Проф. Ивайло Христов, актьор и режисьор:  Любовта към театъра ще победи страха

Проф. Ивайло Христов, актьор и режисьор: Любовта към театъра ще победи страха

  • „Играе ми се, когато има хубаво заглавие, подходяща роля и добра компания“
  • „Да се научим да живеем с коронавируса може би означава и това: салоните отново да са пълни“
  • „Докато пиша сценария, виждам местата, актьорите, цветовете на филма“

- Проф. Христов, преди броени дни представихте на празниците на изкуствата „Аполония“ новия си филм „Страх“, а след това си позволихте кратка почивка на морето. Може би по местата, където сте снимали?

- Ами да, горе-долу там. Снимах на Южното Черноморие след Царево. Тука идвам всяко лято, неведнъж съм бил по тези места от Царево долу до Резово и ги познавам много добре. Още докато пишех сценария, „виждах“ локациите и знаех къде какво как ще се развива, така че местата сами си „идваха“.

- Лентата разказва една трудна любовна история, която се сблъсква с неодобрението на консервативната провинциална общност, защото той е чернокож бежанец... Така ли е?

- Темата за бежанците е просто фон, на който се развива цялата история. Конфликтът е между личността и обществото. Става дума за един човек, който взима решение, скандализиращо околните, но той (в случая – тя) ще трябва да преодолее всички несгоди, които й се случват.

- Според вас толерантно ли е българското общество към другия, към различния, към изпадналия в беда?

- За съжаление не смятам, че обществото ни е толерантно. Общо взето митът за гостоприемния българин не е верен. Или може би българинът е бил такъв, но вече, струва ми се, не е. Всъщност да не обобщавам, защото пък има и точно обратните примери. В обществото ни има всякакви – както навсякъде. И с двата вида ме е сблъсквал животът, защото е много богат и много шарен. Например преди години, пак на морето, близо до границата, стана следната случка: в един бус бяха хванали бежанци. Вътре бяха затворени 15-20 човека – мъже, жени, деца. Времето беше много горещо, те се потяха в тоя бус без прозорци и като ги видяхме, веднага се разтичахме да купим вода, храна... Но полицаите, които ги бяха заловили, вече им бяха предоставили и вода, и храна. Казаха: няма проблем. Ние, естествено, им дадохме също. Тоест хората, които бяха около мен, включително и полицаите, се бяха отнесли изключително човешки към въпросните бежанци. Разбира се, по вестниците сме чели и четем и за обратните случаи, но не мога да кажа, че всички българи са нетолерантни, напротив. Така, оптимистично, ми се иска да прозвучи...

- Прави впечатление, че в заглавията на художествени произведения напоследък все по-често се среща думата „страх“. Какво го поражда във вашия филм?

- Всъщност репликата, от която излиза заглавието, е „Писна ми да се страхувам“. Произнася я главната героиня, в която се превъплъщава актрисата Светлана Янчева. Става дума наистина за страх от другия, от непознатия. За страх да извършиш нещо, което според хората не е прието, примерно да заживееш под един покрив с африканец. Страх от това да заемеш позиция и страх от това, че като я заявиш, някой ще каже „Абе как може такова нещо?! Какъв си ти?!“ и т.н. Тоест страх от това да бъдеш човек. Но страховете на героинята ще трябва да бъдат преодолени, щом й е писнало. Тя взема категорично решение и го отстоява.

- С несрещаните досега проблеми, които COVID кризата изправя пред човечеството, темата за страха от чуждия изостря ли се или се притъпява и минава на заден план?
- Не мога да преценя в глобален смисъл, защото не съм го виждал, не съм го усещал и не знам дали пандемията от коронавирус е преместила фокуса на друго място. Но миграцията е нещо, което се случва и ще продължава да се случва. Аз не виждам нищо лошо в това хората да търсят по-добър живот, още повече ако мястото, където са се родили и са им корените, вече не съществува...

- Във филма участват чернокожият композитор от САЩ Майкъл Флеминг, който от години живее у нас, както и няколко автентични бежанци от Афганистан. Успяха ли да ви трогнат техните лични човешки истории?
- Разбира се, аз съм запознат с тях. Намерихме хора за ролите от лагера в Харманли. Най-напред продуцентът Асен Владимиров установи връзка с ръководството на лагера, отиде на място и там моите асистенти направиха снимки. После по снимките ги избрахме. Всички те се оказаха прекрасни хора, наистина прекрасни. По всяка вероятност между бежанците има всякакви, но аз попаднах на такива. Един мъж около 30-те беше тръгнал от Афганистан за Германия с майка си, съпругата и детето си. По професия архитект и с 5 езика зад гърба си. А майка му беше просто фантастична жена, с впечатляващо лице, с красиво и меко излъчване. Тя бавно и трудно установяваше контакт, но в разговорите усетих и разбрах, че е изключително топла и любяща жена. Много съм доволен, че се запознах с тия хора и че преобърнаха представите ми за Афганистан и за това какъв човек е афганистанецът. Защото от медиите бях добил впечатлението, че афганистанецът е човек с чалма, брада и автомат...

- А още кои наши актьори ще видим на екрана, когато „Страх“ се завърти в кината?

- Иван Савов, Красимир Доков, Мирослава Гоговска, Кристина Янева, Вяра Коларова... Много важна роля има художникът Стоян Бочев в един от главните образи. Повечето хора във филма са натуршчици – почти цялото село Варвара играе в него, има и от Царево, Синеморец, Резово...

- Разбрах, че за снимките ви е била нужна и камила...

- Взехме една млада камила от частен зоопарк в Бургас. Много мила, приятна и фотогенична! Целият екип после пожела да се снима с нея. Е, и аз също, как...

