Творческото ни партньорство с Александра Василева е трудно, защото репетициите продължават и вкъщи, казва в интервю пред "Монитор" директорът на ДКТ „К. Величков“ - Пазарджик.

- Г-н Антонов, защо един успешен режисьор като вас реши да поеме кръста на извънстоличното театрално директорство, да администрира, вместо да твори?

- След пенсионирането на досегашния директор Александър Жеков от Министерството на културата ме поканиха да поема театъра като изпълняващ длъжността и аз приех. Назначен съм до конкурса, който може да бъде обявен всеки момент. Разбира се, ще се явя на него. Винаги съм смятал, че е хубаво в театрите да влизат хора, които имат някаква визия за това как трябва да се развиват. Не говоря за финансовите показатели – основното, на което се обръща внимание в момента, а по отношение на художествената цел на това изкуство. Може би заради това изобщо се хвърлям – защото до голяма степен театърът сега не само в провинцията, но и в София, е подчинен на някакви финансови механизми. И много трудно се намира баланс между едното и другото.

- Как финансовият диктат се отразява на художественото ниво на театралната продукция?

- То не е диктат, защото ако питате повечето от директорите на театри, те ще кажат, че тази система ги устройва (получаване на 2,50 лв. държавна субсидия на всеки 1 лев, спечелен от продажба на билети – б.а.). Така че не е диктат, а е система, която ги задоволява и те до голяма степен се чувстват добре в нея. Хората от управителното тяло са съгласни с това, отделен е въпросът, че то избива в друга посока на възможностите на театъра – пренебрегват се ред важни неща като художествен вкус например.

- В какво състояние намирате Пазарджишкия театър, който в недалечното минало е привличал изкушена публика от столицата и цялата страна?

- Помнят се онези времена, когато тук са работили и Леон Даниел, и Георги Георгиев-Гец, и Катя Паскалева, и Крикор Азарян... Доста хора са минали през този театър и той е имал своите силни години, но тогава са били други времена, в друга ситуация, в друго общество с други разбирания, ако щете. За съжаление в момента не е така. Финансовото състояние на театъра е добро. Но като художествено ниво от години той според мене, а сигурно и отстрани се вижда, не е бил в добра форма и то поради ред причини, които си зависят и от директорите – какви екипи каниш, какви представления правиш, как си формираш репертоара... Да, има на какво да се стъпи, но трябва да се поставят така нещата, че да можеш да продължиш да бъдеш в добро финансово състояние и в същото време – да намериш онази „пролука“, в която да правиш и добър театър. Ако днес пред съсловието има някакво предизвикателство, то се състои именно в това: как да си изкараш парите и в същото време да не те е срам да гледаш собствения си театър.

- Преди 2 години бяхте претендент за шефското кресло в Народния театър, но на последната права в конкурса с малко ви изпревари Мариус Донкин. Как мислите, на пъпа на София или извън столицата бихте приложили по-успешно идеите си?

- Колкото и различно да се работи на двете места, има нещо, което трябва да бъде същото и в Народния, и в Пазарджик, и където и да било другаде: да се търсят начини да се прави висок театър. Аз поне ще се стремя към това. Така ме е учил моят професор Иван Добчев. Да има продукция, която да бъде лицето на съответната трупа. Изобщо да се занимаваме с това изкуство сериозно, защото обратното го има навсякъде в повече...

- Първото нещо, с което ще се заемете като изпълняващ длъжността?

- Заварвам ситуация, в която половината сезон, както се казва, е пред премиера. Предстои да излезе детското представление „Пинокио“ под режисурата на Бисерка Колевска, после ще се реализира текст на хърватския автор Миро Гавран, а след това идва ред на заглавие от Мартин Макдона, „Лейтенантът от Инишмор, или смъртта на котката“, което го прави Асен Блатечки. Съвсем добросъвестно ще довърша в близките месеци това, което е започнато досега, за да мога през останалото време да мисля за следващата част от сезона. Организационно вече съм се заел с работата: освен че трябва да излязат всички насрочени премиери, искам да подредя за себе си как да се случват някои неща вътре в театъра оттук нататък.

- Ще допускате ли все пак някакви компромиси с попълването на репертоара с комерсиални заглавия? В провинциалните театри може ли изобщо да се мине без това?

- Първо, какво значи комерсиално заглавие? В момента в България това означава да имаш разпознаваем от телевизията актьор, който да играе в него. Знаем, че до голяма степен такива имена пълнят салоните. От тази гледна точка си мисля, че в провинцията е почти невъзможно театрите да съществуват иначе – не биха могли да си изкарват субсидията. То затова и този тип театър върви толкова из България и толкова често има подобни представления – поради реални съображения. В сегашната ситуация не виждам друг вариант. Отделен въпрос е обаче какви са тези заглавия, какъв вкус е проявен при избора им. Защото дори самият булеварден театър се дели на добър и лош.

- Въпреки всичко неведнъж сте се изказвали критично към системата на „мечките“ за привличане на публика...

