- Проф. Петков, днес 111 години след обявяването на Независимостта на България, независима ли е тя действително?

- Никъде по света няма напълно независими държави и преди 111 години, а особено днес. Независимостта, за която говорим, и годишнината, която честваме, не са абстрактни, а много конкретни. Преди 111 години българската държава по инициатива на княза и правителството обявява независимостта си от Османската империя, към която е била във васални отношения по Берлинския договор. Степента на реална независимост на една държава от останалите зависи от много условия и фактори. В началото на ХХ в. сред първите от тях са икономическата и военната мощ. В този смисъл чрез акта на обявяване на независимостта си от Османската империя на 22.9.1908 (н.ст. 5.10.1908 г.) България не променя съществено нито икономическата си мощ, нито военната си сила. Това е политически акт, целящ постигане на равенство в международен план с другите независими европейски държави и в същото време реализация на един възрожденски идеал.

Защо днес мнозина твърдят, че сме зависими, е очевидно. И в икономическо, и във военно, и в технологично отношение ние сме зависими от външни фактори. На пръв поглед се създава тревожното впечатление, че сме се отклонили съществено от степента на независимост, прокламирана през 1908 г., но всъщност това заключение е пресилено. По-сериозният анализ показва, както вече изтъкнах, че и тогава България не е напълно независима, а предвид на сложните задачи, които се устремява да постигне скоро след признаването на независимостта – най-вече пълното национално обединение – става още по-зависима. Известно е защо това е така – българската държава не води сама националноосвободителните и обединителните войни срещу Турция, а организира Балкански съюз, при договарянето на който се допускат груби и скъпо струващи в бъдеще грешки. В Голямата война – европейска и Първа световна - тогавашните управници на България сами избират единия от двата големи съюза от държави, за жалост, губещия. Цената на тази катастрофа плащаме и до днес. След 1919 г. България е фактически много по-зависима, отколкото преди 1908 г., след 1944 г. още повече, същото е и след 1989 г. Така че днес не можем да очакваме нашата страна да е абсолютно независима, можем обаче да изискваме от управляващите да водят умерена и балансирана политика. А те са същите като тези, които прокламира в манифеста си от 22 септември 1908 г. Фердинанд І: „Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й…“

-Защо от Освобождението насам като че ли България и политиците избират неподходящите и губещи съюзници?

-По-далечният, но исторически коректен отговор на този въпрос е – защото това Освобождение беше предизвикано с една огромна българска жертва – Априлското въстание от 1876 г., чиято политическа цел (по-точно на организаторите му) беше да заставят Великите сили да се намесят, дори и да не искат, за решаването на българския въпрос и създаването на българска държава. И тази цел беше постигната. Великите сили, ако и да не желаеха, бяха принудени да се заемат с поредната Източна криза, в резултат от която след Руско-турската война (1877-1878 г.) българската държава се създава повече като компромис между тях, отколкото като конкретно българско усилие, макар участието на българите в тази война да е изключително полезно за крайния й успех. Великите сили, а не българите, определиха границите и статута на новата българска държава. Те, според тогавашния баланс на интересите и отношенията помежду си, разделиха на няколко части с различна степен на зависимост току-що обединеното и признато за една цялост българско национално пространство под „стряхата“ на протодържавата Българска екзархия. На българите беше предоставена възможност да си изготвят самостоятелно основен закон и да си изберат княз, което стана в Търново през първата половина на 1879 г. Но и в тези важни начинания те бяха ограничени от решенията на Великите сили, които не можеха да не спазват. Ето заради това особено и ограничено начало на новата българска държава – едновременно функция на противоречивите отношения между Великите сили и искрено желаеща постигането на пълно национално обединение и държавна независимост, което пък не можеше да стане без тяхното колективно съгласие – външната ориентация и външнополитическите зависимости на българските управляващи бяха от голямо значение, а смяната на правителствата и на ориентацията им хвърляше държавата от една крайност в друга. Затова и тогава, и днес истинският патриотизъм и национално отговорно поведение не е да си ярък чуждофил или чуждофоб, а умело и най-вече ефективно да се постигат българските цели при толкова много обективни и субективни фактори, влияещи против тяхната реализация. Потвърждение на тази констатация са и трите големи държавни успеха на България – Съединението - 1885 г., Независимостта - 1908 г., и мирното и трайно възвръщане на Южна Добруджа - 1940 г.

-За последния повече от век отношенията ни с Русия се преобърнаха радикално - от плътно зад нея, през почти съветска република до обръщане на гръб. Какво според вас е разумното отношение?

