На 29 май със спектакъла "Антихрист" ще бъде отбелязана 30-годишнината от създаването на „Диалог“ – първия частен театър в най-новата културна история на страната. Днес неговите традиции продължава Нов театър – НДК, разказва основателят му – режисьорът Бойко Илиев. Но поне 20 други опита за частни формации са загинали през годините...

- Г-н Илиев, на 29 май ще отбележите 30-годишнината от създаването на театър „Диалог“ – първия частен театър в най-новата културна история на страната. Какво си спомняте от онези пионерски времена?

- През 1988-89 г. заедно с група луди ентусиасти се опитах малко да разчупя закостенялата система на театъра, което беше своеобразен бунт и срещу онова, което се случваше в страната като цяло. Беше ни събрало неудовлетворението – от съществуващата театрална организация, превръщаща ни постепенно в жалки изпълнители на идиотски идеи и формални експерименти; от това, което се прокламираше като позиция от сцената – съобразена, съгласувана, удобно посредствена; и най-после – от условията на живот, които ни се предлагаха за нашия тъй кратък миг на тоя свят. Носейки у себе си тази неудовлетвореност, си поставихме някои революционни задачи: да създадем театрална трупа, която да се самоиздържа, да не разчита на подкрепа от държавата; тя да има неповторим естетически облик – спорещ, дори отричащ досегашната идейно-естетическа платформа, битуваща по сцените в страната. Бунтът се осъществи и на 31 май `89 тръгнахме с премиера – „Убийството на Гонзаго“ от Недялко Йорданов. Допуснаха ни във Военния клуб, който си позволих да превзема напълно – действието се развиваше по балконите, по целия салон... След това дойдоха „Житие и страдания грешнаго Софрония“, „Това е абсурд“ от Иван Кулеков (спрян от Главно политическо управление на БНА), творби на Том Стопард, Уди Алън, Фасбиндер, Камю, Достоевски, Хайнер Мюлер... Бяха силни времена с неистова енергия. „Възрожденският“ период приключи със спектакъла „Постоянството на веселието и мръсотията“ по Даниил Хармс в залата на КТ „Подкрепа“. При голямата инфлация загубихме всичко, което имахме, и сложих катинара.

- Трябваше да минат почти три десетилетия, за да намерите постоянен „дом“...

- След „Подкрепа“ отидохме във ВИТИЗ – Стефан Данаилов ме покани да направя „Децата на Кенеди“ със студентите от класа му, но в деня на премиерата съобщиха, че е поставена бомба. Тогава преминах 300 м до залата на „Подкрепа“ и отключих отново. 3 часа по-късно играхме. После се преместихме в Младежкия театър (тогава в Студентски дом), били сме за малко в Народния, в Музикалния, къде ли не. Сменили сме 8 зали, което беше най-малкото приключенско. Системата обаче така и не се промени, всичко изглеждаше обречено, неслучайно през годините загинаха още поне 20 опита за частни театри, в 7-8 от които и аз съм участвал по някакъв начин. Статуквото си остана и всички частни формации, които се раждаха, много бързо умираха, системата е непокътната, просто сега е на пазарен механизъм. Но мен все ме глождеше, че нямам свой театър – явно бях роден да нося този кръст. И през 2015 г. най-сетне благодарение на ръководството на НДК създадох сегашния Нов театър, продължаващ традициите на „Диалог“. Той тръгна с „Амадеус“ на Питър Шафър. Опитахме се да се завърнем към онова, което ни крепи – изкуството, което ни прави хора, облагородява и вдъхновява, за да преминаваме по-ведро през жалкия си бит.

- Сега по-лесно ли се ръководи частен театър в сравнение с времето преди промените и началото на прехода?

