Катя Петрова често е определяна като най-интересния български куклен режисьор в момента. Нейният спектакъл „История за чайка и банда котараци” по Луис Сепулведа, отличен с  „Икар” от Съюза на артистите, с „Гран при” и още 6 награди на международния куклен фестивал „Златният делфин“ във Варна и с „Гран при” на Международния фестивал на куклените театри в Крагуевац – Сърбия, бе поканен в Япония и изигран от български и местни актьори от трупата „Пук“.

Режисьорката, възпитаничка на голямата проф. Юлия Огнянова, в началото на този месец събра бурните овации на публиката в Скопие с „Пощенска приказка“ по текстове на Карел Чапек. Спектакълът бе част от афиша на Скопско лято 2018. През август Катя Петрова пак отлита към Страната на изгряващото слънце, за да подготви представление изцяло с японски актьори.

- Г-жо Петрова, след „Приказка за скитника крал“ в Столичния куклен театър, донесъл много награди, включително и „Икар“ за най-добър спектакъл, за гостуването си в Скопие отново се обърнахте към творчеството на Чапек. Защо?

- Чапек е един от любимите ми автори. В неговото творчество винаги смешното и тъжното вървят ръка за ръка. В Столичен куклен театър направих „Приказка за скитника крал“, направих и филм с кукли по текстове на Чапек - „Трутина“. За Скопие не се колебах да избера отново Чапек. Този път се спрях на „Пощенска приказка“. Предпочетох да направя кастинг сред студентите на проф. Рефед Абази от Театралната академия в Скопие, когото много харесвам като актьор и преподавател. Процесът на работа с тях беше много креативен. Може би затова и резултатът бе добър. Спектакълът се игра на албански със субтитри на македонски език.

- Бяха ли посланията, естетиката на „История за чайка и банда котараци“ понятни за публиката в Япония – една толкова далечна страна, с различна култура, бих казала, за хора от различна цивилизация?

- Когато публиката харесва едно представление, падат всички бариери, всякакви езикови условности и естетически различия. Публиката реагираше на акценти от текста, на хумора, на визията на спектакъла, на трансформацията на куклите, на актьорските превъплъщения и яркото музикално внушение. След края на спектакъла зрителите дълго разглеждаха куклите и се снимаха с екипа. Беше истински празник за душата и сетивата. Спектакъл на прекрасното партньорство, на радостта от общото творчество, на приобщаването на две нации чрез изкуство. Явно той ги развълнува с посланието си: погубваме природата, а с нея и самите себе си. Това е тема, която вече не търпи отлагане. Другото важно нещо, което Сепулведа ни казва с този текст, е неумението ни да общуваме с различните, да се поставяме на тяхно място. Той ни дава и изхода от тази ситуация – любовта и приятелството, а това е разбираемо за всички по света.

- Предстои пак да заминете и да поставите спектакъла, този път само с японски aктьори. Знаем, че японците са много отворени и любознателни към чуждото мнение, към чуждия опит. Ще трябва ли да се съобразите с тяхната театрална традиция и естетика?

- Продуцентът Харухико Ии ме покани да реализирам спектакъла с японски актьори, за да може той да остане в афиша на техния театър „Пук“. Това, с което ще трябва да се съобразя, са индивидуалните възможности на актьорите. Японските кукленици имат силно изразена двигателна култура. Те са някак безплътни, сякаш плуват в пространството. И понеже куклите са абстрактни – направени от въздуховодни тръби, ще трябва да синхронизирам техните движения с движенията на куклата. Това ще е своеобразна хореография – нещо, което ме занимава силно.

- И други ваши постановки впечатляват с органичното вплитане на кукли, сценография и актьорска игра. Как го постигате?

- Това се дължи на начина, по който работя. Първо, давам възможност на актьора „безотговорно“ да импровизира, пробвайки куклата, и по-късно да импровизира по поставени задачи в контекста на спектакъла. Така намирам и успявам да използвам най-доброто от неговите способности. Заедно със сценографа създаваме визуалния образ на спектакъла, но не се ограничаваме с първоначалната идея, по време на репетициите развиваме и нови посоки. Резултатът винаги е изненадващ. Всичко това прави спектакъла "кислороден", "дишащ", сякаш го създаваме в момента, пред очите на публиката.