- Труден въпрос, на който няма еднозначен отговор, най-малкото защото у нас и в миналото, и днес има много предубедени хора, които не само не са просветени достатъчно, но и не искат да знаят и се поддават на манипулации. Може да прозвучи недипломатично, но тук наистина става дума за разбиране и следване на българския държавен и национален интерес, а не просто за пристрастия. И още - невинаги решенията на управляващите в България са били в унисон с преобладаващите нагласи на обществото. Затова първото лице в множествено число в такива случаи аз се опитвам да избягвам – и историческата отговорност, и поколенческата благодарност са към конкретни личности. Тъй както няма една Русия, Франция, Германия, така няма едни и същи български управляващи, с които всички българи да се изживяват като „ние“. Важните решения за нашата външнополитическа ориентация през последните 140 години винаги са вземани от сравнително малък кръг управленци. Запознатите вероятно си спомнят, че и според Търновската конституция външната политика е изключителен прерогатив на монарха и назначаваните от него правителства, особено след изменението на чл. 17 през 1911 г. Добре е вече да осъзнаем, че има важни събития, не винаги положителни, в нашата нова и най-нова история, които са резултат предимно от българска политическа активност, а не от злонамерени действия на чужди фактори, което е по-лесното и традиционно обяснение.

Затова съвременното отношение към Русия, както и към която и да е друга влиятелна държава трябва да е следствие от добре осъзнатия ни общ и колкото се може по-дългосрочен интерес, а не от временни приоритети. Но в нашето общество, включително и сред управляващите ни през последните 30 години, има толкова силни и непреодолени зависимости, включително и към влиятелни външни фактори, че днес изглежда невероятно някое от познатите ни политически лица не просто да говори за общобългарски ценности и национален идеал, а да се опитва да ги формулира на базата на действителните обществени предпочитания.

- Ако се върнем назад в миналото, кои от първите политици на следосвобожденска България могат да бъдат учители на днешните и с какво?

- Самите те едва ли са имали претенции да са учители на поколенията след тях, макар повечето да имат силно патриотично чувство и отговорност. Тук трябва да се подходи конкретно. Васил Левски – Ние, българите, е по-голямо и по-силно от всяка индивидуалност, която обаче трябва да се уважава. Свободата трябва да се извоюва, да се заслужи, тя не е свобода, ако е подарена или купена. Княз Александър І – Младежката възраст не пречи да се отдадеш на каузата на народ, който ти е гласувал огромно доверие, дори с цената да загубиш престола си. Стефан Стамболов – Няма прегради пред градивния национализъм. Чест и почитания към поемащите лична отговорност и признаващите грешките си. Д-р Константин Стоилов, Гаврил Кръстевич – Има много пътища към заветната общонародна цел. Умната и последователна професионална работа често дава много по-добри резултати от екзалтираното говорене и революционните призиви. Александър Малинов – Няма значение къде си роден, щом се чувстваш българин. Дипломацията може да бъде успешно съчетана с разумен силов натиск и премерена неотстъпчивост. И т.н.

- Въпрос встрани от темата за Независимостта. Издадохте книга, посветена на върха Свети Никола, който днес повечето българи знаят като връх Шипка. Какво ще научат читателите от нея?

- И от книгата ми, и от многобройните публикации в различни медии много хора вече научиха истината за двата славни старопланински върха Свети Никола (1326 м) и Шипка (1232 м.). Вече се знае това, което съзнателно или неволно беше спестявано в периода след второто преименуване на връх Свети Никола през 1977 г. на втора Шипка, а именно, че и двата върха са свързани с изключително важните боеве през август 1877 г., но всеки със своето исторически утвърдено име. Затова и двата са възпети от Иван Вазов – по-ниският връх Шипка, на който е бил командният пункт на ген. Столетов и на който „Радецки“ пристига със гръм“ – в творбата му „Опълченците на Шипка. 11 август 1877“ (1883 г.), а по-високият и не по-малко славен връх Свети Никола – в по-късното му произведение „На върха Свети Никола. Поклонение“ (1902 г.). Много е важно днес, когато честваме 140-годишнината от приемането на Търновската конституция, да напомним един безспорен и важен факт. Конституционна сила имат не само текстовете, записани в основния закон, но и тези, които са приети с мнозинство и са решения на Учредителното събрание от 1879 г. Такъв текст е например решението от 22 март 1879 г. (н.ст. 3 април) Търново да бъде историческа, а София – административна столица на новата българска държава. Със същата конституционна тежест е приетото с пълно мнозинство предложение на депутата Стефан Берон да се изгради храм-паметник на върха Свети Никола в израз на признателността на българския народ към загиналите за неговата свобода руси и българи. Това конституционно решение от 13 април 1879 г. е осъществено, макар и по-късно, и на 26 август 1934 г. тържествено е открит и осветен Паметникът на свободата на връх Свети Никола, който по обясними тогава, но не и днес, причини през 1951 г. е преименуван на Столетов връх, а от 1977 г. носи името на съседния връх Шипка. Решението на този важен и ясен въпрос е просто и аз не се съмнявам, че ще го дочакаме.

ВИЗИТКА:

-Роден е на 20 ноември 1963 г. в Казанлък

-От 1990 г. е преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”

-Бивш зам.-декан на Историческия факултет и два пъти зам.-ректор

-От 2009 г. е председател на великотърновския клон на Съюза на учените в България

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини