Проф. Ивайло Христов, актьор и режисьор: Иска ми се тая пандемия да си отиде ей-така, като с магическа пръчка

Проф. Ивайло Христов, актьор и режисьор: Иска ми се тая пандемия да си отиде ей-така, като с магическа пръчка

Не знам дали приятелството е за цял живот, но със сигурност е много важна част от живота

*Като пиша сценарий, си представям някой актьор и почвам да пиша за него. Така ми е по-лесно

*Любовта към спорта и движението ме кара да продължавам да се чувствам млад

- Ивайло, този месец ти имаше нещо като полу-юбилей. Успя ли да го отпразнуваш подобаващо, или в тая странна година всичко е „полу“?

- Не, не, не го празнувах, защото нямаше как. Прецених, че в тая ситуация, в която живеем, няма нужда от такива тържества. Имам студенти, все пак човек се движи в различни кръгове, по-добре да не рискуваме….

- 65 години не са малко, но ти си оставаш вечно момче – млад по излъчване, жестове и дух. Какво те съхранява? Въпрос на ген или на отношение към света?

- Благодаря за комплимента. Ами, де да знам какво, може би любовта към спорта и движението е нещо, което ме съхранява, или, да го кажем, продължава да ме кара да се чувствам млад. Въпреки че като се погледна в огледалото, не мога да кажа кой знае какви добри думи за себе си, но какво да се прави… Играя тенис целогодишно, с нетърпение чакам да падне снегът, за да се кача да покарам малко ски в планината, лятото плувам и така. Мой постоянен партньор в тениса е Колето Стефанов – той беше актьор в Младежкия театър, после дълги години живя в Америка, върна се и сега е свободен артист. Снима някакъв филм, доколкото знам, озвучава електронни книги – с такива работи се занимава…

- Новият ти филм „Страх“ вече жъне успехи на международния подиум: след Голямата награда от фестивала „Златна роза“ във Варна дойде и Гран При от престижния кинофорум Black Nights в Талин. Откъде още да чакаме добри новини?

- „Страх“ има покани от доста фестивали, но с тази работа се занимава продуцентът Асен Владимиров. Следващият е в Триест – сега дори трябва да изпратя едно видео с няколко въпроса, на които да отговоря, по-нататък не мога да кажа каква е програмата.

- Можеш ли да следиш фестивалния му живот отблизо?

- В Триест няма да отида, защото в Италия, както знаете, положението не е много розово. Няма смисъл човек да замине някъде и да се затвори в хотела два-три дена, за да прекара там някакъв период на карантина, безсмислено е… В Талин също не бях. Новината за наградата получих по телефона, организаторите ми се обадиха да кажат, че ще бъде добре да съм там, но обясних, че не е възможно от днес за утре, нямаше как да реагирам. Но пък направихме видео мост между Талин и София по време на церемонията. Не само аз, а голяма част от участниците във фестивала бяхме записани на видео файлове, които се излъчиха… Това е положението с фестивалите тази година, няма как да се пътува.

- Изненада ли те тази награда, или беше подготвен душевно за триумфа над още 25 заглавия от цял свят в конкурсната програма?

- Не съм го мислил. Самият факт, че филмът е на фестивал – това е вече доста. Този е един от големите фестивали в света – както ми обясни Асен, има 15 фестивала „А“ категория, които са в топ списъка на продуцентите, и Black Nights в Естония е от тях. Поканата „Страх“ да участва на такъв форумвече е сериозно признание, пък за наградата изобщо не съм нито мислил, нито очаквал.

- Майстор си в разказването на екранни истории. Как мислиш, с какво твоята нова история се харесва на специалисти и зрители?

- Аз имах възможност да присъствам на две прожекции – на „Аполония“ в Созопол и на „Златна роза“ във Варна. Със сигурност едно от нещата е че, сериозна тема (не говоря за емигрантството, защото то е само бекграундът на историята) е поднесена с чувство за хумор, което е важно. Може би това се харесва и на публика, и на жури в случая. С една дума – филмът е хубав!

- Темата е по-скоро трудната любов между двама много различни хора и неприемането й от микрообществото, нали?

- Да, това е по-важното и по-същественото. Но всъщност филмът е за страха, който е във всеки един от нас, затова и се казва „Страх“: страхът от другия, от непознатия, страхът от това да заявиш позицията си и да я отстояваш. Главната героиня на актрисата Светлана Янчева има една реплика във финала на филма, която е някак си ключова – тя казва: „Според закона държавата съм аз“. Тоест, филмът се занимава с това, че човек трябва да умее да бъде той. Нека го кажа и така: филмът е апел към създаване на гражданско общество, а то може да се изгради единствено и само от хора, които имат собствено мнение, умеят да го защитават и имат силата да бъдат граждани.

- Преди броени дни Българската национална телевизия излъчи самостоятелния ти игрален дебют „Приятелите ме наричат Чичо“. Гледа ли го?

- Не, не го гледах, но аз съм го гледал (смее се). Просто имах някаква друга работа и не знаех, че ще го въртят, иначе щях да го гледам.

- Как ти се струва, дали за 15 години този филм е остарял? Днес по-лесно или по-трудно е свестният човек да се пребори с мутренската система?

- Много ми се иска човекът да може да се пребори със системата, но все по-малко и по-малко вярвам в тези чудеса. Още повече че така наречената мутренска система стана далеч по-префинена. По-невидима, но силно усещаща се…

- Но най-важното в тази лента е приятелството, което побеждава. За теб то променило ли е стойността си?

- Естествено е с годините приятелствата лека-полека да повяхват и то от тая гледна точка, че все по-рядко и по-рядко успяваш да се виждаш с приятелите си. Поради ангажименти, поради начин на живот, поради забързаното ни време и т.н. Като по-млад намирах повече време и повече енергия за това. Но и сега, дори след дълга пауза, като се видим или като се чуем, имам усещането, че времето не е минало – и приятелите са си същите, и по същия начин изпитваме онези чувства, които на младини сме изпитвали един към друг. Не мога да кажа дали приятелството е за цял живот, но със сигурност е много важна част от живота на един човек.

- Сигурно с доверения кръг от актьори, с които снимаш, сте и добри приятели?

- Не, не, аз работя с различни актьори. Примерно след момчетата, които играеха в „Емигранти“ (филм, в който е съ-режисьор с Людмил Тодоров – б.а.), следващите герои в „…Чичо“ са друго поколение, друг тип артисти. Не мога да кажа, че са от един кръг. Но, разбира се, ако понятието „кръг“ го разширим малко повече, да, би могло да се каже. Това са вкусове някакви, или по-скоро аз, докато пиша сценария, някак си си представям някой актьор и почвам да пиша за него. Така ми е по-лесно, така свикнах. И по всяка вероятност тези, за които си мисля, сигурно по-често ги виждам и в живота.

- Актрисата Елена Телбис, чиято първа пиеса „Боклук“ ти неотдавна постави в Театър 199, просто една от твоите възпитанички от НАТФИЗ ли е, или по-скоро приятел?

- Аз с моите студенти гледам да съм приятел и някак си се получава от само себе си да бъда наистина такъв. Така че тя ми е и ученичка, и приятел.

- С какво те спечели нейната чисто „женска“ пиеса?

- Веднага мога да кажа с ръка на сърцето, че адски много се зарадвах, когато разбрах, че Елена е спечелила конкурса на Театър 199 за нова българска пиеса и че въобще се е престрашила да кандидатства. Защото аз още от студентските й години знам, че пише много хубаво – това не е изненада за мен. Познавам я добре: зад всяка дума, която е написала в пиесата, виждаш Елена – нещо изключително ценно за един автор. Тя е създала 3-те роли за три определени актриси – още един много честен подход. А с това разпределение аз пък веднага се съгласих да режисирам, защото много харесвам и трите (Светлана Янчева, Анастасия Лютова и Весела Бабинова/Елена Телбис – б.а.). Като прочетох пиесата направо си ги представих. С други думи – доста щастливи съвпадения се случиха, за да се стигне до реализирането на спектакъла.

- След работата по него по-ясна ли ти е женската душа?

- Човек всеки ден се учи. Особено за женската душа, която е необятна. Може би почти ще цитирам Шекспир: на човек му трябват няколко живота, за да разбере женската душа.

