Мит беше, че само от любов към нас руснаците са оставяли костите си по балканските хребети, твърди проф. Андрей Пантев в интервю за "Монитор".

- Проф. Пантев, какво е значението на Руско-турската освободителна война от контекста на днешните събития? Да отправяме ли поглед назад във времето?

- Който не се обръща назад, едва ли ще може да върви напред. Всяка година осмисляме тази историческа дата с усещането, че след пет века невежество и пренебрежение на останалия свят към нас най-после на европейската политическа карта се появи една държава, която приемаме, че е възкръснала от своето някогашно средновековно великолепие.

- Можехме ли сами да постигнем своята държавност?

- Едва ли, едва ли. България беше поставена в най-тежката студена, ледена изолация в сравнение с останалите балкански славяни и християни. Тогава никъде няма такава силна концентрация на войска, на администрация, на свиреп етнорелигиозен контрол, както в българските земи. Това се дължеше не на някаква особена злоба на българите, а на обстоятелството, че в продължение на векове през българските земи преминаваше главният коридор на османското движение към Средна Европа. Както е известно, те стигнаха до Виена. От друга страна, заедно с Египет България беше житницата на цялата империя. Това налагаше една особена хватка на българите, която може да се сравни със силата на хладилник, който замразява балканската историческа и културна традиция. Но българите бяха поставени във фризера на този хладилник. Това обяснява защо България пада първа и се освобождава последна от една чужда и враждебна власт.

- Споменахте, че по това време разполагаме с голяма войска. Обикновено когато говорим за 22 септември, изтъкваме преимуществото на дипломацията. Но кажете с оръжие ли се постига повече или с дипломация?

- За жалост с войска и война се постига повече. Историята на човечеството е повече история на войни, отколкото на мирни инициативи. Това е невеселата история. Не бива да забравяме, че всички опити - въстанически, бунтовнически и други, бяха предварително обречени, защото тук крепостите от Видин до Никопол, през Белоградчик, до Шумен бяха плътно наситени с османска войска. Идеята да се бутне една континентална империя с черешово топче беше красива, но наивна. И това са съзнавали нашите възрожденски и революционни дейци. Те просто са искали да обърнат внимание на света или поне на Европа, че един народ, който лежи в основата на славянската цивилизация, е поставен в невъзможно положение. И тази цел, преднамерено или случайно, чрез инцидента на Априлското въстание беше постигната след кланетата в подбалканските градове.

- След толкова години сблъскваме ли се с митове относно Русия, какви са отношенията ни днес? Имаме ли комплекси?

- Да, имаме комплекс. Понякога съм с усещането, че ни е срам, че са ни освободили руснаците. Но тогава Русия изпълняваше една европейска мисия. Когато стана известно това положение, в което са поставени българите, несравнимо с останалите балкански християни, тогава Русия имаше мотивация - религиозна, разбира се, и военно-стратегическа, да обяви една война, срещу която имаше много възражения от Запада, но никой не дръзна да се изправи срещу нея, както по време на Кримската война. В това отношение можем да кажем, че Освободителната война е една от малкото морално мотивирани войни в историята на европейския 19-и век. Парадоксът, че тази война осъществява една ретроградна империя, не променя нейния резултат.

- А с какви митове се сблъсквате?

- Едно събитие, ако не е обагрено с митология, не е било достатъчно значимо. Ако не е било отразено в литературата, не е било достатъчно драматично. Преди десетина години беше издадена книгата „Испански гравюри“ - за Руско-турската война. Тази война привлече повече вниманието на света, отколкото трите войни, които води Бисмарк за обединението на Германия. Тя беше особената война, никой не воюва без собствени мотиви. Мит беше, че само от любов към българите руснаците са оставяли костите си по балканските хребети. От друга страна, не можем да кажем, че загиналите тук са се водили от същите имперски интереси. Има едно щастливо съвпадение между морални мотиви и стратегически идеи.

- А можем ли днес да извлечем дивиденти от отношенията си с Русия?

