Пол Маккартни превърна локдауна в рокдаун

Пол Маккартни превърна локдауна в рокдаун

Бившият бийстълс изпраща мрачната 2020-а със стил, който не можеш да сбъркаш

40 години след McCartney II и точно половин век след McCartney I, след много чакане, при нас най-накрая пристигна 18–тият самостоятелен албум на музикалния великан Пол Маккартни – McCartney III. И ви уверяваме – всичко това си заслужаваше…

Новата тава е продължение на предишните два едноименни солови проекта на бившия член на The Beatles, но не само като име, а като цялостна концепция. Смята се, че нишката проекти под печата McСartney се появяват в своеобразни кризисни периоди, а някои ги определят като „отдушник на напрежението“. Първият излиза точно преди разпадането на ливърпулската група, вторият става факт след


10-дневния престой на Маккартни в японски затвор

за притежание на канабис, а най-новата колекция се появява точно навреме, за да изпрати мрачната 2020-а със стил, който не можеш да сбъркаш.

Както в предишните два албума, в Mcartney III, Пол изпипва и най-малкия детайл, свирейки сам на всеки един инструмент, изпълнявайки всички вокали (с изключение на парчето Slidin', в което участват негови колеги), пишейки музиката, текстовете и продуцирайки се сам. Така че тук определението „самостоятелен“ албум важи повече отвсякога.

Самата история на албума е също толкова завладяваща, колкото и песните в него – общо 11 на брой. Превръщайки локдауна си в „рокдаун“, както сам го определя 78-годишният Маккартни, той извлича всяка капка свободно време от

принудителната си самоизолация във фермата

в Съсекс заради пандемията, без която щеше да обикаля света с поредното си турне. В интервю той споделя, че всъщност не си е поставял за цел да създава нов албум, а просто го е направил за себе си, забавлявайки се е с големия си опит като музикант и оставяйки се да бъде воден от мимолетните си вдъхновения от „обикновения живот“, за който рок звездата неведнъж е признавал, че му е много-по интересен от този, който се налага да води.

И това си личи във всяка една от песните в новата колекция, които, също като албума, си имат своя малка отделна история. Първата и последната от тях са своеобразна композиционна рамка и микрокосмос, отразяващ и обгръщащ цялата пандемично вдъхновена идея на проекта. Пилотният трак Lond Tailed Winter Bird е почти чист инструментал, в който между акустичния


фолк-блус рефрен с келтски оттенъци

Маккартни хладнокръвно усилва напрежението и очакването ни, подавайки леко и тихо, едва доловимо, но запечатващо се в съзнанието “Do – do you miss me?” (Липсвам ли ви?), а ние също толкова тихо му отговаряме „Да“.

През цялото време летим в един и същи кръг, напрежението продължава да се усилва, мислим си, че песента ще прерасне в нещо още по-мощно, но Маккартни никога не ни дава да стигнем до края – също като при пушенето на цигарата. Защото, както беше казал лорд Хенри в „Портретът на Дориан Грей“: "Цигарата е перфектният вид удоволствие: прелестно и те оставя незадоволен. Какво повече му трябва на човек?“. И това не важи само за тази песен, ами за целия албум.

Това усещане обаче сякаш бива поне малко облекчено в последната песен Winter Bird / When Winter Comes, която използва началото от инструментала на първото парче. Тук преобладава спокойствие, простота и пряка близост до природата – нещо, което в момента липсва на много от нас, а Пол ни поднася по изключително нежен и красив начин


като вълшебна приказка преди сън

Към успокояващата песен има и бонус анимирано видео, което прилича повече на късометражно филмче, разкриващо визуално разказа от текста за живота във фермата сред природата и подскачащите наоколо животни.

Акцент и един от най-амбициозните моменти на тавата обаче е песента Deep Deep Feeling с омагьосващия си ритмичен пулс, която не случайно е поставена в перфектната й среда. Дълга почти 8 минути и половина и изключително експериментална, тя е своеобразен хипнотизиращ транс, който ни допуска до интимен разказ за „дълбоката болка“ от безпомощното влюбване. Песента често сменя темпото, наслагва един върху друг китарни фрагменти и на моменти достига до 40 китари едновременно за всеки акорд, което самият Пол назовава като "китарен оркестър". А резултатът е опияняващо и опитно творение, което просто не искаме да спрем да слушаме.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.