Скъпи Дядо Коледа… майната им на сармите!

Скъпи Дядо Коледа… майната им на сармите!

1.       Екскурзия до чужбина. Даже две. Не! Една екскурзия, ама околосветско пътешествие с круизен кораб…

„Значиииии, остави веднага фурната! Питката ще кльопне и ще заприлича на чиния, а не на погача! Ама не ме интересува дали искаш да видиш, гад малка, дали вече се е опекла питката. И не ме интересува дали си гладен. За последните 24 часа изяде толкова храна, колкото един полк не поглъща за месец“, извиквам на един дъх аз, зарязвайки листа с поредното писмо до Дядо Коледа, което се опитвам да напиша тази година.

Да, аз съм на почти 34 години и съм срамно стара да вярвам в Добрия старец, но според една приятелка писмото за нас работещите майки е по-скоро вид психотерапия. А с цялото психо около мен, аз очевидно имам нужда от терапия, която да излекува нервите, безсънието и истеричността, която вече е довела до първите бръчки около горната ми устна. (Няма да е зле да поръчам на дядката и един крем за бръчки – от тия луксозните, с хайвер, шампанско и златни нишки, хем да се омажа в лукс, хем да опъна малко змийската кожичка).

Та, според моята дружка писането на писмо ще ми помогне да приоритизирам хаоса в ежедневието ми и да осъзная, че всъщност не искам да съм слаба, цицореста кукла с 1,1 м крак, която пече г*з на яхта, докато млад мускулест Аполон ме храни с грозде и сирене за 50 евро килцето. Не! Аз искам да съм бодра домакиня, която сутрин скача върху тонове играчки, живее сред купчини от неизгладени дрехи, а единствените лъчи, които я огряват, са тия от фурната, в която се пече поредното ядене за вечногладните ми мъже.

„Ей, говедце! Казах ли ти да не пипаш фурната? Защо не свети? Кога я изгаси? Ама как така не знаеш? Етооооо – питката се е гътнала и прилича на тепсия. Браво бе! Аз защо се трепя от сутринта?“, виквам аз за пореден път. Докато оглеждам теленните останки от моя опит за празничен хляб, пред очите ми попада недовършеното писмо до Дядо Коледа.

„Екскурзия ли? Не бе, околосветско пътуване – да се кача през януари на борда и да се върна след година. Минимум. Даже най-добре да ме върнат за бала на детето. Омръзна ми от тоя живот бееее“, пробвам да извадя малко от напрежението аз, но населението у нас не се вълнува от моите тревоги. По-скоро са заинтересувани дали след като питката стана на тухла, поне сармите ще стават за ядене.

2.       Нова къща – голяма, с няколко тераси – да си пия водката, с вдигнати нависоко крачета и да лекувам нервите си…

„Не, ла*ненце, не знам дали ще станат сармите. Не ме и интересува. Баща ти да те заведе на ресторант, или в бакалията. Купете си руска салата, а за мен водка и да се свършва тая!“, почти реввам аз, вгледана в жълто-зелената бучка, която клокочи в тенджерата. Чувствам се на ръба на отчаянието. Цяла година ходя на работа, гледам детето, повече мъж съм от голяма част от правопикаещата част на планетата и пак няма един ден, в който да легна на дивана и да чета книга… Или да гледам тъпо в точка. Вместо това денят започва като на миньор – в 7 часа и със сълзи на очите. И така до късен мрак.

3.       Дядо Коледа, майната им на желанията, сармите и добрите момичета! Отивам да си сипя една водка и да погреба остатъка от празничната вечеря. И догодина няма да ти пиша, че по-зле става. Ти си мъж, редно е ти да ми пишеш пръв! Айде, и не пий докато си със шейната, че…

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.