- „Дивиденти“ ми звучи много прагматично, а това означава грубо. Естествено, че се прекланяме пред онези далечни мъже, които са дошли и още помнят крепостничеството, но са се сражавали в името на вярата. Това до голяма степен може да се нарече и религиозна война, защото основният мотив беше, че християните от двете страни на Балканите страдат. И когато идваха победоносните руски войски в Търново или в София, те бяха посрещани от топ, а не от чорбаджии и бъдещи големци. Това е особеността. До голяма степен Русия в този случай беше проевропейска страна. Въпреки силното пробългарско движение, например в Англия, английското правителство осъществяваше точно обратната позиция - на съпротива срещу обособяването на българска държава, с мотива, че тя ще бъде кукла на руските интереси. Както е известно добре, само седем години след това настъпва остър конфликт между България и Русия. Това означава, че идеята за Задунайская губерния не е стратегически заложена в целите на тази война.

- Освобождението наистина е историческо събитие в историята ни. Мислите ли, че датата 3 март най-малко ни разделя като нация?

- Всъщност поводът за разделение на 3 март понякога е т.нар. русофобия, което не е комплимент за националната ни характеристика. Каквото и да говорим, на въпроса кой изгони турците от България отговорът е ясен. Това съвсем не означава, че подкрепяш Путин или руското проникване в Средна Азия. Имаме съвсем друго резултатно равновесие. Съвпадение между изконните въжделения на българите, за което проляхме толкова кръв през тези пет века. И естественият натиск на Русия към Източното Средиземноморие показва, че тя не беше длъжна да воюва само заради българското избавление.

- А доколко сме свободни днес?

- Свободата е условно понятие. Французите, както забелязахме чрез „жълтите жилетки“, също не се смятат свободни. Основното беше, че България беше възстановена. А след това идваха триумфите и трагедиите, покосенията и успехите в нашата история. Но ние така или иначе показахме своята воля да бъдем освободени. Имаме собствен принос за нашето Освобождение, и то не само чрез героите на Шипка.

- А имаме ли съюзници днес, въпреки че сме част от Евросъюза вече години наред?

- Европейският съюз, и особено НАТО, е доброволно отказване на голяма част от това, което наричаме държавен суверенитет. Така сме решили, но не мога да разбера една държава, която е член на военен съюз като НАТО, на друг европейски съюз, да бъде силно зависима от Русия, която гледа на тези две образувания като на конкурент. Дори като на неприятел. Това показва, че ние сме изявили своята съпричастност към другата система на управление. И сега да ми се говори за това, че България е просмукана от руска агентура, е несъстоятелно. И не е необходимо да си историк, за да разбереш това.

- Има ли днес чист патриотизъм?

- Има един роман на Тургенев - „В навечерието“, където главният герой е българин. Той казва, че патриот може да се нарече само онзи, който е загинал за отечеството. Патриотизмът не е партийна субсидия, не е хонорар, нито пътуване в чужбина. Това е изконно чувство. Ако не обичаш България, значи не обичаш майка си. Но да се прави от това партийна кариера, ми се вижда ако не съмнително, то изкуствено.

Визитка:

Роден е през 1939 г. в с. Раковица, Видинско
Работил е в Института по история на БАН
Преподавал е в Софийския университет „Св. Климент Охридски”
Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал
Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ - ХХ в.
Проф. Пантев беше депутат от Коалиция за България три мандата

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Яна Алексиева, психолог: Родителите предпочитат тематични срещи

- Г-жо Алексиева, програмата „Родителски срещи в бар: Малки разговори на големи теми“ отпразнува пет години, през които сте провели над 100 родителски срещи. Кои са най-честите въпроси?

- Едни от първите въпроси са „Не ли рано да се говори за темата алкохол“, „Подходяща възраст ли е 4-и клас?“. Аз се радвам, когато ни питат, защото тогава разговорът се отваря около темата, че когато децата ни са около 10-годишна възраст, това са едни от последните мигове, когато родителите и учителите са ключово значими в живота им до такава степен, че чуват и правят всичко, което им се казва.