0

С трастта по цирка не свършва с детството. Вълшебството се възражда в душата всеки път, когато, макар и вече пораснали, прекрачим неговия праг. За нещастие, този израз в България може да се използва само като метафора – вече 35 години у нас това велико изкуство си няма стационарна сграда.

Страстта по цирка не свършва с детството. Вълшебството се възражда в душата всеки път, когато, макар и вече пораснали, прекрачим неговия праг. За нещастие, този израз в България може да се използва само като метафора – вече 35 години у нас това велико изкуство си няма стационарна сграда.

След ужасяващия пожар на 25 септември 1983 г., изпепелил Софийския държавен цирк до основи, неговият храм така и не е възстановен. Почти едночасов документален филм, чиято премиера ще е в 18 ч. на 24 септември по Канал 1, припомня събитията на Солни пазар в онзи страховит ден, както и отзвука им, кънтящ и до днес в много човешки съдби. Негов режисьор е Николай Василев, оператор – Борислав Георгиев, а продуценти са БНТ и Студио „Екран“. Сценарист на филма е известният журналист и тв водещ Драгомир Драганов – собственик на първия виртуален музей на българското цирково изкуство bgcircus.com и подвластен на магията на манежа още от най-ранно детство. Неслучайно „Мокър от дъжд не се бои“ за своя автор е не просто документален филм, а сантиментален...

„Има нещо, което няма да забравя никога – деня, в който изгубихме 5-годишната ми сестра в цирка. Бяхме с баба и аз за пръв път се престраших да помоля за цирков плакат, защото видях през прозорчето на гишето зад гърба на касиерката цяла купчина. Жената грижливо нави плаката, разменихме няколко думи и като се обърнахме, сестра ми беше изчезнала. Изпаднахме в ужас, върнахме се обратно, понеже представлението току-що беше свършило и публиката още излизаше. Почнахме да викаме, дойде дежурен, но нея я нямаше и нямаше. Търсихме навсякъде, отново и отново, докато накрая останахме с баба сами пред сградата. Хукнахме към къщи, за да съобщим на милицията. Когато се прибрахме, заварихме сестра ми усмихната да разказва на дядо преживяното в цирка“, връща Драго лентата за „Монитор“. Щом ги изпуснало от поглед, момиченцето се обърнало към някакви какички, съобщило 3-те си имена и точния адрес (съвсем близо до цирка), а те го завели у дома. „Такъв скандал отнесохме, че го помня и до днес, така както пазя и ще пазя вечно и първия цирков плакат, с който се сдобих – за Парад на смеха с Георги Парцалев“, доверява водещият.

Като малък той е толкова увлечен по цирковото изкуство, че всеки божи ден, прибирайки се вкъщи, намира начин да се разходи в подножието на цирковия купол край бул. „Христо Ботев“. Тъй като в злополучната неделя не е на училище, разбира за пожара чак в понеделник и тича до изнемога до любимото място. „Бяха започнали да изолират пространството с метални огради, гонеха зяпачите. Гледката беше толкова страшна, че и сега я виждам и сякаш

усещам миризмата на изгоряло

която витаеше във въздуха“, признава извън екрана на филма Драганов. И отбелязва, че идеята за този филм е зреела у него от деня, в който започва работа в телевизията: „Отдавна знаех, че ще дойде момент, в който ще говоря за тази болка и ще изразя с думи обичта си“. Сега, в „Мокър от дъжд не се бои“, я изразява и с думи – свои и на свидетели, и с образи.

