Оказва се, че никак не е лесно да бъдеш просяк, когато си бил принц и обратното – да си принц, когато си бил просяк. Марк Твен ни е разказал тази драма още през 1881 г. и оттогава или се играе по театри, или е екранизирана в киното. Доколко са ни останали поуки от тези показвания е друг въпрос.

Размяната на ролите показва много неща, за които не сме подозирали. А, повярвайте, да стигнеш до дъното не е особено трудно, понякога се случва в рамките на дни. И никой не е застрахован от това. Да си признаем, просяците и бездомниците не са приятна картина. Затова, накратко казано, те са деветата дупка на обществения кавал.

Големите обществени „реформатори“ от началото на XX век Ленин и Сталин също са имали подход за справянето с това некрасиво явление. През 1928 г. съветската държава показва корава любов към стотиците безпризорни деца по улиците, след касапниците на Първата световна и Гражданската война, и ги прибира със светкавична скорост. Тези, които се опъват, са третирани като престъпници, а тези, които са по-кротки, отиват в колониите на Макаренко и стават редови граждани. През 1933 г. другият „реформатор“ - Сталин, изселва 13 000 просяци в Казахстан, за да не грозят улиците на съветските градове. Подобен кошмар се случва и след Втората световна война. Държавата победителка изоставя на произвола на съдбата над 46 милиони инвалиди, които с кръвта, живота и здравето си донасят победата. Сталин със замах ги изхвърля на бунището. Това са никому ненужни инвалиди на по 20-30 години. Дори в социалните служби чиновниците са наричали хората без крака „кенгура“.

Разказвам това не от пристрастие към цинизмите на един жесток век, а за да се озърнем в собственото си настояще. А това, както знаем, става най-добре чрез историята. Такива кошмари ще има винаги когато с обществено нищите се занимават принцове, които дори за минута не са се поставяли в положението на просяци и бездомници. Последните са около нас, колкото и да се правим, че не ги виждаме. Те са по уличните ъгли, около банките, кафенетата и ресторантите, хвърлят безнадеждни погледи към банкоматите, пресрещат ни на стълбите на метрото. Има ги и ще ги има. Ясно е, че не може да бъдат дадени пари и подслон на всички, но не можем и да избягаме от това явление. Поне дотолкова, че да заслужим определението си за европейска цивилизованост, към което отчаяно се стремим.

Всички тези окуражения, които обичаме да повтаряме с кръчмарска настоятелност – как сме измислили колелото, били сме на три морета, дали сме писменост на половината свят, жените ни са галактически красиви, а децата ни разбиват световните университети, губят мотивационна подплънка пред нощувката за 13,7 лв. на бездомник в кризисния център в София. Това не може да се нарече помощ, просто защото бие в очите със своята палиативност. Няма вариант да се отнасяш цивилизовано към унизените и страдащи обществени прослойки без пари. Или просто ни е неприятно да вникваме в мрачното битие на просяците и бездомниците, защото те по някакъв метафизичен начин ни напомнят за собственото ни несигурно битие в този живот. Не случайно даването на милостиня стои на едно от най-високите места в християнските ценности. Но като общество трябва да направим още много, защото в повечето случаи става въпрос за хора, понесли тежки удари на съдбата. А тя, както знаем, няма справедлив подбор. И сигурността за тези хора ще бъде и нашата сигурност в бъдещето. Колкото и черногледо да звучи. В живота принцовете не стават просяци, а просяците не стават принцове. Ако вярвате в обратното, идете и гледайте Ерол Флин във версията на „Принцът и просякът“ от 1937 г. Но това само ще замаже мрачните ни мисли.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Краят на ерата „забравих“ си бележника

Повече от 3/4 от училищата тази учебна година са заложили на електронни дневници, като от тях близо 400 пък са пратили хартиения дневник в историята. Предимствата от тази възможност несъмнено са много и в различни посоки. Родителите, например, могат да следят всичко случващото се с тяхното дете, докато пътуват или имат някоя друга свободна минута на работа.

Да ти виждам ръцете! Ти си в болничен!

Нека да уточним – взимането на болничен, когато си здрав като кафърски бивол, не е престъпление. Точното определение на това явление е класически тарикатлък.

За обирджиите и Остап Бендер

“Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”, възкликва Остап Бендер, в повестта “12-те стола” на Илф и Петров.