Режисьорът Стоян Радев: Хората, които идват на театър, са като онези, които продължиха да посещават църквите

Режисьорът Стоян Радев: Хората, които идват на театър, са като онези, които продължиха да посещават църквите

Ако мерките наложат официално виртуално общуване, то някъде неофициално ще се играе на живо

„Старая се да избягвам „тъмната страна“, макар понякога да изглежда, че в нея е силата“, казва в интервю за в. "Монитор"известният театрален режисьор Стоян Радев.

- Г-н Радев, в днешните проблематични за театъра времена вие и МГТ „Зад канала“ извадихте премиера. Ако можем да си позволим малка шега със заглавието на пиесата на Едуард Олби: бояхте ли се за „...Вирджиния Улф“, прекъсвахте ли работа по проекта заради карантината, страхува(х)те ли се, че сцените отново могат да бъдат затворени?

- Репетициите на спектакъла трябваше да започнат в края на март, да има закрито преставление в средата на юни и премиера в началото на есенния сезон. Мерките срещу вируса промениха този план. Имахме възможност да работим през септември и десетина дни от октомври – много малко време за такъв текст. И през този кратък период актьорите бяха заети с други репетиции, почина близък човек, роди се дете, два пъти се правеха PCR тестове... Но всичко е добре, когато свършва добре. Няма страшно. Просто трябва да сме разумни и внимателни, вместо полудели от паника или опасно небрежни.

- Имахте ли лична причина да се обърнете към този текст, или го избрахте в съгласие с препоръките да се поставят камерни творби с по-малко участници, за да се избегне рискът?

- Изборът стана много преди да се появят препоръките. Личен е. За щастие – в съзвучие с репертоарната политика на Малък градски театър „Зад канала“ и с характеристиките на актьорите от трупата, които поканих да участват. Тази пиеса не може да се поставя, ако отсъства житейски опит, който да осветява нейните тайни. Мисля, че е така. Поне моят подход цели разбиране и съчувствие към героите, а не дистанциран коментар и неутрална оценка. Личната ми история с пиесата би трябвало да е личната история на всеки, който е живял и обичал, минавайки през драматичните и комичните нюанси, непременно съпътстващи общуването с другия. Човек е склонен да търси истината или да я крие, за да постигне хармония в живота си. Равновесието е трудно постижимо и в крайна сметка по-смелите стават опасно открити, за да спасят себе си и любовта си. С това се занимава пиесата.

- Това е първата ви професионална среща с Ирини Жамбонас и Малин Кръстев – двама великолепни актьори с нелеки характери. Как се работи с тях?

- Радвам се, че се срещнах с Ирини и Малин по толкова вълнуващ повод – ролите на Марта и Джордж в „Кой се бои от Вирджиния Улф“. Но когато разпределението изглежда като „нарисувано“, обикновено се оказва, че има подводни камъни, които могат да пробият лодката. В случая се изправих пред много различни актьорски природи и беше трудно, доколкото вдъхновението при единия се стимулираше от едно, при другия – от съвсем друго. А при Владо и Каталин (другата двойка актьори в спектакъла – б.а.) от трето и четвърто. По едно време балансът изглеждаше невъзможен, а на всичкото отгоре бързахме. Аз обаче вярвах, че тези разминавания могат да бъдат плодотворни, защото сблъсъците между героите в пиесата се раждат на подобна основа. Не съм прибягвал до натиск, за да се получи спойката. По-скоро беше въпрос на търпение и невидима помощ.

- Имате ли спомени от предишни сценични версии на пиесата и, ако да – с какво вашата, рожба на 2020 година, е по-различна от тях?

- За съжаление не съм гледал предишни версии и нямам преки впечатления. Така или иначе, аз смятам, че режисьорската практика не бива да се гради върху концепции, които не произтичат директно от драматургичния текст, от неговата собствена органика. Винаги съм възприемал заниманието си като разкриващо специфичния смисъл на творбата. Ако и другите са постъпвали като мен, значи си приличаме.

- В особеното време, в което живеем, от какъв театър има повече нужда: от такъв, който дълбае в големите, глобални проблеми на света и обществото, или от този, който се занимава с душата и интимния свят на човека – единственото му поне отчасти сигурно убежище?

- Най-добре е всеки артист да следва темите, които са наистина значими за него. Те могат да засягат мащабни обществени движения или да се взират в интимното пространство. Не бих поставял театъра в определени рамки – той има средства, които обхващат много широк диапазон от проблеми. Важното е да не ползва механично чужд иструментариум – няма защо да се обърква с електронните медии или социалните мрежи, както не е необходимо горските ягоди да се превръщат в захарен памук. Може да се говори за всичко, но със собствен глас.

- Вие като че ли сте сред малцината режисьори у нас, продължаващи да правят правдив психологически театър. Защо като че ли днес се бяга от него? Приема се за старомоден или е по-„неблагодарен“ и труден?

