Приказката, че индианците навремето не обърнали сериозно внимание на потока бежанци и затова сега живеят в резервати, си е направо вярна. Ако наследниците на Винету бяха по-прозорливи, сега нямаше да ги наричат циганите на Американския континент.

Малко повече единство, ум и изобретателност е трябвало поне за да минимализират щетите. Преди две години посетих служебно Одрин в разгара на надигаща се поредна мигрантска вълна от Близкия Изток към Европа. Основният страх, заради който отпраших натам, беше стотиците хиляди бежанци да не минат през България. Ако бяха решили това, щяха да овършеят пътищата ни и да ги залеят като море, въпреки каквито и да са мерки. С очите си видях огромната човешка маса, която прииждаше като вълна – възрастни жени, бутани на инвалидни колички, млади жени с бебета на ръце, тълпи от самотни момчета, обединени от голямата цел да стигнат Европа. Потният им и прашен порив беше страшен. Едни крещяха по мегафони, други се смееха, трети мълчаха, но всички крачеха в жегата неуморно. Още преди Одрин турските власти разделиха вълната на три – една част спряха край магистралата от Истанбул, втора настаниха в и край една автогара в града, а трета – на стадиона за „мазни“ борби. Осигуриха храна, вода, мляко за децата, медицинска помощ , люлки и катерушки, дори разклонители за ток, за да зареждат мобилните си телефони. Но силите за сигурност ги обградиха и не позволиха да пресекат града. Оттам пътищата бяха два – един към границата с Гърция и вторият – към границата с България. Нито един от бежанците не заяви, че смята да премине през България на път за Европа. „Казаха ни, че там или ще ни бият, или ако ни хванат ще ни регистрират. Ние знаем, че през Гърция ще минем по-лесно“, обясняваха чужденците един през друг. Благодарение на турските власти нито един от хилядите пътешественици не стигна до нито една от двете граници – върнаха ги в бежанските лагери и турските градове, откъдето бяха тръгнали. Тогава си дадох сметка, че дори вълната да беше успяла да пресече Одрин, щеше да направи ляв завой по моста след града и да тръгне към гръцката граница. Тези хора не лъжеха, че не искат да минат през България. И в това е нашата щастлива съдба. Не че не минават бежанци и през нашата страна, но това е прашинка в морето и трябва да си го признаваме. Както казва мъдрият ни народ – „Веднъж и ние да сме на кяр, че сме бедни“. Да му мислят богатите. Сирийски бежанец най-после достигнал до Мюнхен. На следващия ден тръгнал да се разхожда из града. Останал възхитен от красивия град, чистота, зелените паркове, архитектурата, булевардите. Възторгнат, сириецът спрял един минувач: “Благодаря ви, че сте създали такава хубава държава, такъв град, толкова чисто, спретнато, толкова подредено“. Гражданинът го прекъснал: “Благодаря за хубавите думи, но аз всъщност съм турчин“, и подминал. Сириецът спрял втори минувач и пак започнал: „Искам да ви благодаря, че сте от хората, които са създали този град, тези паркове, този ред“. Гражданинът го прекъснал: „Вижте, хубав е градът, ама аз съм кюрд“. Сириецът срещнал трети пешеходец и пак започнал: „Искам да благодаря за тази красота около нас, тази чистота, тези порядки.“. Мъжът го прекъснал и казал: “Виж, това е така, но аз всъщност съм иракчанин“. Сириецът учудено попитал: „Но къде са германците?“ „А, германците са на работа“, отвърнал иракчанинът и подминал.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

На болен гръб и сто тояги са малко

Изненадващо предложение на Националната здравноосигурителна каса за ограничаване броя на изписваните и плащани от нея лекарства за едно заболяване в новия рамков договор с лекарския съюз е на път да отключи обществено недоволство.

Защо никой не вярва в съдебната реформа?

Никой у нас не вярва, че съдебната реформа се случва. При гражданите това се дължи на факта, че вярват във фалшивите новини доста по-често, отколкото трябва, или пък доста по-рядко, отколкото заслужават, срещат справедливост.

Родителски неволи

Свикнали сме да чуваме как родители се жалват, че детето им не е прието в ясла, детска градина или първи клас. Сагите тогава са големи. Да не говорим, че имаше времена, в които за елитно училище майки, баби и татковци се редуваха по цели нощи в колите, за да се уредят с място.