До ден днешен Мариан не се е откъснал от нас, всеки божи ден ни звъни, казва в интервю пред "Монитор" първата приемна майка у нас.

- Г-жо Петрова, кога и как решихте да станете приемен родител? Това не е никак леко решение, което е променило изцяло вашия живот?

- Мисля, че беше през 1998 година или през 2000 година. Първите приемни родители започнаха през 2000 година. Колкото са ти казали, защото аз не съм ги смятала годините. На Коледа предишната година имаше тържество в дом „Рада Киркович” в Пловдив. Поканиха ни по линия на БЧК кой каквото може да помогне, да каже стихотворение, да поздрави децата. И аз написах едно стихотворение. Чат-пат пиша стихотворения и аз. Отидох там и ги гледам дечицата - едни такива тъжни. Когато свърши тържеството, попитах директорката дали през лятото мога да взема едно детенце у дома. Тя ми каза: „А, няма никакъв проблем. Ще ви дам едно детенце.” И аз лятото викам - „Чакай да отида”. Като се видяхме с директорката, тя ми каза да си избера едно детенце. Пък аз й казах: „Аз няма да избирам картина, но искам да ми кажете някое детенце, което е много самотно.” Защото има някои деца с баби, лели и като има празници, ги взимат. Но аз исках някое, което си няма никого. Директорката ми каза, че има две такива деца, които са много самотни. Излязох от кабинета й и веднага видях едно слабо детенце. Момченце. Попитах го как се казва и то ми отговори, че е Мариан. Попитах го дали иска да го взема у дома, а той: „А, искам, госпожо.” И на „Вие“ ми говори. После разбрах, че майката го е изоставила след раждането. В началото се интересувала от него. Тя е работела в Кипър и вероятно баща му е кипърец, та затова Мариан е по-мургав. В досието му пише, че той няма нищо общо с ромския етнос. Ще ви го покажа – имаме снимка с президента Росен Плевнелиев.

- Лельо Кина, ако може така да те наричам, Мариан беше първото ти приемно дете? Какво стана, след като го взехте у дома?

- Уговорихме се в кой ден ще отида да го взема от дома. Бяха го облекли с един женски гащеризон, като минзухар, и го докарах тук. Беше във втори клас, значи е бил на 8 годинки. Като дойде тук, беше много впечатлен. Дъщеря ми тогава мисля, че беше в 10-и клас. Мариан огледа всичко. Показах му козичките, кокошки гледаме в двора, а той попита: „А мляко имате ли тук?” Отговорих му, че имаме. Пита: „А мога ли да изям една попарка?” Казах му: „Разбира се, мойто дете, ще изядеш попарка.” Хапна една попарка той и след малко поиска втора. „А още една мога ли да изям?”, попита и аз му сипах втора. Детето се успокои и каза: „Ох, много ми е хубаво тук.” Седна до мен да гледаме телевизия и още ми говореше на „Вие“. Попитах го дали му харесва у дома, а той отговори: „Ох, много ми харесва. Ако ме върнете, ще се самоубия. Не искам повече да се връщам в дома. Ако ме харесвате, да остана тук при вас.”

- Явно харесването е било взаимно.

- Разбира се. Отговорих му, че и аз го харесвам. Казах му: „Как няма да те харесам? Ти си толкова хубаво дете!” И се замислих какви са процедурите, които трябва да изпълня, за да остане Мариан у дома. Тогава не се говореше нищо за приемна грижа. Този термин не съществуваше. След два дни ми се обади директорката на дома и ме попита: „Кина, как е нашият човек?” Отвърнах й: „О, чувства се много добре, но ми каза, че ако го върна, ще се самоубие.” Директорката само ахна и след един ден пристигат тя и една социална служителка у дома. Но отвън имаме една смокиня и той като ги видя, клекна под смокинята и се разплака: „Не ща да ме вземате, не ща да ме вземате!” Директорката му отвърна, че не са дошли да го вземат, и той се успокои.

- Какво стана след това?

- Директорката ми каза, че има пилотен английски проект за приемни родители и ми предложи, ако искаме, да кандидатстваме по него. Помислихме си с мъжа ми Атанас и решихме, че нищо не ни пречи и ще кандидатстваме. Обясниха ми, че ще преминем през английските одобрения. Извикаха ни. Бяхме 12 семейни двойки, които кандидатствахме за обучението. Останалите бяха директори на училища, учители. Задаваха ни въпроси и имаше голям картон, на който записвахме отговорите си. Да речем, въпросът е: „От какво смяташ, че се нуждае едно дете на 7 години?” И ние за 5 минути трябва да запишем каквото мислим. Превеждат й на англичанката и тя слуша. Приключихме и вече да си тръгваме, преводачката ни спря и ми каза, че госпожата е много впечатлена от моите отговори. Попитаха ме дали съм педагог и им казах, че не съм. Казах им, че аз съм в хуманитарните науки.

- Какво си завършила?

- Медицина учих, но много не я практикувах, защото се разболях от тежка форма на астма. Но иначе тук завеждах 14 години лекарския кабинет в един комбинат до селото. Хората бяха повечето роми и много ме обичаха, защото се отнасях добре с тях.

- И англичанката какво ти каза, след като те спря?

- Каза ми, че съм се справила много добре и сякаш съм подготвена да бъда майка. Отвърнах й, че това е вроден рефлекс на всяка жена. Попита ме колко деца имам. Казах й, че имам една дъщеря. Бяха почнали да правят проучвания и отвърнах, че тя малко не слуша. А тя тогава имаше едно любовно разочарование и взе да бяга от училище. Казах на англичанката: „Тя взе нещо да се проявява, а беше отличничка. Най-силната ученичка беше.” А после ми обяснява социалната, че ако трябва, психолог ще се назначи на това дете, обаче мен не бива да ме изпускат като приемен родител. 20-членна комисия ни одобряваше, за да станем приемни родители. Включително и правист имаше, съдия. Като минаха няколко месеца и разбрах, че комисията ме е поставила на първо място.

- И така ви дадоха Мариан?

- Да, така станахме приемни родители. Тук радости, щастие. Мариан направо ще хвръкне. До ден днешен Мариан не се е откъснал от нас. Всеки божи ден ни се обажда.

- Той къде е в момента?

- В Англия е в момента. Но първо завърши Духовната семинария. Много хубаво пее. И на пиано свиреше. Водех го на уроци по пиано. Участваше в конкурси. Печелеше ги. Докато беше в семинарията, през ден-два ходех да го виждам, да му дам парички, за да не остане гладен. След това завърши висше образование „Богословие” в ПУ „П. Хилендарски”.

- Какво работи в Англия?

- В строителството е. Но след като завърши висше образование, работи като помощник-готвач в ресторант на морето, но не му платиха, а много работеше, много. Тогава го накарах да изкара един курс по готварство. Та не си спомням колко време след като взех Мариан, и пристигат две социални. Едната отговаряше за нашите интереси, а другата – за интересите на детето. С тях дойдоха и двете директорки – тази на дома и другата на социалните. Казаха ми, че работата ми засега е най-добрата. Дадоха ми за пример една друга жена от селото, която също стана приемна майка. С парите, които й дали за децата, тя купила двойни прозорци, купила нещо друго и за децата няма. А трябвало да им купи дрехи, нощни лампи, гардероби. Даже искаха да дадем фактура. Така беше. Социалната по-късно ми призна, че са ме проверявали дали фактурите ми са точни и всичко е излизало до стотинката. И като я хванаха, че стари дрехи от внучката е дала на детето, й го взеха. Минахме през съда и пред съдията казаха, че това е позор. „Отскоро взето дете и по този начин облечено”, се възмутиха. Дойдоха и доведоха детето у дома. Така дойде и Петя вкъщи. Тя остана у дома, докато завърши гимназия. Каза, че не иска да се маха от тук.

- Лельо Кина, колко деца си отгледала, възпитала и изучила през тези 18 години?

- Ами четири. Четири деца отгледах и моята дъщеря – пет.

- Всички ли приемни деца ти казваха „мамо”, ако това има някакво значение все пак?

- Не, само Мариан и дъщеря ми. Мариан е много лъчезарен. Много е работлив. За него съм „мама”. Това е всеки път. Всяка вечер се обажда и разказва как му е минал денят и казва: „Мамо, обичам те, прегръщам те.” Като замина там и започна работа, на 29-о число вече ми беше пратил 300 паунда. Каза ми: „Мамо, да имаш за лекарства.” Защото съпругът ми вече 13-а година откакто заболя от рак. Това е отделен въпрос какво съм преживяла и как съм се борила. Та Мариан е толкова болезнено привързан към мен, че не може да си представи, че аз един ден няма да съм тук, на земята.

- А останалите деца обаждат ли ти се?

- Да, и те звънят. Последният е вече на 20 години. Завърши вече 12-и клас. Преди него отгледах и брат му. Андон е третият, а Кръстьо е четвъртият. Андон работи вече в едно немско предприятие до Пловдив. Кръстьо още няма работа. А иска да запише готварски курс и му трябват пари, за да го завърши.

Визитка:

Родена е в Казанлък, на 76 години е.

Живее в пловдивското село Куртово Конаре.

Завършила е медицина и е работила 14 години в лекарския кабинет в предприятие близо до селото.

Първата приемна майка в България

Отгледала е 4 деца от домове.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Н. Пр. Урсула Хофтер Дзуколи: Нашата мисия е да помагаме на най-нуждаещите се

Усилията на международните организации трябва да са насочени в превенцията на миграцията и осигуряването на достоен живот в страните от Африка и Близкия изто, коментира посланикът на Малтийския орден в България