- Защо вече предпочитате да снимате в черно-бяло? „Страх“ е черно-бял филм, както и „Каръци“ преди него...

- Е, да, ама другите са ми цветни... Най-общо мога да отговоря, че докато писах сценария, го виждах по този начин. Виждам си местата, виждам си актьорите, виждам и цветовете. Примерно следващият сценарий със сигурност няма да е черно-бял. А при „Страх“ някак си от самата история произлезе този формат, черно-белият. Още повече че аз наистина обичам черно-бялото кино и ми се струва подходящо една такава сурова история да бъде облечена в черно-бял разказ. В това има особена естетика, която лично на мен много ми харесва. Има и символика в това: любовта между черен мъж и бяла жена, отношението на „бялото“ общество към черния човек, черно-белите разбирания на някои хора, които не признават никакви нюанси...

- Все по-често се обръщате към режисурата, а по-рядко се изявявате като актьор на сцената и в киното. Омръзна ли ви да играете?

- Аз все пак си имам няколко спектакъла, в които играя – „Самотният Запад“ от Мартин Макдона в Театър 199, „Иванов“ на Чехов в Младежкия, а на 28 септември се събираме отново в театър „Българска армия“ за поредно представление на „Секс, наркотици, рокендрол“ на Ерик Богосян. Но отдавна вече не съм на щат в театър, пък и предпочитам да участвам тогава, когато има хубаво заглавие, подходяща роля и добра компания. Не мога както едно време: излиза разпределението и хайде, отивай да играеш. Този тип театър или по-точно – този начин за правене на театър, не ме удовлетворява. Преди десетина дена приключих снимки във филма на Мартин Макариев. Работното заглавие е „В сърцето на машината“, но то няма да остане според мен. Там сме една група затворници, а моят персонаж се казва Даскала... В Театър 199 предстои да режисирам: започваме работа по пиесата, която спечели последното издание на драматургичния конкурс на името на Славка Славова. Казва се „Боклук“, а автор е актрисата Елена Телбис, моя студентка от предишен випуск.

- На сегашните ви студенти, които ще са четвъртокурсници, налагаше ли се да учат актьорско майсторство дистанционно по време на карантината?

- Актьорско майсторство дистанционно няма как да се учи. Правехме срещи в zoom, но, разбира се, това не е пълноценен контакт. Нашата работа е на сцена, очи в очи със зрителя. С тези платформи можем само да си говорим за някакви книги, за някакви филми, които ще гледаме и... дотам. Но в тези няколко месеца, в които академията беше затворена, все пак всяка седмица се виждахме и те получаваха различни задачки. В края на този цикъл им поставих задача да се заснемат така, както биха ги снимали на кастинг – с някакъв монолог от филм, от пиеса, от каквото искат. След това ги събрахме тези откъсчета и ги раздадохме на хората, които имат кастинг агенции, за да видят какви млади артисти ще излязат от НАТФИЗ. Чувам, че някои вече снимат тук-там, дано да имат успех с тия ангажименти.

- Предстои точно вашите възпитаници да открият сезона на Учебния театър.

- Около 6-7 март изкарахме „Суматоха“ на Радичков, изиграха се 2 представления и затвориха академията заради пандемията. След като я отвориха, режисьорът Мартин Киселов започна да репетира с другата част от класа „Отровата на любовта“ – драматизация по роман на Ерик Еманюел Шмит. И сега, на 1 октомври, трябва да имат премиера. Ще възстановим и „Суматоха“, разбира се, и живот и здраве ще продължим с другите заглавия, които тепърва трябва да се работят. Режисьор на едното ще бъде Ованес Торосян, който е направил драматизация на романа, по който беше заснет филмът „Разяреният бик“ с Робърт де Ниро. Другото ще е авторски спектакъл на Мартин Киселов, интересен като замисъл, чиято тема, най-общо казано, е „Какво е за мен България“. Дано успеем да свършим всичко това.

- Как смятате, ще се възроди ли пълноценно театърът след отпадане на противоепидемичните ограничения или публиката все още ще се бои да влезе в залата?

- Призивите, че трябва да се научим да живеем с коронавируса, може би означават и това: салоните отново да бъдат пълни, отново да се правят пълноценни спектакли. Дори и сега, като се срещам с различни хора, много от тях ми казват: „Така ми се ходи на театър, отдавна не съм ходил...“. Предполагам, че любовта към театъра ще победи страха.


ВИЗИТКА

* Ивайло Христов е роден на 10 декември 1955 г. в София

* Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Сашо Стоянов, след което постъпва в Сливенския театър (1980-1985)

* За дълъг период е актьор в трупата на театър „Българска армия“, където е изиграл десетки роли (в „Носорози“, „В очакване на Годо“, „Гувернант“, „Г-н Пунтила и неговият слуга Мати“, „Вишнева градина“ и др.)

* Участвал е в над 50 филма и тв сериали: „Бягащи кучета“, „Парчета любов“, „Приятелите на Емилия“, „Любовното лято на един льохман“, „Съдбата като плъх“, „Буферна зона“, „Живи комини“, „Под прикритие“ и т.н.

* Поставил е близо 30 театрални спектакъла („Завещанието на целомъдрения женкар“, „Търси се стар клоун“, „Заешка дупка“, „Времето е спряло“, „Хубава риба“ и др.)

* Режисьор е на филмите „Емигранти“ (в съавторство с Людмил Тодоров), „Приятелите ме наричат Чичо“, „Стъпки в пясъка“, „Каръци“ (Голямата награда „Златен Георгий“ от кинофестивала в Москва, 2015), „Страх“

* През 2014 г. отказва награда „Аскеер“ за водеща мъжка роля в знак на несъгласие с това, че културата и духовността „са заврени в задния двор“ на държавата

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.