- Времената са други. Тогава наистина ни владееше възрожденски ентусиазъм, защото чувствахме, че водим реална битка, и това ни даваше много сили. Неслучайно бях викан в ЦК на БКП, в Комитета за култура, в Градския комитет на партията и т.н. Тоест, усещането беше, че сме на ръба на закона. Разбира се, тогава нямахме нищо. Това, че ни дадоха възможност във Военния клуб, беше въпрос на връзки. Дори опасността за физическото ни оцеляване беше понякога доста реална. Но желанието да се опитаме да променим системата – не само театралната, а и социалната, да разбутаме някои стени, беше наистина силно в нас и то ни водеше. А след 1989-а вместо идеологическите пречки дойдоха чисто финансовите: просто ни слагаха голям наем. Когато дойде ново ръководство във Военния клуб, отидохме в Софийския университет. След което заради ремонт се преместихме в „Славянска беседа“, оттам в зала „Славейков“, която бяхме принудени да напуснем след един безпаметен купон за 3-годишнината на театъра – беше погром след него, след това отидохме в зала „Подкрепа“, но, както казах, след инфлацията трябваше да затворя врати, после в клуб „Хамбара“, пак в „Славянска беседа“... и така до създаването на Нов театър, който е на друго ниво в организацията, но всичко е минало през моите ръце. През 2014 г. сключихме договор с НДК и почнахме строежа. Сега, когато имам свой театър, пък от време на време се самобичувам, че не мога да намеря онези силни заглавия, казващи нещата, които искам да споделя с публиката. Опитвам се да ги открия – понякога успявам, понякога не толкова. Но смятам, че „Амадеус“, „Поручик Бенц“ по Димитър Димов, „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла“ за съдбата на големия ни поет, „Антихрист“ по Емилиян Станев, отскоро и „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на Тенеси Уилямс са същностни, смислени текстове, които отговарят не само на моите емоционални потребности.

- Нов театър – НДК, само ваши собствени режисьорски хрумвания ли ще продуцира?

-Тук се създадоха вече доста спектакли на други продуцентски къщи, аз продуцирам само моите спектакли, защото нямам сили и средства за другите. Опитвам се да заделя някакви, за да мога да създам това, което ми е на душата – общо-взето, на година веднъж си го позволявам, няма финансова възможност за повече. Иначе тук се родиха „Кокошка“ на режисьорката Ана Батева – спектакъл, който бе забелязан и у нас, и в чужбина, „Мелодия“ на Клара Армандова, „Променяне“ на Гергана Димитрова и Йоана Буковска-Давидова, в момента Робин Кафалиев прави постановка с Разградския театър – усилено репетират и вероятно в края на сезона ще има премиера. Тук ще се готви и продуцираният от Ловешкия театър спектакъл „Майстори“ по пиесата на Рачо Стоянов – адаптация за 5-ма актьори, и т.н.

- Доволен ли сте от позиционирането на театъра върху културната карта на столицата и страната? Селекционерите на фестивали и награди като че ли не обръщат особено внимание на независими, частни сцени...

- Конюнктурата продължава да бъде същата, а ние винаги сме били маргинали и явно ще бъдем. Аз тази участ съм я приел с годините, макар понякога да ме гложди, че оставаме встрани. Но от друга страна си мисля, че ако вляза в тази „игра“, значи съм предал нещо от себе си. Усещането ми е, че трябва да бъда извън нея, в своя си свят. Просто не искам да участвам, докато в един момент тя не стане по-честна, а не обслужваща определени интереси. Защото в последните 20 и повече години се наблюдава много силно капсулиране в тези игри с награди, с фестивали. Министерството на културата продължава да подкрепя определени от тях и е много трудно да пробиеш. Искам да създам фестивал в Нов театър, но не мога да се „вмъкна“ във финансирането на МК, защото средствата са разпределени предварително. Скоро имаше конкурс, но аз не участвах умишлено, тъй като няма никакъв смисъл: конюнктурните фестивали и награди си вървят така от години и никой не ще да промени това. Не желая нито Аскеери, нито Икари, нито техните фестивали. Опитвам се да утвърдя свой фестивал – от 3-4 години правя опити с фестивал на българската драматургия и, живот и здраве, ще продължа. Така е най-лесно – всеки, който иска, да си тегли колата сам, но не е логично дълги години след т. нар. промяна статутът на театрите да остава непроменим. Театри трябва да умират и да се раждат, както всичко в тоя живот, а не да стоят, само защото някога са били учредени с решение на ГК на БКП. Сега си седят 52 държавни театъра, някои станаха общински и само това беше промяната. Иначе всичко останало е както преди 10 ноември.

- Постановките ви доста пътуват по света. Нямате ли усещането, че сте по-топло приемани в чужбина, отколкото у нас?