- Аз се опитвам да правя това, от което разбирам, което чувствам близко и така мога да съм честен с публиката. Трудно е, неблагодарно е, често работата изглежда на ръба или отвъд ръба на провала. Но пък безсмислено е да се преструвам на някой друг (по-модерен, по-успешен), защото от това не би произтекло нищо хубаво нито за мен, нито за зрителите. Вярвам, че уникалността на театъра се съдържа в условието за искреност, спонтанност, смелост дори да сбъркаш в стремежа си към по-непосредствено общуване. А иначе, психологическият театър е неразбран и подценен в голяма степен, с неговия етикет у нас погрешно се квалифицират слабите изпълнения, а то е точно обратното – слабите изпълнения са именно тези, в които отсъства органика, в които се покриват формални художествени критерии, в които липсва проникновение и свръхзадачата не засяга сърцевината, а цели обслужване на конюнктурни естетически изисквания и моди.

- Оптимист ли сте за българския театър и за живото изкуство като цяло: ще преживее ли корона-кризата, или ще фалира? И как би могъл да оцелее театърът според вас?

- Във връзка с предишния въпрос, най-голямата заплаха за театъра е собственото му самочувствие. Той може да падне под ударите на вътрешното си обезличаване или затъване в софистициран фалш. Аз съм оптимист по отношение на самодейния театър, в него ми е надеждата. Каквото и да се случи, артистичната искра пак ще проблясва и това не е свързано с професионални възможности, а с таланта и естествения подтик към игра.

- Смятате ли, че виртуалните спектакли са бъдещето? „За“ или „против“ тях?

- Виртуалните спектакли могат да бъдат самостоятелна творческа форма. Но не могат да заменят живото изпълнение и не бива. Ако пандемичните мерки наложат официално виртуално общуване, то някъде неофициално ще се играе на живо – и там ще е театърът. А това, в Мрежата, ще си намери друго име.

- Струва ли ви се публиката след локдауна променена, уплашена – има ли да преодолява някакви психологически бариери, за да се върне в салона?

- Мога само да съм благодарен на публиката, която се връща в салоните. Това връщане говори за преодолян страх, защото плашенето беше и е много силно – отвсякъде се говори за мрачни рекорди, тежки усложнения и смърт. Това, че църквовният живот не спря въпреки локдауна, беше много важно за мен, защото остави една отворена врата за тези, които не ограничават съществуването до физическите му измерения. Гледам на хората, които идват на театър, като на онези, които продължиха да посещават църквите.

- Изследвайки своите герои в „Кой се бои от Вирджиния Улф“ – съпрузи със сложни отношения, научихте ли нещо ново за брака и съжителството?

- Много дълъг може да е отговорът на този въпрос. Но вместо това, накратко – пиесата потвърждава впечатлението, че и най-забавните игри или дори най-красивите илюзии не могат да запълнят драматичните липси в една двойка. А такива винаги има. При всички. Понякога ти се струва, че цинизмът и сарказмът могат да предложат лечение, но и това не е. Какво може да помогне? „Не знам“, казва Марта, и после „Да. Не.“ – в това смирено заставане пред тайната спектакълът завършва. Не се разбира как ще се продължи напред, но поне признанието за страха от истината и отказът от досегашните неистини са се случили.

- Още една заигравка със заглавие на ваш спектакъл, който неотдавна поставихте в театъра на Армията: може ли да има „Жена без значение“? Кои са жените с най-голямо значение във вашия живот?

- Всяка жена има значение. За мен най-голямо е значението на тези, с които съм семейно свързан. На тези, с които съм работил пълноценно на сцената. От майка ми знам, че доброто побеждава. Старая се да избягвам „тъмната страна“, макар понякога да изглежда, че в нея е силата.

- Много актьори са споделяли, че за тях сте любим режисьор и се радват, когато имат възможност да работят с вас. Как постигате тази съпричастност? Да не би да сте неосъществен актьор?

- Дано да е така, както казвате. Във всеки случай, аз влизам в театъра „по любов“. А като е „по любов“ не е лесно, защото се разчита на твърде несигурни стойности – в любовта отношението не се заслужава, а се дарява. Аз дарявам симпатията си на актьорите, с които работя. Някои имат интуицията какво се случва и, не щеш ли, отвръщат със същото. Но всеки е свободен в решенията си, не използвам тактически средства, за да постигна някакво въздействие. А дали съм неосъществен актьор? Не. Аз съм осъществен актьор, много обичам да играя и по време на репетиции го правя с удоволствие пред отбраната публика на колегите.

ВИЗИТКА:

* Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян

* Завършил е режисура в НАТФИЗ в клас на проф. Красимир Спасов

* Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ от Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Караконджул“ по Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Приятно ми е, Ива“ (Театър 199) и др.

* Има 2 номинации за награда „Аскеер“ и 2 за награда „Икар“ за най-добър режисьор

* Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и над 300 музикални и рекламни клипове на известни наши изпълнители и марки, за които е носител на близо 15 национални и международни отличия

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.