Стефан Командарев: Коронавирусът не е магия, спазването на мерките зависи от нас

Стефан Командарев: Коронавирусът не е магия, спазването на мерките зависи от нас

  • Правим филм за донорството и трансплантациите, надяваме се с него да спасим човешки животи
  • Една българска пенсионерка е главният герой в „Ало“, третата част от трилогията ни
  • Липсват ми много срещите и разговорите с публиката

-Г-н Командарев, честито! Преди седмица спечелихте две награди от френския онлайн филмов фестивал Arras. Специалната награда на журито е за филма ви „В кръг“, който се появи на голям екран на 10 ноември миналата година. За съжаление, сюжетът на филма продължава да е актуален и днес. Какви са неговите силни страни и защо е важно повече хора да го гледат?

-На мен ми е трудно да говоря за силните страни на филма, защото все пак аз съм един от авторите. Не е редно да си хваля стоката (смее се). По-скоро публиката и критиката трябва да кажат. „В кръг“ е вторият филм от трилогията, която правим след „Посоки“, и с която се опитваме да правим анализ на това, което се случва около нас. Попадаме в една странна ситуация в днешно време, защото все повече и повече неща, които ги има в първите два филма се случват в реалния живот. Последният такъв случай беше с репортажа на БНТ за лекаря, който от следващата седмица трябваше да работи в Щутгарт. Единствената разлика с героя на Юлиан Вергов от първия филм от трилогията „Посоки“, е че той казва, че от следващата седмица ще работи в Хамбург. Нещата бяха доста сходни. Опитвали сме се максимално обективно, доколкото изобщо киното като субективно може да бъде, да представим реалността, която е около нас, с идеята да направим нещо като диагноза на обществото, което е първата предпоставка евентуално нещо да се промени и подобри. Всички ние, предполагам, го искаме.

С Иван Бърнев и Васил Василев – Зуека на снимачната площадка на „В кръг“.

-Другата награда от фестивала е парична – в размер на 7500 евро, с които е отличен новият ви проект „Ало“. Каква е неговата история и какви проблеми ще разглежда този последен филм от трилогията?

-Историята не ми се иска все още да я издавам напълно. Главният герой е една българска пенсионерка. Решихме, че пенсионерите като основните потърпевши на т.н 30-годишен преход в България, поколението на нашите майки и бащи, които цял живот са работили честно и почтено и в момента за тях неща като топлина в дома, нормална храна, социален живот и здравна грижа, са неща, за които не могат и да мечтаят да имат. Филмът е свързан и с феномена телефонни измами, който ни беше доста интересен. Това е проект, по който вече три години и половина работим. Сценарист е Симеон Венциславов, аз съм съсценарист. Развихме сценария в една много добра европейска програма за писане на сценарии на Средиземноморския филмов институт. След 8-9 варианта на сценария, вече нещата на това ниво са завършени. Върви подготовката, както и представянето на проекта на различни европейски форуми за пазари на идея. Това, освен че предопределя съдбата му, т.е. в копродукция с кои държави ще направим филма, но има и награди. Специално в Arras бяхме много щастливи, че точно нашият проект спечели наградата.

-Във филма ще има ли реални случки, каквито се срещат при останалите ви филми?

-Със сигурност са вдъхновени от истински истории. Ние сме прекарали година и половина в срещи, проучвания, пътувания. Въз основа на всичко това изграждаме сценария.

-Как се снима в условията на пандемия?

-Според мен, нещата с пандемията вървят към приключване. Ваксините са тези, които ще изиграят основната роля. Чухте по новините, че вече във Великобритания от следващата седмица започва организация по ваксинирането на хората. Това е единственият начин да се получи така мечтания стаден имунитет и да се върнем към нормалния начин на живот. Според мен, това са му последните месеци на вируса и на неприятностите, които имаме заради него. Предстои ни връщане към нормалния живот. Ние не сме спрели да работим. Снимаме един документален филм, който е посветен на проблемите на трансплантацията на органи и донорството в България.

-Темата е изключително важна. Защо решихте да я разгърнете документално?

-Филмът е много важен за мен, защото аз имам и спечелих нови приятели, които са съпричастни към тази тема. Този проект го стартирахме по идея на Георги Пеев, единственият българин с трансплантирано сърце и бъбрек. Сред героите на филма има хора, които са с изкуствени сърца и чакат трансплантации. Имаме хора, които чакат бъбреци. България, уви, и в тези класации на трансплантации е на последните места в Европа. В последните години те стават все по-малко. Хиляди хора има в листа на чакащи. Тъжната реалност е, че огромният процент от тях си остават и не дочакват спасителната операция. Парадоксът е, че едновременно с това всеки ден в гробищата и крематориумите на България се погребват и изгарят органи, които биха могли да дадат здраве и нормален живот на много хора, които чакат подобна манипулация. Това са нещата, които ние искаме да променим и нашата мечта е много смела – да станем като в някои европейски държави като Хърватия, Испания и Норвегия, където просто няма листа за чакащи. Там хората или получават веднага или в рамките на два три месеца органа, от който се нуждаят. Това, което сме си говорили, дори няколко човешки живота да спасим с този документален филм, пак би било страхотно. Ще се опитаме чрез историите на нашите герои, които следваме в продължение на месец, да покажем реалността. Хората, които чакат. Лекарите координатори по трансплантация в болниците, от които зависи да се случват тези манипулации. Искаме зрителите да усетят нашите герои и каузата на донорството със сърцата си.

-Според вас, защо хората са толкова недоверчиви и не даряват органите на техни близки, с които реално могат да спасят не един човешки живот, както сам казахте?

