Здравейте, скъпи блондинкофили! 2020 чука на вратата, което провокира русите ни глави да размишляват около подготовката за празника. При мъжете е ясно – те залагат единствено на количеството алкохол, което ги поставя на границата между това да лазят на четири крака и да се явят при Свети Петър пред портите на Рая (въпреки че повечето представители на силния пол заслужават да слязат при Рогатия). Та, днес няма да ви говорим само от личен опит за посрещането на Нова година, а ще ви разкажем как минава деня на средсностатистическата жена.
Здравейте, скъпи блондинкофили! 2020 чука на вратата, което провокира русите ни глави да размишляват около подготовката за празника. При мъжете е ясно – те залагат единствено на количеството алкохол, което ги поставя на границата между това да лазят на четири крака и да се явят при Свети Петър пред портите на Рая (въпреки че повечето представители на силния пол заслужават да слязат при Рогатия). Та, днес няма да ви говорим само от личен опит за посрещането на Нова година, а ще ви разкажем как минава деня на средсностатистическата жена.
Денят е 31-и декември, а часът е 8. Алармата на телефона ми звъни за седми път. Така е всеки ден, но днес този досаден шум се забива в главата ми като пирон в дъска. Сигурно се питате защо ще ставам толкова рано, при положение, че не съм на работа и се очертава да прекарам безсънна нощ в посрещане на Новата 2020 година. Отговорът е простичък. Имам час за маникюр и прическа в кварталния козметичен салон. Бях се сетила да си резервирам „място“ за разкрасителни процедури едва три седмици по-рано, а се оказа, че другите клиентки са запазили всички разумни часове сигурно още в началото на века.
Ставам от леглото и с мъка успявам да улуча кой е левият пантоф и кой десният. Нямам време дори за кафе, което означава, че ще мразя целия свят през следващите часове. Обличам каквото ми падне и излизам. Навън сме аз, двама таксиметрови шофьори и няколко улични кучета. Не знам колко градуса е, но се чувствам като на разходка в Сибир. Или с други думи – кучи студ, не е за мъже.
С походка на мечка, току-що излюпила се от зимен сън, стигам до салона почти навреме. Влизам с измъчена усмивка, която се изпарява на третата секунда. На заветния стол пред фризьорката стои някаква дама, която забравила от колко часа е и решила да подрани. И заради моето петминутно закъснение й позволили. „Може ли едно кафе, докато чакам?“, питам аз и бързам да извадя някакви монети от чантата си. С моя късмет машината е развалена. Поемам три пъти дълбоко въздух и сядам в чакалнята, докато подстригват леля Цецка от третия етаж. Ровя си в телефона, но в ушите ми кънтят историите на клиентката – внукът още не се е оженил, снахата ми подари само тенджера за Коледа, дъщеря ми в Канада не е пращала пари скоро... Можете да си представите какви мисли за насилие ала Жокера 2019 ми идват, особено когато дори не съм пила кафе.
Минават 30 минути, в които повече се разнищват клюки, отколкото се върши работа. Най-накрая лелята става и я изпращам с лицемерна усмивка. Започваме с прическата. Цветът е ясен – русо. Решавам, че трябва да ми клъцнат цъфналите крайчета. Винаги моля наистина да ми махнат САМО връхчетата, а излизам от салона с цяла педя по-малко. Разбира се, днес също се случва така. Реве ми се, но решавам да помоля поне за някоя от модерните плитки около бретона, да ми дойде сърце на място. След като изпитах нечовешки болки от скубане и дърпане, почти заприличах на човек. Всъщност крайният резултат и сама мога да го постигна вкъщи пред огледалото, тъй като прическата изглежда като дело на 4-годишната ми племенница, но решавам да го преглътна. Той и маникюрът не стана като от снимката, но... важното е да сме живи и здрави!
Излизам от салона по обяд. Бързам да се прибера и да си изпия така желаното кафе, за което съм готова да платя всичките си спестявания (не че са много, но и бъбрек ще продам, ако трябва). Още не съм си свалила якето и мъжът ми реве като мечка от хола: „Милооо, чаках те да хапнем заедно!“. С усмивка влизам и очаквам поне сандвичи да е направило говедото, но неговото „чакане“ се състои в това да изчака АЗ да му направя обяд, закуска или там каквото се пада, защото явно се е събудил току-що. На леля Цецка и фризьорката нищо не им казах, но той не позна! Разкрещях се, хвърлих два-три предмета по него и се оттеглих с чаша кафе на терасата да изпуша половин кутия цигари, докато си мечтая за принца на бял кон. Псевдо рицарят на диванчето да яде каквото иска...
Следват баня, грим и ето, че остават три часа до похода към кръчмата, за която платихме куверти на цена, която предполага, че ще ядем само гурме специалитети и Лили Иванова ще ни пее на ушенце. Разбира се, менюто е повече от посредствено, а музикалната програма включва Минчо и оркестър „Хулиганите“ или нещо от сорта. Та, дойде време за най-трудното решение. Какво да облека? Нямам нищо!! Да, купих си две рокли за партито (едната резервна), но сега не се харесвам в нито една от тях. Правят ме дебела, цветът е ужасен и каква е тази потресаваща дължина?! Освен това тоалетът ми трябва да подхожда на трите чифта обувки, с които ще тръгна. Защо цели три, ще попитате вие. 1. Трябват ми топли и високи ботуши за пътя до заведението. 2. Зад някоя кола до входа ще сложа високите токчета. 3. След петото хоро обаче тези 13 см на тока може да ми се сторят фатални и ще трябва да обуя ниските си балетни пантофки с панделка, които взех още през лятото и така и не намерих повод да ги сложа.
Затова ви оставям, мили хора... Ще сменя повече дрехи от оборотна манекенка по време на Седмица на модата в еди-къде-си и ще дойде моментът да вдигна скандал на Милото да ходим с такси, а не както той си е наумил - с градски транспорт.
На всички блондинкофили пожелаваме здрава и успешна 2020 година!
Монитор
