Вежди Рашидов: Талантът у нас е като божие наказание (ИНТЕРВЮ)

Вежди Рашидов: Талантът у нас е като божие наказание (ИНТЕРВЮ)

  • Оплюха Райна Кабаиванска, а заради нея сме на културната карта на света
  • Неосъществени безхаберници днес искат да властват над можещите

  • За мен родината е свята и творецът е свещен


- Г-н Рашидов, може ли един живот да се събере в 350 страници?

- Един живот, в зависимост от гледната точка, може да е и в една, и в много страници. Реалният живот на човека определя неговата големина. Ако един живот е тръгнал по сложна пътека и така се е развивал, то тогава в ръцете на добър разказвач не биха стигнали и стотици страници. Затова една книга поема само тази част от най-важните акценти, а усещането да не доскучееш те побира в рамките на някакви граници. А за моя шарен живот се оказа, че тези 350 страници са много малка част от това, което се е случило. Живял съм в тази посока, в която е издържана книгата. Така че има много още за разказване.

- В тях само цвят ли има или черно и бяло - в пряк и преносен смисъл?

- Така е устроен животът, че в него винаги съпътстват две неща – това са доброто и злото, красивото и грозното, талантът и бездарието, гениалността и посредствеността, черното и бялото, тъмата и светлината. Тези неща се осмислят помежду си, за да съществува едното и другото. Човешкият живот е в много и различни окраски.

- Казвате, че книгата “Вежди” е като нескафе - малко захар, малко вода, малко горчиво - как горчивото промени живота ви?

- Тази метафора е стопроцентово покритие на моя подход – в книгата голяма част са фотографии, които разказват за всичко, случило се в моя живот, толкова е и текстът, който доразвива предходното, както и илюстрации на моите произведения, които изобразяват предишното. Затова казвам, че в нея се съдържа доброто и лошото, както и изкуство, което за мен е като чиста изворна вода.

- Захарта или горчилката е повече у Вас, а и в книгата, като нещото, побрало живота ви?

- Смятам, че и двете неща вървят ръка за ръка, защото ние не бихме разпознали доброто, ако не е съпроводено от злото. Така че няма по или по- малко по. Това е животът.

- Има ли някоя весела, захарна случка, която си заслужава да се разкаже - някой куриоз, някое разминаване и щастлива случайност?

- Книгата не е с претенции да бъде литература и не това е целта. Тя разказва почти целия ми живот в някаква значима степен и основното – съдържа много факсимилета на документи и оригинали, както и неща, които почти не са известни на широката публика, а така също и изказвания за моята скромна особа на срещите ми с известни, значими за културата и политиката хора – чуждестранни и наши.

- От кулата на Вашите почти 70 години, как песните на майка Ви са повлияли на живота и творчеството Ви? Това, че рисувате и ваете, не е ли продължение на тези песни?

- Тези песни аз нося в себе си през целия си живот. По-важно е нейното отношение и артистизъм към живота, в които тя ме е възпитавала. Може би това предопредели моя избор да поема пътя на творчеството и духовния живот. Тя винаги остава за мен един висок еталон, който съм се стремил да постигна в своя живот.

- Видяхме Ви да ваете главата на Антон Дончев преди няколко дни - доколко приятелите са важни за всичко, което правите?

- Аз съм правил много изложби с портрети на изключителни творци, като Начо Културата, Георги Божилов, Димитър Киров, великия преводач Кръстан Дянков, Виктор Пасков, Генко Генков и много други, но като че ли естествено дойде времето да усетя и да узрее в мен да портретувам този велик писател. А най-доброто във всичко това е, че той е един мой дългогодишен приятел, когото аз безкрайно ценя и обичам. Той е доказателство, че родината е свята, но творецът е свещен.

- Как така се случва, че около Вас цял живот винаги са най-големите?

- Хората се делят на различни прослойки. От гениалната личност до обикновения клошар човекът винаги търси в живота си онази част от категории хора, на които иска да подражава. Приемането в тези среди е закономерност, всеки трябва да носи онези качества, които са необходими за съответната среда. Така че талантливите хора приемат на масата си талантливите. Именно затова да бъдеш допуснат в този кръг е трудно.