- Какво е за вас куклата? Тя съществува в различни битности в обкръжаващия ни свят - култов предмет, инструмент на кукловоди за манипулации. За децата обаче тя е нещо напълно истинско, дори живо, незаменимо за тяхното израстване.

- Куклата е навсякъде. Тя е основен култов предмет от най-древни времена – тотем, вуду, орнамент на сграда, скулптура, герой от филми – E.T. (Извънземното – б.ред.), Йода и какво ли още не. Особено ме интересува възможността на куклата да се трансформира от едно нещо в друго – като визия и като значение, като промяна на смисъла, който носи. Чрез нея може да се изрази и представи богатството на противоположностите, дуализмът в човека – едновременно и добър и лош, смел и страхлив, красив и грозен. Работата с кукли предоставя неограничени възможности за развихряне на човешката фантазия.  

- Какво ви дава творчеството?

- Творчеството ми дава всичко – радост, болка, страдание, смелост и смиреност. Творчеството ме учи на нравственост, доброта и любов.

- Вашите постановки винаги са посрещани с интерес. Като „Ние, врабчетата” по Йордан Радичков и политическата приказка „Цар Шушумига“, написана от  Константин Илиев през далечната 1968 г., но заради цензурата не видяла бял свят до 1989-а, „Бурята“ на Шекспир, „Хуан Дариен – момчето тигър” по магическия реалист Орасио Кирога, „Семейство Замза” по Кафка... А оттук нататък накъде?

- Друга посока за мен ще бъде българо-шведски проект с театър „Гилотина“ от Стокхолм. Предстои ми и още един - „Животът на насекомите“ по романа утопия на нашумелия руски съвременен автор Виктор Пелевин. Ще го реализираме през 2019 г. във връзка с избирането на Пловдив за културна столица на Европа.  

ВИЗИТКА

* Катя Петрова е завършила режисура за куклен театър в курса на проф. Юлия Огнянова във ВИТИЗ през 1989 г.

* Автор е на редица провокативни и философски куклени спектакли за възрастни и деца, сред които „Ние, врабчетата“ (игран на 6 езика на различни световни форуми и сцени), „История за чайка и банда котараци“, „Макс и Мориц“, „Приказки на един дъх“, „Легенда за Сибин”, „Бомбето“, „Клаустрофобия“, „В кулисите на душата“, „Цар Шушумига” и др.

* Спектаклите й са показвани в Русия, САЩ, Словения, Испания, Великобритания, Германия, Гърция, Мексико, Норвегия

* Режисьор е на няколко куклено-анимационни филма, участвали на много филмови фестивали по света – „Игри”, „Трутина”, Fantasy concerto

* Като режисьор е привлечена от изследване на куклата като знак и анимацията на предмета

* Има и постановки с живи актьори - „Тъгопоглъщач“ (моноспектакъл на Мая Новоселска в Театър 199 по текстове на Дафина Георгиева-Роня, загиналата дъщеря на режисьорката), „Оптически илюзии. Цирк“ („Сфумато“)

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Доц. д-р Светла Ангелова: COVID-19 не е Апокалипсис!

Тя е родена в Стара Загора, завършила е природо-математическата гимназия „Гео Милев“ преди да кандидатства в СУ „Свети Климент Охридски“ специалност Молекулярна биология. Работила е в Института по генетика при БАН преди да отиде в Националния център по заразни и паразитни болести, където е натрупала голям опит в националната референтна лаборатория „ Грип и остри респираторни заболявания“.

Има множество съвместни публикации в областта на онкогенетиката и грипа при различните възрастови групи.

 В момента е ръководител на централната научна лаборатория  при старозагорския Тракийски университет, от 5 март  е шеф на PСR-лабораторията при УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ .Омъжена, майка е на двама сина.