- Какво днес ни пречи да се разбираме – не само според този текст, но и според житейската практика?

- То това не е от днес – то е още откогато Господ е създал Вавилонската кула, така че тоя проблем не е нов. Говорим на „различни езици“. Понякога имайки предвид едно и също нещо. Дори навремето дадаистите, после и абсурдистите, някак си са го формулирали това, че хората, говорейки, трудно се разбират. Езикът, оказва се, не е най-доброто средство за комуникация. Но как да измислим по-добро? Ако можех да отговоря на този въпрос, може би щяха да ми дадат и Нобелова награда.

- Клишето твърди, че по Коледа стават чудеса. Какво чудо искаш да ти се случи, да се случи на всички нас?

- Ако може тая пандемия да си отиде ей-така, като с магическа пръчка – по-добро нещо от това не се сещам.

- Как с две думи би определил отиващата си година? С какви чувства я изпращаш?

- Трудна година, доста трудна, много трудна. Във всеки един смисъл. Тя попречи на много неща да се случат. Хората се затвориха по къщите си. Абе, трудна година… Не съм кой знае какъв оптимист, въпреки че адски ми се иска да бъда, но знам, че това скоро няма как да отмине ей-така, както на мен ми се иска – с магическата пръчка…

- С какво да приключим този разговор?

- С коледни пожелания и дано следващата година да е по-светла и по-добра за всички. Засега аз лично ще се съсредоточа в работата със студентите ми. Те са IV курс и трябва да видим как да се реализират техните творчески пътища по-натам. Вече нямат лекции и упражнения, но се репетира и се играят дипломните им спектакли. Излезе „Отровата на любовта“ по романа на Ерик-Еманюел Шмит с режисьор Мартин Киселов, играят „Ние, врабчетата“ и „Суматоха“ от Радичков. Сега направиха с Ованес Торосян много интересен спектакъл по книгата на Джейк ла Мота „Разяреният бик“ – едно момче, което се казва Мартин, е в ролята на Робърт де Ниро от филма. Едно момиче от класа ми, Елеонора Иванова, пък стана първа носителка на наградата на фондация „Сцена на кръстопът“ на името на Стефан Данаилов. Това е много в духа на Ламбо, сигурен съм, че той самият е страшно доволен, че са я измислили тая награда, ако гледа отнякъде. Предстои още един проект, за който студентите спечелиха субсидия: живот и здраве, през февруари започват репетиции с младия режисьор Васил Дуев. Нека работят с перспективни режисьори, нека видят различни школи, методики, гледни точки…Всички стискаме палци: дай Боже догодина българският театър да съумее да приеме в редиците си най-новото поколение млади артисти.

 

 

ВИЗИТКА:

* Ивайло Христов е роденна 10 декември 1955 г. в София

* Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Сашо Стоянов, след което постъпва в Сливенския театър (1980-1985)

* За дълъг период е актьор в трупата на театър „Българска армия“, където е изиграл десетки роли (в „Носорози“, „В очакване на Годо“, „Гувернант“, „Г-н Пунтила и неговият слуга Мати“, „Вишнева градина“ и др.)

* Участвал е в над 50 филма и тв сериали: „Бягащи кучета“, „Парчета любов“, „Приятелите на Емилия“, „Любовното лято на един льохман“, „Съдбата като плъх“, „Буферна зона“, „Живи комини“, „Под прикритие“ и т.н.

* Поставил е близо 30 театрални спектакъла („Завещанието на целомъдрения женкар“, „Търси се стар клоун“, „Заешка дупка“, „Времето е спряло“, „Хубава риба“ и др.), най-новият от които е „Боклук“ по пиесата на Елена Телбис, спечелила конкурса на Театър 199 за нова бг драматургия

* Режисьор е на филмите „Емигранти“ (в съавторство с Людмил Тодоров), „Приятелите ме наричат Чичо“, „Стъпки в пясъка“, „Каръци“ (Голямата награда „Златен Георгий“ от кинофестивала в Москва, 2015), „Страх“

* През 2014 г. отказва награда „Аскеер“ за водеща мъжка роля в знак на несъгласие с това, че културата и духовността „са заврени в задния двор“ на държавата

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.