- Сигурно има много неща, които да помните от тях, но има ли нещо, което някой Ви е казал и се е забило в съзнанието Ви и днес Ви спира или пък обратното - дава Ви сили да вървите напред?

- Винаги има и ще има неща, които остават тайна завинаги. Които човек отнася в гроба, както и неща, които се знаят, но са задкулисни. Спомням си за една гениална фраза на Апостол Карамитев, който играеше ролята на зъботехник и когато Калоянчев го попита за какво служат зъбите, отговорът беше лаконичен: ”За да си държи човекът езика зад тях.” Така че много пъти и аз съм ги стискал, за да не давам отговор на нападките на някои посредствени бездария. Разбира се, това изисква усилия и аз ги полагам, колкото мога.

- Преди близо две години направихте емблематична изложба за завръщане, но тя бе и доста стряскаща с тези кръстове, гробове, изкривени фигури и лица. Доколко болестта промени живота Ви, отношението към него?

- В живота няма само рози и цветя, той много често предлага както радости и успехи, така и много обиди и тъга. Кръстовете и гробовете са също част от това. Винаги съм гледал към тези символи като знаци, не като място, където гният нашите тленни останки, а като знаци които носят паметта на родовете.

- Казвате често, че жена Ви Ви е спасила, тя ли е основанието да продължавате още да творите?

- Казвал съм го и винаги ще го повтарям: ако тя не беше до мен във всичките ми трудности, то аз днес не знам как щях да виждам слънцето. Оказа се, че освен че е прекрасен и уважаван от колегите си лекар, който близо 30 години лекува хората в една от най-уважаваните клиники, тя е и един изключително добър диагностик, прекрасен психолог, а може би не трябва да премълчавам и това, че е търпелив приятел в семейството, изключителна майка и баба и предана съпруга. Без нейната енергия днес нямаше да мога да кажа тези думи.

- Внучките Ви растат, наследили ли са таланта Ви и в каква област?

- Не мога да кажа, че са хора, зависими от това да им бъде наложен избор на особено развитие. В новия свят имат свободата и свещеното право на избор на пътя на развитие в своето бъдеще. Най-важното е да бъдат щастливи от това, което те правят.

- Казват, че за творците всяко нещо - дори най-обикновеното, което правят, е изкуство, Ваши колеги излизат по площади и кръстовища - не ви ли се иска и на Вас да направите някой подобен пърформанс?

- Винаги съм се учудвал на простотията на някои хора, особено когато някой безхаберник ми обяснява що е то пърформанс или що е то плюскане. Но нейсе, нали сме си в България – тук всеки почти е специалист по всичко. Моите познания и годините, когато съм изучавал история на изкуството на света и съм следил теченията от наивизма през оп арта и попарта до аукционното изкуство, ми дават основание да обясня, че пърформансът е една акция, чиято цел е не да има художествено изображение, а да е инструмент, чрез който да въздейства подсъзнателно чрез сетивата на зрителя, а не през стомаха. Имаше за първи път една добре проведена акция в България и една – в Брюксел на чешкия художник Давид Черни, когато определи на картата на Европа България като тоалетна и чиято цел беше да предизвика реакция на обществото у нас. И успя и орева орталъка у нас. А в Пловдив на едно подобно модерно изложение, представяйки един черен парцал, предизвика бивш пловдивски кмет, който си позволи да наложи забрана за неговото участие, обиден от тоалетната, с която беше олицетворена нашата страна. И отново успя със своята акция, защото точно това бе целта. Ето това е акционно изкуство и пърформанс. А другото беше една тайна вечеря в един държавен музей с едни посредствени гладни хора. На това не се казва пърформанс, а „Добър апетит!“.

- Пандемията върна света назад или пък го отклони настрани, но твърдят, че за творците това са най-благоприятните периоди - при Вас как е?

- За всички тази опасност е истинска опасност. Това не е лукс за едни и трагедия за други. Примерите са много, човечеството е преживяло световни войни, ядрени катаклизми и винаги е намирало сили да се възроди. Ако ние опазим живота си, човек винаги ще възстанови пораженията. Най-висшият дар е животът.