- Нека кажа така: аз нямам нищо против тъй наречените „мечки“. Имам против само тогава, когато видя лош театър. Не се интересувам дали определен тип „мечки“ играят в него. И зрителите разсъждават така обикновено. Какво значение има, че играе актьорът Х, ако е лошо?! Ако той няма уважение към публиката, не спазва текста, всеки път си позволява да прави нещо непредвидимо. Нямам възражения, стига да се показват качествени спектакли. Но при „мечките“ начинът на живот е различен, крайно натоварен: тяхното е едно голямо гонене из България, те не могат да си подредят програмата, пътуват страшно много. Екшън е: да отидем дотам, да го изиграем, да се върнем, после пак отначало – това е един постоянен поток. Ти си преценяваш доколко ще плуваш в тоя поток, какво искаш от себе си, докъде ще стигнеш, как да го направиш, можеш ли да си го позволиш, имаш ли нужда от това. Въпрос на лична отговорност е в какво точно ще участваш и как ще играеш...

- Вие самият сте от режисьорите, които сравнително рядко поставят – прекалено взискателно избирате проектите, по които да работите, или корифеите в професията неохотно допускат нови имена в топ-листата?

- Много трудно е току-що завършили НАТФИЗ млади хора да се впишат в определени ситуации в нашия театър. Поради ред причини и винаги сложни обстоятелства. Не си мислете, че е лесно да се прави театър в България. За мен винаги е било изпитание да преговарям с директори и отдавна съм си забранил да го правя: защото тези преговори при предлагането на нов проект някъде често се превръщат в едни особени игри на надлъгване и отлагане, които се проточват година-две. Има взаимоотношения, които ме отвращават. Не може да не кажеш на един човек: „Не, това заглавие не ме устройва, този екип не ме задоволява, довиждане“. Не може да не кажеш: „В моя репертоар търся това, това и това, ти не се вписваш“. И ред други неща...

- Тоест напоследък правите спектакли само ако ви поканят, така ли?

- Да, не съм предлагал. Последното ми предложение беше един толкова странен случай, че аз просто се отказах, защото нямах никаква мотивация да продължавам. Не можете да си представите за какви абсурдни патила става въпрос. По тях можеш да напишеш спокойно „Театрален роман“ на Булгаков отново.

- Значи можем да се надяваме, че няма да повтаряте грешките на тези директори и ще се опитате да наложите друг стил на отношения?

- Аз за себе си не се надявам, аз съм сигурен. Аз съм искрен човек, лъжите и изплъзването не са за мен. Казвам направо, дори да е нещо, което другият може би няма да приеме. Но аз си го казвам, защото така мисля в момента и това би трябвало да се знае и от другия, а не да влизаме в една сложна игра на „Какво става?!“. Тоя въпрос можеш да си го задаваш много дълго време, а на мен не ми се влиза в такива игри.

- Актрисата Александра Василева – вашата съпруга и муза, участва в повечето от спектаклите ви. Как бихте определили творческото партньорство помежду ви?

- Нашето творческо партньорство винаги е било трудно, защото репетициите продължават и вкъщи. Имали сме доста сложни моменти, особено с подготовката на „Свобода в Бремен. Г-жа Геше Готфрид“ от Фасбиндер в Народния театър. Били сме на границата да решим, че повече няма да работим заедно, защото просто то не се издържа! Дотам бяхме стигнали. Но това са нормални неща за един репетиционен процес; ненормалното е, разбира се, той да се пренесе вкъщи.

- Накрая не мога да не попитам и какво мислите за многострадалната така наречена театрална реформа? Нужна ли е изобщо?

- Засега театралната реформа, която наричате многострадална, се приема много добре от театрите. Това е факт, тя ги устройва. А след като мнозинството театрални директори казват, че тази система ги задоволява, то и самото Министерство на културата няма какво да направи. Мисля, че няма какво да се каже повече по този въпрос. Оттук нататък останалото е мълчание.

ВИЗИТКА:

* Григор Антонов е роден на 8 юли 1972 г. в София

* Завършил е режисура в НАТФИЗ в клас на проф. Иван Добчев

* Впечатляващият му режисьорски дебют е с пиесата „БиФем“ на Людмила Петрушевска в Сатиричния театър

Сред постановките му са „Замъкът“ по Кафка в „Сфумато“, „Фантомни болки“ на Сигарев в Сливенския театър, „Вампир“ от Антон Страшимиров и „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс в Пазарджишкия театър, „Свобода в Бремен“ от Фасбиндер в Народния театър и др.
Има номинация за награда „Аскеер 2017“ за „Вуйчо Ваньо“ от Чехов в театър „Възраждане“
 
Женен е за актрисата Александра Василева, с която имат 11-годишна дъщеря Арлина
В края на август е назначен за временно изпълняващ длъжността директор на Пазарджишкия театър

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Проф. Тодор Кантарджиев: България вече е в средно голяма опасност от коронавируса

"По препоръка на Центъра за контрол на заболяванията се оказва, че в България опасността от ниска е сведена до средно голяма. Затова трябва да има контрол за температурата на пътниците, интервюта на тези, които пристигат от държавите, в които вече има засегнати от коронавируса хора. Тези пък, които идват от Китай, веднага трябва да се свържат с лекар и в продължение на 14 дни да не общуват с много хора.". Това заяви в интервю за "Монитор" проф. Тодор Кантарджиев, директор на Националния център по заразни и паразитни болести, национален консултант по микробиология: