Хората, които искат да променят нещата, не се страхуват от истината, каза в интервю за "Монитор" режисьорът.

- Г-н Командарев, новият ви филм „В кръг“ проследява три двойки полицаи, патрулиращи из нощна София. Разкажете повече за колаборацията с органите на реда, която даде основата на сюжета!

- Свързахме се със синдикалната организация на служителите в МВР още когато се появи тази идея за филма. И нейните представители я прегърнаха още тогава. Те всъщност правят доста читави неща – освен чисто синдикалните искания нощният труд да не се оценява на 25 стотинки на час и т.н., те основно се опитват да върнат достойнството на полицаите. Това достойнство преминава донякъде и през това да се каже истината. С тях имаме кампания с книгата и сайта „В кръг“, в рамките на която събираме истински истории с полицаи.

След като им разказахме за идеята ни, започнахме срещи с полицаите. Насъбрахме много сериозна база данни от истински истории. След това започнахме да пишем. И тогава им звъняхме постоянно с допълнителни въпроси като „В тази ситуация така може ли да се направи? Как се случва?“ Тоест, те през цялото време ни съветваха. След това им давахме да четат всеки един от вариантите на сценария, защото в крайна сметка искахме филмът да е истински, въпреки че в основата си е художествена измислица.

- Имаше ли притеснение у полицаите да споделят истините, които може би не са чак толкова достойни?

- Според мен не. Хората, с които ние се срещахме, бяха наистина достойни полицаи. Неслучайно няколко пъти акцентирам върху думата достойнство. Тях самите ги боли от тези несъвършенства в системата, от случаите, когато нещата не са както трябва. Защото това е петно по репутацията на всички полицаи. В крайна сметка те работят за смешни пари, облечени са лошо, не ги обичат и нямат висок социален статус. Така че те нещата са комплексни. Тези, които искат да променят нещата, те не се страхуват от истината.

- Интересен подход от последните ви два филма - „В кръг“ и „Посоки“, е този да заснемате с непрофесионална техника целия филм в процес на репетиции. Какво налага това?

- Да, използвал съм такъв подход и за предишни свои филми, макар че до преди „Посоки“ не съм заснемал всички сцени предварително. Това е нещо, което изключително много помага. Дългите репетиции, тези проби – те са изключително полезна подготовка както за мен, така и за екипа. Така по време на реалните снимките – в 12-те нощи, в които заснехме „В кръг“, нещата се получиха толкова хубаво и лесно. Цареше атмосфера на майтапи, на приятелство, взаимопомощ. Всичко това се получава, защото бяхме много добре подготвени. Това е стил, който на мен ми харесва. На актьорите също им харесва наистина да поработят върху филма. С Ирини (Жамбонас – б.а.) и Стефан (Денолюбов – б.а.) започнахме да се събираме и да обсъждаме сценария 5-6 месеца преди снимките. Актьорите по някакъв начин стават като съавтори на сценария по време на напасването им към персонажите. Така че това е взаимен процес.

Другият плюс е, че когато си много добре подготвен по време на снимките, си и много спокоен. А когато си спокоен, много по-лесно можеш да импровизираш. От тази импровизация понякога се раждат много хубави неща. Обратното - когато си неподготвен, ти си напрегнат, стегнат и тогава нещата не се получават толкова добре.

- Можете ли да дадете пример за една такава импровизация във филма?

- Имаше много такива моменти. Трудно ми е да си спомня, защото мина вече една година от края на снимките. Момент на импровизация беше например една от последните сцени с Ирини и Стефан, когато той избърсва сълзата й. Това беше нещо, което се роди там, на място. Имаше доста такива моменти и това е възможно точно заради добрата подготовка.

- А как се роди идеята сцените и да бъдат заснети в един кадър?

- Още в „Посоки“ ми хареса тази идея. И той беше нискобюджетен филм, но не чак толкова нискобюджетен като този. Приятели се шегуват с мен, че филмите ми стават все по-евтини и по-евтини и не се знае как ще свърши това. Първо, по този начин се работи много по-бързо. Второ, на мен много повече ми харесва като стил на работа и стил на филма. Стои истински, документално и реално. В същото време това е страхотно актьорско предизвикателство, защото е много по-лесно да заснемеш всичко на парче – веднъж влизаш през вратата, веднъж имаш близък план и поглеждаш и после всичко се нарежда на монтажа. Докато тук монтаж почти нямаше. Освен това ние, докато снимахме тези 12 нощи, всеки ден ходихме при нашия монтажист и виждахме с какво разполагаме. Тоест, когато свършихме снимки, филмът беше и монтиран, което беше супер.

- Представихте филма вече на няколко фестивала, включително и в Сараево. Каква беше реакцията на зрителите, припознаха ли се в персонажите?

- О, да. В Сараево публиката беше наистина международна, защото фестивалът е голям и се изсипват хора от цял свят. Реакциите на зрителите бяха страхотни и това беше успокоението, че сме се справили, предвид че те се смееха там, където трябваше да се смеят, включително и плакаха на някои моменти. После дойде и прожекцията във Варна, където „В кръг“ спечели наградата на публиката на фестивала „Златна роза“. До момента навсякъде, където сме имали прожекции както в България, така и по света, публиката се радва.

- Имаше ли притеснение след високата летва, която поставихте с „Посоки“, както сред родната публика, така и на международно ниво, че хората ще очакват да се надскочите?

- Винаги го има това притеснение и слава Богу! Защото ако взема да си повярвам много, просто със следващия филм ще се издъня. Всеки филм е сам по себе си и се прави като за последен. Трябва да дадеш максимума от себе си. Независимо дали си актьор или режисьор, най-опасно е да се вземеш на сериозно.

- Във филма българинът е призован да не забравя миналото си, да не се разболява от Алцхаймер. Според вас склонни ли сме като общество да развиваме такива симптоми?

- Да, разбира се. Вижте, това е част от т.нар. инфантилно мислене. Да се направиш, че нещо го няма. Тоест, да си мислиш, че като махнеш един паметник, ще махнеш и тези 45 години комунизъм. Да, ама този период го е имало и той е част от нас. По-скоро трябва да си спомняме, че го има, за да не се повтори. Опитът да се „изтрива“ миналото е незрял механизъм за справяне с травмите, които има обществото. Не бива да се опитваме да ги заметем под килима. И от предишната ми професия – чисто лекарската, знам, че ако една травма, особено психическа, остане капсулирана дълбоко в подсъзнанието, тя много повече разболява, отколкото ако бъде извадена на показ и анализирана.

Други симптоми са, че вместо да се опитваме сами да си поемем отговорността, всеки един по единично - и в моменти на избори, и във всекидневния ни труд и живот - ние чакаме да дойде някой спасител. Това е пак част от проблематичното мислене, инфантилното мислене: „Абе, аз ще мина метъра. Някой друг ще свърши черната работа“. Не става така.

- А децата ви изгледаха ли „В кръг“? Разбират ли го, предвид, че една от темите в него е именно отбелязването на 30-ата годишнина от падането на Берлинската стена – исторически факт, на който те няма как да са били свидетели?

- Да, гледаха го. Дори синът ми участва като син на героя на Асен Блатечки. В „Посоки“ игра дъщеря ми и след това вкъщи стана страшно. Единственият шанс да възстановя семейния мир беше да намеря роля и на сина ми. Но да, гледаха го. Те са едни от първите зрители. Относно това дали го разбират, това е процес на научаване, на разбиране. Те не могат да знаят всичко. Но от нашите разговори вкъщи и от филмите, които аз се опитвам да им пускам, научават. Непрекъснато правя някакви списъци със задължителни големи филми от световното кино, които трябва да изгледат. И водим голяма борба с телефоните и таблетите.

- Да, но пък днес филми могат да гледат включително и на таблета и телефона...

- Не го препоръчвам. По-скоро искам да четат книги на първо място. И след това да гледат качествени филми. Така че мисля, че те имат някаква картина за нещата. Зависи от семейството, от родителите. Чак след това зависи от училището и от други места. Училището не може да поеме родителската функция.

- Имате подписан вече договор за дистрибуция на „В кръг“ и извън България. Спомням си при „Посоки“, че именно заради разпространението зад граница филмът се появи в торент сайтовете. Как ще се борите с пиратството, може ли да се пребори то всъщност?

- От разпространението в Португалия тръгна всичко, да. Това е една от причините да пускаме „В кръг“ първо тук, в България. Тук пиратството наистина продължава е страшен проблем. „Посоки“ беше на второ място в боксофиса в края на третата си седмица на екран, когато излезе в торентите. Беше отвратително. Само за един час имаше 25 хиляди изтегляния. Същото е като да ви кажа, че днес са откраднати 25 хиляди колелета в София. Едното е кражба и другото е кражба. Краде се нещо и с него се върти бизнес. Така е и с пиратството, защото като отворите даден сайт с торенти, ще видите колко реклами има в него.

- По време на прожекцията на „В кръг“ пред медии изтъкнахте, че по-голямото количество води и до увеличаване на шанса за по-голямо качество, когато говорим за филми. В този смисъл в каква посока според вас върви българското кино?

- Има още много какво да се желае. Трябва да има повече филми. Да има по-голям шанс, макар и с по-малко финансиране, за младите колеги. Това е наистина здравословно. Те да правят повече филми и да се увеличава конкуренцията. Няма друг начин.

ВИЗИТКА:

-Стефан Командарев е роден в София през 1966 г.

-Завършва Медицинската академия в София през 1993 г., а през 1998 г.– кино и тв режисура в Нов български университет

-Сред значимите му филми са „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008),

“Съдилището“ (2014) и „Посоки“ (2017)

-Новият му филм „В кръг“ тръгва по българските киносалони от 8 ноември

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини