Първият българин съдия в САЩ пред
3

Първият българин съдия в САЩ пред "Телеграф": Имам войнишка програма, решавам по 15-20 дела на ден

Нямам досега обжалвано решение, разследвал съм и полицейски шеф за злоупотреби с пари, казва Симеон Ноцков

Като бях 2-ри клас, пасях козите на дядо в Мелник, а сега мечтая да съм федерален съдия. Баба все ми вика: „Много остаре, трябва да се ожениш“, а съм само на 35 години. Заплашваха ме повече като прокурор, един дори ме чакаше с бухалка, но му казах „Първо ще я счупя в главата ти, после ще те вкарам в затвора“, разказва в интервю за "Телеграф" съдия Ноцков. 

Г-н Ноцков, как успяхте да сбъднете американската мечта и да станете първият българин - съдия в САЩ? Вие от 7 години правораздавате, което означава, че само на 28 сте станали съдия...

Всичко започна още от самото ми идване в Америка. Историята ми е почти като на всеки един човек, пристигнал тук без пари, без връзки, без английски, без какво ли не. С количеството и качеството труд, което съм положил, съм постигнал всичко. Има хора, които идват в САЩ, искат да изкарат малко пари и да се приберат. Има и такива, които се трудят да изкарат някой лев, да си купят една къщичка и да си живеят спокойно. Други като мен, които са амбицирани и работни, бачкаме непрекъснато и искаме да осъществим шанса, който ни е даден.

Вие пристигате в Америка със зелена карта. Коя година стана това?

Когато бях в 7-и клас, баща ми беше разбрал, че сме спечелили зелена карта, това беше през 1999 г. Каза първо да си довършим годината с брат ми, той беше 9-и клас, и след това заминахме. Реално от 20 години съм тук, а заминахме през юни 2000 г. Роден съм в Благоевград, там живеехме, но както повечето хора през уикендите и по цяло лято бяхме на село. Има едно село до Мелник – Виногради, оттам е дядо ми, там седяхме. Имаме рода и от Рожен, и от Сандански.

Първоначално, като пристигнахте в САЩ, кое ви беше най-трудно?

Първоначално ми беше много трудно с езика. Аз дори не бях учил в училище английски, а като не го чуваш и приказваш, е още по-сложно. В началото живеехме в бедна махала, където имаше чужденци – индийци, пакистанци, араби, африканци и тук-таме някой българин. Ние бяхме взели много пари назаем, за да заминем в Америка. От самото началото майка ми и баща ми се впуснаха да работят, за да можем да връщаме тези пари. Ние с брат ми също започнахме да работим покрай училището. Веднага се записахме в техникум, там започнах от 9-и клас. Тъй като родителите ни бяха на работа, ние с брат ми трябваше да се оправим сами. Качихме се на метрото, не знаехме дори как да си заредим пари, да си купим билет, а трябваше да отидем в центъра на града, за да се запишем и да си подадем документите за училището. Той на 16 г., аз на 14 г., за ръчичка в тоя голям град не знам как се оправихме. Дотогава в Благоевград най-големият блок, който бях виждал, беше на 14 етажа. Тук в един момент трябваше да се качим на 35-ия етаж, за да се запишем.

Да, но успяхте!

Представете си във втори клас помагах на дядо ми да пасе козите в Мелник, а на 14 г. в Америка. От самото начало ми дойде хъс отвътре, даден от дядо Боже, но трябва да си имаш и възпитание и насочване от семейството. Комбинацията от двете при мен беше добра. Ние на 100% бяхме решени да използваме тази възможност и да се реализираме.

В училище какви проблеми имахте?

Имах учител, който водеше клас по бързо писане на компютър. На много места тук, ако не можеш да пишеш бързо, не стават нещата. Моят учител беше поляк, те са по-стари емигранти в Америка. Още в началото видях, че първият белег, по който хората ме различават, не е дали съм нисък, слаб, дебел, с крив нос, а това откъде съм. Спрямо това те преценяват. Учителят ми от самото начало стимулираше класа да се смее, когато не можех да си пусна компютъра. Викаше “Българите откъде сте изпаднали, ти в пещера ли си живял“. И аз реших, че ще имам отмъщение на лична основа, ако успея да пиша по-бързо от него и успях. Накрая му казах: „Ние българите нямаме много, но можем много, стига да си наумим“, и му стана обидно. Въпреки че бях най-добрият от целия клас, нарочно ми писа 4. Това са емигрантски истории за лични вендети (смее се), но много битки съм водил.

Разказахте ми, че първоначално сте били строител, сервитьор, разносвач на храна. Правехте го, за да си плащате следването в „Бъркли“?

Първоначално беше, за да можем да върнем парите, които бяхме взели назаем, за да заминем. Сумата беше над $10 000. Баща ми казваше в началото, че първо трябва да имаме пари да платим квартирата, за храна, той продаде дори гаража, колата. В България родителите ми работеха на пазара, майка продаваше дрехи. Аз дори си изкарах на една сергия всички играчки и ги разпродадох, хармоника, акордеон, тенис ракети, скейтборд, за да помогна на семейния фонд, за да дойдем в Америка. На 14 г. разбрах, че това е най-голямото нещо за семейството и нямаше как да не се включа. Тогава мислехме, че горим корабите и няма назад, няма начин да вземем заем, да заминем, да се провалим и да се върнем. На всяка цена трябваше да успеем. Първоначално, за да не взимам пари от семейния фонд, хванах се да мия чинии в един арабски ресторант. Там бях петък вечер от 17 ч., когато свършвах училище, до 5 сутринта. След това и уикендите. Това беше нелегално да работя, защото в Америка, за да работиш, трябва да си на 16, а аз нямах толкова. Те ме видяха емигрант, казаха ми, че не могат да ми платят много и ми даваха по $5 на час. След това ми излезе възможност да работя за сърбин, който имаше компания за подреждане на документи, най-вече рентгенови снимки в болниците. Там ми плащаха вече $10 на час като бачках по 12 часа на ден.

И какво си купихте с първите събрани пари?

Една много стара кола - „Тойота“. С нея започнах да разнасям храна. Прецених, че с тази работа ще изкарвам повече и затова от болницата преминах в този бизнес. Тогава започнах да си спестявам и за по-нова кола. Освен това със семейството ми започнахме да мислим да си купим и къща в друг квартал, защото нашият беше ужас. Прозореца на колата ми го чупеха по 2 пъти на месец, защото просто искаха да крадат радиото, но са толкова невежи, че не можеха да го вземат, тъй като се държеше на 4 болта. Трябваше да се махнем оттам. Лятото пък работех в строителството. Баща ми също работеше строител за един китаец. Та 3 месеца през лятото през деня строител, вечер разнасях храна. Явно обаче строителството ни е в кръвта, защото брат ми завърши „Норт Уестън“, а сега е директор в една строителна корпорация. Аз пък предпочетох да следвам в „Бъркли“.

Кое ви накара да изберете точно „Бъркли“, един от най-престижните университети в света?

Много приятели и колеги опитаха да ме разубеждават, викаха ми: „Защо ще даваш толкова много пари за „Бъркли“, където на година е $50 000 и 25 000 за разходи, стават $75 000“. Нямах толкова, но взех заем и заминах за Калифорния. От малък разбрах, че в Америка е много важен калибърът хора, с които ще се състезаваш и след това вратите, които ще си отвориш. В „Бъркли“ приемаха само 7% от кандидатите. Например 100 човека кандидатстват, 93 отрязват, 7 приемат. Там учиш с деца на министри, председатели, на върховни съдии, президенти. Имам колеги съдии в цял свят.

Много хора ще искат да знаят как успявате, каква е тайната?

Първо–вярвам в себе си, и второ – работя повече от всеки един друг конкурент. Начинът да успея не е защото съм най-умният, а с адски много работа.

Вие въобще имате ли време за личен живот?

Личният живот е много относително нещо. За мен семейството е най-важното нещо, но въпросът е колко време можем да прекараме заедно. Например можем да изпием кафе за 30 минути и да си кажем всичко, което е различно от онова да седим например 4 часа на моабети и да разтягаме локуми. Аз с моето семейство съм много близък, но се виждаме за половин час на ден и това е, по бързата процедура. Иначе още не съм женен и нямам детенце, защото това отнема повече време, а и има още нещо - трябва да намериш правилния човек, защото най-голямата грешка, която човек може да направи, е да се ожени за неправилния човек.

На 35 години имате време за създаване на семейство.

Да (смее се), а и както е рекъл дядо Боже. Не искам жена котва, която да ме държи или да ме дърпа надолу, а поне платно да е, да се движим заедно напред. А за свободното време – повечето хора гледат сериали, баскетбол и т.н., аз нямам време. Това са нещата, които съм намалил до максимум. Войнишка програма имам.

Били сте прокурор, по какви случаи работихте?

Да, бях една година прокурор. Докато си правех правния докторат, работех като стажант-прокурор в Чикаго. Там гледах строителни дела основно и магазини, които продават стока с изтекъл срок, например лекарства или храни. Третата група дела, по които работех, бяха свързани с трафика, някой минал на червено или блъснал друг. Вече като завърших „Бъркли“ имах две опции – да работя в частна кантора, където те използват като роб за страшно много работа, или за правителството. Аз избрах втория вариант.

Кой ви беше най-опасният случай като прокурор, споделихте, че сте получавали и много заплахи от бандити?

Ние се занимавахме с работни измами. Имах около 9-10 агенции, чиито дела идваха при мен. Една от тях беше полицията. Там имах случай на полицейски началник, който взимаше 66% от заплатата си, твърдейки, че е пострадал по време на служба. Казваше, че си седи вкъщи, но се оказа, че не е така. Поисках от неговата банка информация какви пари е вкарал там. Първо се дърпаха, в един момент обаче пробих. Като видях извлечението, излезе, че си работи в строителството, в механиката, изкарва пари, а в същото време взима и 66% от заплатата, тарикат. Чувстваше се недостижим, имаше политически връзки, изобщо недосегаем. Но намерих свидетели, за които е работил, и те дойдоха в съда. В крайна сметка го осъдиха за измами на първа инстанция. Имах доста случаи. Голям зор беше, имаше хора, които ме намразиха.

И не ви е хванало страх?

Аз се занимавам с карате, бокс, таекуондо още от дете в България. Не се притеснявам от физическа конфронтация. Но проблемът е, че в Америка има много оръжия. Почти всеки ходи с пистолет на кръста. И аз имам, но го държа вкъщи за самозащита. Имаше хора, които искаха да ме изплашат. Имах случай на един, който ме чакаше да изляза пред фитнеса и носеше бухалка. Вика: “Ей сега ще ти начупя колата“. И аз викам – първо ще ти начупя бухалката в главата, после ще те вкарам в затвора, защото си опитал да биеш прокурор“. Той се качи в колата, въртя кръгове около мен, въртя, заплашва ме, но си тръгна. Но вижте, дори да ме ударят с бухалката, какво от това, мен много пъти са ме удряли, носа са ми чупили, това ще е поредният път. Най-важното нещо в един двубой е спокойствието. Вече, ако дойде нещо да ме стреля, това е отделно нещо (смее се).

Като съдия имате ли заплахи, защото делата, които водите, са за милиони, там директно се убива човек?

Сега получавам по-малко заплахи, по-малко ме следят, по-лесно ми е. Делата са с корпорации, вие знаете, че едно от най-големите ми беше с „Тръмп тауър“. Тогава дори отворихме вратите, за да могат хората да чуват какво става вътре. В залата влязоха 6 адвокати на Тръмп, а аз им викам: “Какво става, вие само с адвокати ще напълните сградата“. Нарочно трябваше да говоря силно, за да ме чуят всички. Сещам се сега, като ме питахте за заплахите, че като малък любимият ми филм беше „Октопод“ с Корадо Катани. Живях с идеала, че и мафия да е срещу мен, няма да ме надминат, няма да ме надиграят. Това е начинът, по който мисля, че не ме е страх, една душа си имам и няма как да я загубя. Например делото на Тръмп го предложиха преди това на няколко мои колеги, но те отказаха с мотива, че е заради политически пристрастия, а ние сме съдии, не трябва да имаме такива. Досега нямам нито едно върнато или обжалвано решение.

Сигурно много колеги ви завиждат?

Разбира се. Имам и такива, които ме мразят откровено. Една гъркиня например беше предупредила друга колежка, че българите сме крадливо племе. Аз обаче не се интересувам и пиша повече решение от тях. Понякога и 15-20 на ден стигат, но зависи от сложността им. Големи дела като „Тръмп“ например е 40 или 50 страници и отнема повече време. Но не може на месец само по едно дело да напишеш. Ако едно се решава например за 3 месеца, защото е по-сложно, то през същото време мога да имам още 130 други случая. Надпреварата е жестока тук.

Вие знаете ли, че у нас съдиите пишат по половин година решение, дела се въртят години наред между инстанциите и хората забравят какво е било дори престъплението?

Моля....

Да.

Не знам как е със съдиите, честно. Но се зарадвах, че много прокурори ми писаха, имаше и няколко съдии де, да ме поздравят, като станах административен съдия.

Кое ви липсва най-много у нас?

Баба ми и природата. Ние имаме изключителни планини. България е толкова хубава земя, че дори не мога да го опиша. С баба, която е от Крупник, се чуваме. Тя е много радостна, но всеки път ми казва: „Много остаре, трябва да се ожениш“ (смее се). Така са бабите, независимо дали си съдия или президент, те винаги си казват, че трябва да се ожениш и коя градина не е изкопана, кой ще бере гроздето и така.

Съдия Ноцков, какво искате да кажете на българите?

Най-важното е да вярват в себе си, да си научат историята. Много българи не знаят, че сме велик народ, че можем много напред да отидем. Зависи от нас. Много пъти ме питаха, като си бях за последно в България - ще дойде ли някой да ни помогне. Аз им казах, че никой няма да дойде, а сами трябва да си помогнем и да сме заедно. Последния път, като бях у дома, пред всеки блок виждах хора, люпеха семки, играеха карти с часове и викаха каква съборетина е всичко, ама не се помръдват. Затова говоря. Обединението прави силата, иначе винаги ще е хаос, безпорядък и корупция. Левски, Ботев са дали живота си за общото благо.

Световната тема сега е коронавирус. Вие ще се ваксинирате ли?

Да. Аз имам много приятели доктори. Дори мислех с правото да запиша и медицина, но не стана така. Обожавам да говоря с тях за медицински теми, за най-нови открития в тази сфера. Ако не чета на правна тема, чета медицинска, това е характерно за мен, нещо като влечение.

За какво мечтаете?

О, нямам лимит на мечтите (смее се). Знаете приказката „Мечтайте мъдро и дръзко“. На 28 години станах съдия на щатско ниво, сега искам да бъда федерален съдия, а после вече ще видим. Имаме един живот. Знам хора, за които смисълът е да спят с различни жени или мъже, да се напият, да се друсат. За мен целта е тотално друга. На мен ми дава удоволствие успехът, че утре ще съм по-добър от днес. Не мога да си представя как някои седят по 4 дни, почиват и само ядат и пият, за мен това е наказание, аз не бих издържал.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.