- Скоро се върнахме с „Поручик Бенц“ от Швейцария и Германия, с „Яворов, Лора и Мина“ бяхме в САЩ и почти цяла Европа. Пътуваме с текстове, които са класика, останали са във времето в българската история и театър. Усещам в срещите ни с публиката, че сънародниците ни в чужбина имат нужда от това – те са петимни за поетичното слово на Яворов, Димитър Димов, Емилиян Станев, то ги трогва, защото носталгията е в сърцата им. За това го правим. Естествено, с определени компромиси от естетическа гледна точка, тъй като не можем да си позволим да пренасяме целия декор. Но колкото и да е трудно, спектаклите се случват. Спомням си, първото ни представление в Монреал, Канада, беше наистина инфарктно: нещо се беше объркало и не беше дошъл човек, който да отвори кабината за осветление и звук. Но публиката дойде и ние се опитахме за отрицателно време да създадем организация, да манипулираме с един лаптоп и с бушоните за осветление, така че представлението да се състои въпреки условията. В Атланта пък един чернокож осветител с огромно самочувствие заспа в кабината по време на представлението. Трябваше да го ръгам да се събуди, за да изкараме криво-ляво спектакъла: аз с лаптопа, той с неговия таблет... Много често си казвам: да, визията е важна, но в крайна сметка ако я няма душата на актьора, ако го няма словото на великия писател, какво остава?! Едни картинки, които може би са интересни и впечатляват, но театърът е за това да чувстваш дъха на актьора на метър от себе си. Нищо друго не е нужно освен една празна сцена.

- Ще чествате юбилея на Нов театър със спектакъла „Антихрист“ по едноименния философски роман на Емилиян Станев. Съзвучно ли е със съвременността житието на героя – средновековния монах Теофил, търсещ между доброто и злото свобода и смисъл?

- С „Антихрист“ Емилиян Станев е реагирал на онова, което се случваше с нас самите преди 1989-а. Сега „Антихрист“ е в друг контекст и с това заглавие аз реагирам на ставащото в България и в цяла Европа, която познавам добре, тъй като пътувам доста. С възрастта човек все повече се опира на корените си, за да намира смисъл да продължава в тоя свят. Поставих „Антихрист“ с категоричната мисъл и чувство, че трябва да си отворим очите какво се случва с нас – спектакълът е мъничка камбана, която се опитвам да бия, за да продължа своя бунт...

ВИЗИТКА

* Роден на 29 юли 1955 г. в София

* Завършил е актьорско майсторство в клас на проф. Надежда Сейкова във ВИТИЗ, през 1990 г. получава режисьорско звание, има магистратура от НБУ по филмово и тв изкуство

* Поставял е десетки театрални спектакли, оперети, мюзикъли в почти всички театри в страната, вкл. в Народния, Младежкия, Музикалния („Януари“, „Осъдени души“, „Красотата ще спаси света“ „Пролетно тайнство“, „Мулен Руж“ и мн. др.)

* През 1988 г. основава първия частен театър у нас – „Диалог“, който през 2006 г. трансформира в продуцентска къща „Евродиалог“. Освен театрални спектакли тя вече е създала 4 игрални филма и около 60 документални

* Бойко Илиев е баща на известния кинорежисьор и актьор Ники Илиев

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Алберто Гандолфо: Мафията се стреми да движи и мести повече капитали, отколкото хора

Известният италианският фотограф Алберто Гандолфо откри лично в столичната галерия КО-ОП на бул. „Янко Сакъзов“ 17 своята изложба „Онова, което остава“. В София, в рамките на фестивала „ФотоФабрика“, беше и световната премиера на едноименната негова книга, родила се, за да разкаже и историите на хората от снимките, дръзнали да се опълчат на подземния свят или на тежката държавна машина – оцелели след престъпления на мафията и техни близки, роднини на жертви на режисирани „нещастни случаи“, медицинско безхаберие, полицейски произвол или финансови злоупотреби. 11 от 27-те истории в албума са на гастрол в България чрез кадрите на Гандолфо, като преди това част от тях са били показвани единствено в Милано. Онези, които са останали, продължават да се борят за справедливост за своите мъртви и за идващите след тях. Тук са фотопортретите на брата на взривения от мафията магистрат Паоло Борселино, на бащата на Елуана – момичето, което след катастрофа е поддържано с медицинска апаратура цели 17 години във вегетативно състояние въпреки несъгласието на близките, на сестрата на Стефано Куки – младежа, задържан за няколко дози дрога и починал в ареста при неизяснени обстоятелства. И още... Изложбата ще остане у нас до 7 юли, след което поема на обиколка из Италия.

Губим пари и кадри заради липсата на финансов стимул, казва изпълнителният директор на „Ню Бояна“

Ярив Лернер: Хора от цял свят стажуват в Киноцентъра

Губим пари и кадри заради липсата на финансов стимул, казва изпълнителният директор на „Ню Бояна“

- Г-н Лернер, в навечерието на Международния ден на йогата, който отбелязахме в неделя, обявихте четвъртото издание на фестивала Udaya Live! в България. Какво ви мотивира да продължавате да давате терен на нови учители, музиканти и ученици по йога?