„Поразените“ на Теодора Димова поразиха и София
2

„Поразените“ на Теодора Димова поразиха и София

Спектакълът на Варненския театър за разправата с „буржоазната“ интелигенция е аскетичен, създаден с пиетет към текста Ирина Гигова

Три жени седят около маса. Една от тях става и започва да разказва историята си - пост-деветосептемврийска, силна, истинна, поразяваща. След нея по реда си това ще сторят и другите две. Към края на представлението към тях ще се присъедини и четвърта, съвсем млада – трето поколение поразена от жестоките събития след преврата през 1944-та, когато „народната власт“ предприема брутална разправа с буржоазната, „фашистка“ интелигенция у нас.

Може би в други случаи подобна статичност не би била достатъчна за създаване на пълнокръвен спектакъл – не и в този, когато плътта му е синтезирана от текста на романа „Поразените“ от Теодора Димова, роман на годината в избора на фондация „13 века България“ и лауреат на наградата „Перото“ в категория проза. В края на миналата седмица продукцията на Варненския театър „Стоян Бъчваров“ имаше софийска премиера в Младежкия и прикова с оскъдни средства столичната публика към седалките за цели два часа.

Режисьорът – популярният варненски актьор Стоян Радев, който е и автор на драматургичната версия, е подходил с максимално уважение към литературната основа, решил е, че този текст не се нуждае от допълнителни ефекти и най-верният начин да бъде разказан и възприет е като се излее в

4 големи монолога, изтъкани от преживяното

от героините: те говорят от първо лице, но на моменти – и обективизирано, от 3-то лице, като разказ на страничен наблюдател. Четирите великолепни актриси Веселина Михалкова (Райна), Данела Викторова (Екатерина), Петя Ангелова (Виктория) и Полина Недкова (Александра) започват своите изповеди дистанцирано, отчуждено, сякаш просто съобщават фактите, докато от механични „диктофони“ се превърнат неусетно в преживяващи, страдащи създания. За документалното звучене на представлението (вероятно части от него наистина се базират на документи) допринасят и аудиозаписите, в които участва почти целия актьорски екип на театъра: инспектори, следователи, разпитващи, наказващи, близки... Може би този аскетичен минимализъм е единственият възможен сценичен прочит на този толкова „несценичен“, труден текст, който поразява като удар в слънчевия сплит.

Жените в спектакъла не се познават и не комуникират помежду си – за зрителя ги свързва фактът, че мъжете им – писател журналист, свещеник, индустриалец, са хвърлени в една килия след безпричинния им арест. Но връзките между тях не спират дотук – те продължават в повтарящия се във всеки от монолозите мотив за френетичното търсене на

ямата, където са зарити труповете на мъжете им

Яма, покрита със сгурия, върху която снегът не се задържа от топлината на телата – силен образ, покъртителен... Връзките се простират до следващото поколение с разказа за художника, наказан за незачитане нормите на соц-реализма, и ще поразят кармично и трето поколение жени – внучката на една от героините. Макар и поразени, те са жилави и ще устоят въпреки пораженията: и социални, и психологически... На финала, както в края на романа „Майките“ от Теодора Димова, се плаче – катарзисът е болезнен, но неизбежен. И най-тежките истории не бива да остават неразказани, за да проумеем миналото си и да продължим. Тогава може би ще успеем и да не се мразим помежду си...

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.