-Това е в народопсихологията на всеки един народ, който е беден, и на всяко едно общество, в което има голямо неравенство. Такава е ситуацията в България. И именно когато има такова неравенство между бедни и богати, базовото доверие клони към нула. Доверието към институциите, между хората, в минувача на улицата, в съседа, който живее до нас, го няма. Хората не вярват, подозират конспирации и измами. Конкретно за трансплантациите съм чувал всякакви конспирации, как тези органи могат да бъдат откраднати и продадени. В България има може би една от най-прозрачните и сложни процедури за осъществяване на трансплантации, има няколко комисии, които да установят мозъчната смърт. Ангажирани са екипите на няколко болници, над 100-150 души участват в една трансплантация. Няма никакъв шанс за нещо скрито и покрито. Това е обяснението за едната страна. От друга страна, това, което се случва и днес с коронавируса – лекарите в България намаляват все повече. Студентите по медицина завършват, взимат си шапките и заминават по света. Тези, които остават тук са пренатоварени, много често в пенсионна възраст. При тях нещата са въпрос на оцеляване. Една трансплантация е върха на черешката на една здравна система. Ние не можем да очакваме една здравна система, която има страшно много проблеми, замитани от години под килима, която е обезкръвена буквално от напускащите всеки ден лекари и медицински сестри, да върви добре с трансплантациите. Има много причини. Не може да се даде един кратък отговор защо са малко трансплантациите. Нещата са комплексни.

С оператора Веселин Христов и звука на терен Тенчо Москов на снимките на филма за трансплантациите и донорството.

-Как се чувствахте да влезете в болница, да се срещнете с тези хора, екипирани от горе-долу в условията на коронавируса?

-Както знаете, аз на първо място съм лекар, така че вярвам в медицината и в науката. Нашият малък екип беше опакован с всички необходими неща – правилните маски, дезинфекция, спазване на всички мерки. Цялата история с коронавируса не е магия, която може да ни халоса. Все пак немалка част от нещата са под наш контрол. От нас и нашите усилия в огромна степен зависи дали ще се предпазим себе си дали ще предпазим другите около нас. С това не сме правили компромис.

-Какво бихте казал на всички хора, които не спазват противоепидемичните мерки?

-Днес четох някакво изследване, че 880 000 българи са убедени, че с ваксините ще ни чипират. Какво да кажа... Това са 30 години целенасочени усилилия в съсипване на образованието в България и тоталната чалгаризация на населението. Това са резултатите. Отново опираме, колкото и да въртим около едно и също, до бедност и неравенство. Такива общества са благодатни за такива конспирации. Характерни са с едно влошаващо се ниво на образование, с липса на базови неща като солидарност, отговорност между хората помежду си, недоверие. Обществата минават през подобни изпитания като общности, но ако хората тръгнат да се спасяват поединично, това води до това, че накрая всички плащат много по-висока цена.

-Затова ли, според вас, се стигна до тук? От снощи у нас влязоха в сила нови мерки.

-Това трябваше да се случи месеци по-рано, не сега, когато над 40 % от взетите проби са положителни, а когато са 10-15 %. Всички летни месеци трябваше да се използват за подготовка, за да могат нещата да не стават толкова драматични. И най-важното – да не си отиват толкова хора. Гледате статистиките за общата смъртност. Това са хора! Аз за съжаление вече имам доста познати, които Бог да ги прости, си отидоха. Те можеха още десетилетия да живеят и да участват пълноправно в нашето общество. Отидоха си и лекари и учители – това са двете професии, които може би са най-голям кът в България. Ние с лека ръка харчим човешки животи и професии, които са се изграждали в рамките на десетилетия. Тези мерки са малко след дъжд качулка, както се казва.

-Мислил ли сте за сценарий за филм за пандемията и лекарската професия?

-Аз имам вече такъв сценарий, който започнах да пиша и го нахвърлих в груб вид пролетта. Това е нещо, което започнахме да развиваме със Симеон Венциславов. По истински случай, разбира се. Още сме доста в началото. Историята не е само за коронавируса и това, което се случи в последните месеци. Коронавирусът засегна толкова много обществото по целия свят, защото съвпадна с доста кризи. Той беше кабърчето, който спука много надути балони – все по-нарастващото социално неравенство в света, непреодоляната криза от 2008-ма година. Надуваха се едни балони, и финансови, и икономически, и политически, които в един момент коронавируса ги спука. По подобен начин в България съвпаднаха нещата с икономическа и политическа криза, започнала лятото. Съвпадна и с тази ценностна криза, за която много говорим. И с батака в българското здравеопазване, тръгнал още 1999 година със системата „болници – търговски дружества“. Всички тези неща съвпаднаха и с медицинската криза на епидемията. И със загубеното от властта време през лятото за подготовка за втората вълна. Когато се съберат много такива неща виждаме, че резултатите са лоши. Удържахме някак досега, заради огромните усилия на медиците ни на първа линия, но и те вече рухват и физически и емоционално. Има държави и общества, които доста по-безобидно и с по-малко загубени животи, с по-високо ниво на солидарност и организация, минават през това вирусно изпитание. Има общества, които плащат много висока цена и тези неща, не са случайни. За жалост ние сме от вторите.

-Какво си пожелава Стефан Командарев?

-Пожелавам си да приключва вече това нещо, да идват по-скоро тези ваксини и да се връщаме към нормалния начин на живот. Към нормалното семейно общуване, да не е само вкъщи, към общуването с приятели в нормална среда, към пътуванията, към нормално снимане. Липсват ми много фестивалите, липсват ми много и срещите и разговорите с публиката. Връщането към това, Дай Боже, да се случи по-скоро и по-безболезнено.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