0

К акво е любовта? Може би две сърца, които туптят с еднаква честота; умове, които работят на еднаква дължина на вълната. Или подводното течение от чувства, което предизвиква катаклизми в душите, докато на повърхността притежателите им привидно са заети със съвсем делнични занимания... Във всеки случай, и трите определения важат за ситуациите в новия спектакъл на театър „Възраждане“ по разкази и повести на Чехов с режисьор Стилиян Петров.

Какво е любовта? Може би две сърца, които туптят с еднаква честота; умове, които работят на еднаква дължина на вълната. Или подводното течение от чувства, което предизвиква катаклизми в душите, докато на повърхността притежателите им привидно са заети със съвсем делнични занимания... Във всеки случай, и трите определения важат за ситуациите в новия спектакъл на театър „Възраждане“ по разкази и повести на Чехов с режисьор Стилиян Петров.

„За едно явление от електричеството“ е пиеса, която великият класик на драмата никога не е писал. В основата й са разказите „Черният монах“ и „Годеница“, но познавачите навярно ще открият настроения или едва загатнати аромати и от останалата проза на Антон Павлович. Но, да, наистина се е получила пиеса. Стилиян Петров, който е автор на сценичната версия на текста, така умело е подбрал и сглобил детайлите, че в спектакъла присъстват

всички основни теми от голямата драматургия

на Чехов и най-важното – типичната чеховска атмосфера като нежен димен воал се стеле над случващото се. И над леко кичозния декор с горичка, полянка, поточе, който сякаш ни се „надсмива“ като част от видимия свят, докато най-важното бълбука отдолу, под кората на зримото.

В представлението я има и аристократичната сянка на градината (не точно вишнева, вероятно ябълкова, защото с този плод героите от време на време се заиграват). За нейната евентуална бъдеща съдба, попаднала в ръцете на безхаберници и парвенюта, се тревожи грижовният стопанин Егор (Свежен Младенов). Има я провалената актриса (Мариана Жикич), съсипала живота си с неподходящ човек и без време погребала детето си. Има го нереализирания творец (Анатоли Лазаров), само че не е писател, а художник, който посяга на себе си заради нещастна любов. Има го желанието да заминеш другаде, където животът няма да те подмине, у годеницата, а после и съпруга Таня (Донка Аврамова-Бочева), чиято обич и веселост се сриват под тежестта на пристъпите на мъжа й. Отчетливи отгласи от „Вишнева градина“, „Чайка“, „Три сестри“, „Вуйчо Ваньо“, „Иванов“... И най-вече – неудовлетворението от празния живот и копнежа по смисленост, който все някой от персонажите артикулира във всички пиеси на Антон Павлович Чехов. Гръбнакът на този спектакъл, изграден по мотиви от разказите му, обаче са срещите на перспективния учен Андрей (силно превъплъщение на младия Йордан Ръсин, тазгодишния носител на наградата „Андрей Баташов“) с призрака на Черния монах (Георги Златарев), който според легендата се явява на хората на всеки 1000 години. Всички герои в имението са страдащи интелектуалци,

хора на духа в една загниваща империя

но точно с този, който би трябвало да е най-рационален, избира Монахът да води философските си диспути за смисъла на усилията, славата, устройството на обществото, приносът към човечеството. И точно него ще подлуди, защото Андрей се чувства по-добре в своя измислен свят, отколкото в баналното и болно ежедневие.

Актьорският ансамбъл е отличен, а сцената със сватбата на Андрей и Таня, където пословичното руско разпищолване с буйни танци и леещо се шампанско е красива вакханалия, стилизирана до метафора на пълната житейска дезориентация на добрите и умните в този груб свят. Преводът е на проф. Людмил Димитров, Венелин Шурелов и Елица Георгиева са създали визията на спектакъла, хореограф е Теодора Попова, а въздействащата музика е на Мишо Шишков-син.