С танцова стъпка из стара София
3

С танцова стъпка из стара София

Баловете завладели столичани още в края на 19-и век

Изящни дамски тоалети, изискани мъжки смокинги, пищни украшения, старомодна цигулка и бюфети, пълни с лакомства – точно така изглеждат първите балове в младата българска столица, която нито миг не се бави да достигне ритъма на Европа. Още след Освобождението модерните танцови стъпки завладяват градския хайлайф, а развиващата се София се превръща в своеобразна сцена както за бляскави изяви, така и за многобройни комични ситуации заради не добре познатата още бална култура…

 Тон за новите танцови забави се задава първо в княжеския дворец

 от младия княз Батенберг само 2 години след като поема управлението, а впоследствие тяхното провеждане се осъществява почти всяка седмица в студените зимни месеци между декември и края на март. По-късно обаче европейската бална зараза бързо започва да щурмува и други места за приеми като „Юнион клуб“, Военния клуб, Градското казино (днешната Софийска градска художествена галерия) и в някои частни домове. Веселбите продължават докъм 3-4 през нощта, а гостите винаги си тръгват леко замаяни, вече с не толкова изящна стъпка, но доволни от добре прекараното време.

Самите първи балове обаче се оказват не толкова сполучливи, защото мнозина от „каймака“ на София не познават добре нито балния дрескод, нито танцовите движения... Затова преди дебютното светско събитие князът, който сам владee виенското бално изкуство до съвършенство, моли съпругата на тогавашния английския консул госпожа Ласела да дава уроци по лансие на голяма група жени и мъже, бъдещи участници в дворцовите приеми.

И въпреки че този „малък“ проблем донякъде бива изчистен, това не важи в същата степен за недоразумения по облеклото. Става ясно, че при тръгването си към двореца богатите дами и господа си обували галоши, за да могат да изгазят калта по пътя. Тази гротескова ситуация се дължи на факта, че дълго време непавираните още улици на София тънат в кал и не случайно Иречек я определя като „Калната Венеция“. Петър Мирчев пък разказва, че: „От лепкавата кал софиянци едва измъкваха галошите си, а с галоши бяха всички мъже, деца, жени, даже офицерите носеха галоши върху ботушите си. Някои по-заможни хора наемаха файтони за къси разстояния, за да могат да отидат на театър, вечеринка или на гости с чисти обувки“.

Оказва се обаче, че проблемът с галошите дори не е единствен. На първия прием офицерите не пропускат да се похвалят с новите си униформи, а 

женските тоалети са под всякаква критика

 и стават обект на обсъждане за дълго време. Според Петър Мирчев те не били „достойни за княжески бал“ и „всяка облякла каквото могла да намери или пригоди“.

Сред малкото дами, които все пак успяват да впечатлят със своите завидни танцови умения са жената на първия български министър-председател Теодор Бурмов – Мария, и бесарабската българка, родом от Калофер – Анастасия Головина. Първата сред тях демонстрира толкова високо светско поведение, че именно на нея е възложена честта да открие първия танц със самия княз. Двамата се хващат на кадрил, а Димитър Греков и мадам Хранова поемат в същия ритъм. Не след дълго развеселеният вече княз се приближава до Иречек, който също е гостенин на приема, за да го попита защо не танцува. „Възпитанието ми е прекомерно философско и филологическо, Ваше Сиятелство“, усмихнато му отвръща професорът.

Освен това, както става ясно от спомените на Петър Мирчев, този първи бал завършва типично по „нашенски“.  Гостите, сякаш никога не виждали пълни бюфети, бързат да ги награбят и лакомствата свършват малко след началото на бала. Така в елегантния княжески салон „се зашумява като на пазар“, а краят на приема бива белязан от буйно и весело хоро. „Виенските дърводелци не били съобразили с това, та няколко дъсчици от новоизкования паркет не издържали и се счупили“, разказва писателят.

И макар тези първи опити българският елит да бъде въведен в балната култура да са сравнително неуспешни, съвсем скоро тя става неизменна част от живота и обноските на висшето общество.

 Столичният хайлайф бързо научава новите танцови стъпки

 и последващите балове гордо се наредили по качество и стил редом до останалите в големите европейски столици.

Не след дълго се утвърждава и строго определен етикет. За всеки следващ специален повод дамите започват да търсят и специален „модист“ за порядъчните си тоалети, с които да блеснат сред приятелското си обкръжение. Етикетът обаче бил по отношение не само на облеклото, ами и на цялостния репертоар от маниери, ограничения списък само с отбрани гости само от обкръжението на княза и най-вече наличието на множество чужди храни, напитки и танци.

Всъщност само след няколко години София бива завладяна и от още една танцова стъпка – тази на тангото, която предизвиква истински бум в родните медии през 20-те години на миналия век. Вестници като „Дневник” и „Софийски новини” започват да бълват ден след ден остри слова срещу новопоявилия се танц, а впускащите се в него обозначават като „печална жертва на модата”. Това, което толкова много притеснявало моралистите, била плътната близост на танцьорите, недопустима за тогавашното българско общество, което все още пазело голяма част от патриархалния си дух.

Така, като аргумент за огромното си възмущение от аржентинския танц, тогавашните вестници изтъкват като примери английската кралица, която отказвала да танцува „това нещо”, австрийския император, който забранил на войниците да танцуват танго във военна униформа, германския кайзер, който също се произнесъл против него и папа Пий X , който първи заклеймил официално сладострастния танц.

И въпреки яростните призиви от вестниците против танца, у нас подобен закон за забрана все пак не е приет.

Аржентинско танго също обсебва столичани

 но този път не само сред най-висшите слоеве на обществото. То можело да се танцува в градината на ресторанта „Славянска беседа”, където свири оркестърът на Атанас Сотиров – Златното циганче, както го наричали.

Впоследствие се устройват все повече забавления, вечеринки и празненства, отворени към цялото общество, сред които освен танцови забави и „маскирани балове“ имало и по-редовни веселия в тогавашните барове и кръчми. Единственото условие било да се плати вход на цената от 2 до 5 лв. И ако на изисканите светски приеми имало строг етикет за облеклото, то тези събития напомняли малко повече на карнавали, на които всеки идвал облечен с това, което е намерил – без значение дали истински бални тоалети, народна носия, плисирани поли или дори сватбена рокля.

Салоните, в които се провеждали тези забави, също се различавали от пищните и лъскави помещения на висшето общество. В тях нямало кой знае каква украса или пък отрупани бюфети – по стените поставяли книжни декорации и знамена от хартия, а осветлението идвало от големи газени лампи, спуснати от таваните. Но въпреки това гостите винаги се веселели от сърце…

По-късно се появяват многобройните кабарета, кафе-шантани и други локали, където по цели нощи кипи живот. Известният банкер и политик Атанас Буров веднъж казва пред Михаил Топалов, че „който има пари, отива в кабарето да пее, да танцува, да се весели, да се почувства силен, млад и красив.“

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.