойнство“.

Знам, че за „Посоки“ и „В кръг“ направихте сериозно проучване сред таксиметрови шофьори и полицаи. Тук в какво се състоя тази подготовка?

Проучвания правихме всякакви и то доста задълбочени, включително се виждахме и с истински телефонни измамници, което хич не беше лесно. Идеята беше точно да можем да направим нещата максимално автентични. Оттам насетне се срещахме с доста възрастни хора в София и в други градове, които са пострадали от тези измами. Знаете, че основните жертви са пенсионерите. Използвахме и целия наш опит като деца на хора, които са били или са в момента пенсионери.

Отвсякъде събирахме информация. За да бъде един сценарий максимално истински, той трябва да стъпи на много реални неща, на истински истории и емоции, защото по-голям сценарист от живота няма. И другото, на което трябва да стъпи, е на собствените ти емоционални и лични преживявания, свързани с конкретната тема. Колкото по-личен е един сценарий, толкова по-силен може да се получи филмът.

Това ще е първият Ви филм без Васил Василев-Зуека. Вие самият изкушавал ли сте се някога да тръгнете по друг път, извън България?

Изкушавал съм се в далечните 1993-94 г., когато бях на една дълга специализация по детска психиатрия във Франция и имаше възможност да остана. Но тогава взех решението, че за мен е по-добре да се върна и да живея тук. И за онези години, смятам, че това беше едно много добро решение.

И сега не бих заминал да живея навън. Тук вече играят неща като семейство, пораснали деца, тяхното бъдеще и започнато образование. В някаква перспектива един Господ знае. Но докато семейството и приятелите ми са тук, докато нещата, които работя и в които горя са в България, мястото ми е тук, категорично.


ВИЗИТКА:

-Стефан Командарев е роден в София през 1966 г.

-Завършва Медицинската академия в София през 1993 г., а през 1998 г.– кино и тв режисура в Нов български университет

-Сред значимите му филми са „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008), “Съдилището“ (2014), „Посоки“ (2017) и „В кръг“ (2019)

-Новият му документален филм „Живот от живота“, посветен на донорството, направи премиерата си на Sofia Summer Festival и София ДокуМентал, като режисьорът продължава да го показва на събития из цялата страна

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.