- Защо винаги търсим най-лошото в себе си - говорим лоши неща за българите като цяло, като че ли сме част от някаква друга нация, някакви извънземни наблюдатели - Вие как си го обяснявате?

- Нееднократно съм си позволявал да кажа, че единственият голям враг на българите са самите българи. Създадохме държава да се изравняват талантливите с бездарните, да властва злобата над доброто, завистта над талантливото, където тържествува онзи, който не е създал нищо за обществото, а бездарникът се чувства равен на талантливия. И над живота ни искат да властват неосъществени безхаберници над можещите. Последният пример е бездарното нахалство на една нищо незначеща сган, на хора, които нямат никакво значение за историята, да оплюят и накърнят името и достойнството на Райна Кабаиванска заради изказано от нея мнение – една жена, заради чийто достоен живот и непостижим талант България я има на културната карта на света.

- Ако днес бяхте младеж, бихте ли кандидатствали отново в Художествената академия?

- Академията е университет със специален инструментариум. Много често формирането на таланта на младите минава през уроците на големите творци и художници, през изложбите на хора извън академията. Не само че те трябва да научат азбуката на творчеството, но и да се формират, желаейки да приличат по талант на своите кадърни професори и кумири. И затова е много важно там да бъдат привлечени талантливи и изявени творци. Това е основното, от което започва взаимстването на голямото изкуство на един млад творец. Бездарният преподавател би бил пагубен за развитието му.

В тази академия по традиция винаги е имало много силни и големи творци. Онова, което ми е странно, е, че с пасивността са допуснали до себе си и до академичните среди единици, които не могат да помогнат на самите себе, а какво ли биха могли да дадат на младите. Тяхното присъствие единствено може да обезвери хората и да срине авторитета на този институт с изключителна история. Академията е място, където господ формира и дарява с талант, а преподавателите трябва да бъдат пример за това. Моите прекрасни студентски години бяха свързани с преподаване на големи, останали в историята българи, като Дечко Узунов, Ненко Балкански, Александър Поплилов, Найден Петков, Евтим Томов, Любен Димитров, Иван Фунев, проф. Чуклев до по-съвременните Крум Дамянов, Димитър Даскалов, Емил Попов, Георги Чапкънов – все големи имена, от които с шепи сме грабели от техния голям талант и висок морал.

- Като че ли и за Вас по-лесно казват браво в чужбина?

- Винаги съм спазвал един принцип – да си толкова добър в занаята, колкото много твоята публика те иска. В цивилизованите държави целта на хората е да купуват изкуство, което трябва да задоволява техните естетически интереси, а не както у нас, където неразбирането и снобското отношение оставя усещането, че не се купува произведението, а авторът. Това гради в истинските колекционери усещането за духовен живот и съпричастие в творчеството. Ако в живота нямаше Леонардо, Микеланджело, Рафаело, то днес нямаше да има Медичи. Ако в живота нямаше Медичи, то днес нямаше да има Леонардо, Микеланджело, Рафаело - процес, в който те стават едно цяло. А у нас чувството е когато някой е талантлив, то това го изживяваме като божие наказание.

- Добри думи, лоши думи - кое повече Ви помага в живота?

- И двете. Без тях няма как да оцелеем. Реалният живот изисква както юмруците на лошото, така и юмруците на доброто, все някой трябва да побеждава. Колко би бил по-хубав животът, ако победител е доброто.


ТОВА Е ТОЙ:

Роден е на 14 декември 1951 г. в Димитровград, майка му, народната певица Кадрие Латифова, загива трагично, когато той е 4-ти клас

Учи в сиропиталището в Студен кладенец. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1978 г. завършва Художествената академия, специалност „Скулптура” при проф. Димитър Даскалов

През 1985-а заминава за Франция след конкурс на „Сите дез-ар” в Париж

Един от най-разпознаваемите скулптори и художници у нас и по света, на 24 септември ще представи илюстрованата си книга „Вежди“

Бивш министър на културата, сега е председател на Комисията по култура и медии в 44-ото Народно събрание

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.