На 25 септември преди 35 години изгаря модерната за времето си сграда от стъкло и метал, в която почти всяка седмица има нова програма – цирково шоу, мюзикхол, вариете, ревю върху лед, парад на смеха, естрадни концерти... Цирковите артисти остават без дом, пръскат се по света, а тяхното изкуство, в което дотогава сме втора водеща сила на планетата, постепенно запада. Конструкцията пламва около обяд и за кратко рухва изцяло. Пожарните коли са пристигнали 30-40 минути след възникване на инцидента, поетапно от различни райони, и водата, която изпомпват поотделно, вместо да действат едновременно, няма сила да укроти стихията. Тя се разгаря с по-голяма скорост от тази, с която водните струи могат да потушат огъня. В центъра на бедствието пламъците са 10-15 метра, а димът – като от бомбата над Хирошима, в гримьорните се топят сценични костюми и перуки, гърмят дезодоранти... Температурата навярно е към 1000 градуса и перископите на пожарните коли също се стопяват. В съседство, почти долепена до цирка, има ведомствена кооперация на циркови артисти и една от тогавашните обитателки заявява в кадър, че съхраняваните там газови бутилки биха изпратили в небитието дори Съдебната палата. За късмет, не са се взривили.

Фотографът на в. „Поглед“ Иван Григоров е в редакцията, за да проявява в неделя на спокойствие. Излиза да си вземе нещо за хапване, когато вижда огромни кълба дим откъм „Св. Неделя“. Насочва се натам и започва да снима разкрилата се пред очите му драма. Изщраква филма и го сменя с друг. Цивилен милиционер обаче го спира и нарежда лентата да му бъде предадена. Григоров се подчинява, вади я от апарата, но първата остава спасена в джоба му. На другия ден неговата снимка в органа на СБЖ е единствена в българската преса във времена, когато подобни неща не се показват. На Григоров принадлежат съществуващите едва

60 автентични професионални кадри

от събитието.

На фаталната дата прочутият маг Астор има участие към 16 ч. и, доближавайки „местоработата“ си, е поразен, че сградата на цирка я няма. Решава, че някой му е приложил илюзия с изчезване на предмети... Сякаш иронично, последната премиера там, чийто плакат над входа личи на някои от фотосите на Григоров, е „Мокър от дъжд не се бои“ - Парад на смеха със звездите на Сатирата Георги Калоянчев, Татяна Лолова, Никола Анастасов, Константин Коцев и др., както и с артисти от Румъния и Югославия.

Едноименният филм на Драганов се отнася с изключително уважение към версиите за пожара, тъй като до момента няма официална такава. „Историята потъва в пепел, следствието приключва без конкретно установени причини и виновници. Да, има множество наказани, хиляди левове обезщетения са изплатени на пострадалите, но виновни няма и до днес“, припомня той. Работейки по сценария, журналистът се натъква на особен парадокс, влизащ в противоречие не само с неговите лични спомени, но и с впечатленията на мнозина други – относно масивността на цирковата сграда. В неговото детско съзнание тя се издига грамадна, непоклатима и бляскава, но се оказва, че още по проект е била дефинирана като „преместваемо“ съоръжение. Лека метална конструкция, обшита с дървени плоскости, изолирана със стъклена вата и,

представете си, картони от кори за яйца!

Едва ли някой се е замислял, че е пожароопасна за побиращите се в нея 2000 зрители...

А защо след толкова години и правителства все още не е решен проблемът с намирането на постоянен покрив за изкуството, носило толкова слава, а и валута на страната ни? Ето какво мисли по въпроса авторът на документално-сантименталния филм: „Идеята преди 10 ноември бе затрупана от комунистическата бюрокрация, от тежката социалистическа машина на обявяване, провеждане, обжалване на конкурси и т.н. С решение на СОС е определено петно за построяването на нов цирк на мястото на циганските коптори на бул. „К. Величков“, но разрушаването на незаконните бараки, когато ехото на възродителния процес не е заглъхнало, сигурно е стреснало някого и проектът е спрян. А след 1989-а държавата вдигна ръце от всичко стойностно и едни от първите, които понесоха най-жестоко промените, станаха цирковите артисти. Министър Елка Константинова е физическият екзекутор, който с една заповед ликвидира Главна дирекция „Български циркове“ и изхвърли за ден 400 щатни циркови артисти на улицата. Започна обсебването на цирковата база в Илиянци, разграбването на държавното имущество, раздаването под наем на безхаберници, които го унищожиха. Артистите потърсиха спасение в чужбина, големите трупи се разпаднаха и...така се стигна до днешния ден“.